Количка
Вход

Скрити в смъртта

От: Нора Робъртс

Специална цена 13,56 лв. Редовна цена 16,95 лв.

3,39 лв. 20 %

Съпругът на лейтенант Далас – Рурк, купува изоставена сграда в Ню Йорк. Давайки начало на разрушителните дейности, той попада на два скелета зад една от стените на зданието. До края на деня криминалистите откриват останките на още десет жертви.
Съпругът на лейтенант Далас – Рурк, купува изоставена сграда в Ню Йорк. Давайки начало на разрушителните дейности, той попада на два скелета зад една от стените на зданието. До края на деня криминалистите откриват останките на още десет жертви.

Навремето мястото, превърнато в гробница, е известно като „Убежището“ – приют за младежи в нужда. Ив се свързва с тогавашните собственици в търсене на отговори. С помощта на новия съдебен антрополог д-р Гарнет Деуинтър тя идентифицира жертвите, чийто живот е бил отнет, а мечтите им – прекършени. Издирването на убиец и събирането на доказателства петнайсет години след ужасното престъпление се оказва обаче по-трудно, отколкото разследващите предполагат. Списъкът със заподозрени продължава да расте, но лейтенант Далас е твърдо решена да разбули мистерията и да въздаде справедливост.
Повече информация
ISBN 9789542620105
Тегло 0.3000
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 13х20
Преводач Мария Демирева
Брой страници 400
Дата на издаване 2020 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Скрити в смъртта
Вашият рейтинг
Лейтенант Ив Далас стоеше пред изпоцапаната със сажди и изрисувана с графити триетажна тухлена сграда със заковани прозорци и ръждясали решетки и се чудеше с какво се беше захванал Рурк.

Но щом все пак беше купил това бунище, значи, явно разчиташе, че инвестицията му ще се възвърне. Или пък сградата имаше финансова стойност. Все някаква.

Сега обаче това не беше най-важното.

- Може да не са трупове.

Ив хвърли поглед на партньорката си, детектив Пийбоди, която, в желанието си да се предпази от ледения декемврийски вятър, се беше облякла като същински ескимос – ако изобщо може да се допусне, че ескимосите носят пухкави лилави палта.

Ако нещата продължаваха по същия начин, щяха да посрещнат края на 2060 година с премръзнали пръсти.

- Щом Рурк казва, че са трупове, значи, са трупове.

- Да, навярно е така. Отдел „Убийства“: нашият работен ден започва тогава, когато вашият приключи. Завинаги.

- Трябва да си избродираш това мото на някоя възглавница.

- Мисля си по-скоро за тениска.

Ив изкачи двете напукани бетонни стъпала и застана пред двойните железни врати. „При такава работа – помисли си тя – работният ден винаги започва рано.“

Далас бе висока и слаба. Носеше здрави ботуши и дълъг кожен шлифер. Режещият вятър разрошваше късата й непокорна коса, със същия цвят на уиски като очите й. Ив отвори вратата и тя изскърца подобно на оплаквачка с болно гърло.

Още при първия поглед, който хвърли на мръсния, потънал в прах и отломки вестибюл, на ъгловатото лице на Ив, с лека трапчинка на брадичката, се изписа изумление.

Но безизразното изражение бързо се върна на лицето й, погледът й стана хладнокръвен – поглед на стопроцентово ченге.

- Пфу! – възкликна тихичко зад нея Пийбоди.

Ив бе напълно съгласна с партньорката си, но въпреки това не каза нищо и тръгна към скупчилите се край разбитата стена хора.

Рурк се приближи към нея.

Тя си помисли, че съпругът й, в своя скъп делови костюм, с черната си копринена коса, която стигаше почти до раменете и обрамчваше лицето му, надарено от боговете с всяко съвършенство, би трябвало да изглежда съвсем ненамясто в тази дупка.

Въпреки това обаче, той сякаш се чувстваше изцяло в свои води и държеше ситуацията под пълен контрол, както обикновено.

- Лейтенант. – Поразителните му сини очи спряха за миг върху нея. – Пийбоди. Извинете, ако съм ви причинил неудобство.

- Намерили сте трупове?

- Да, така мислим.

- Значи, не е никакво неудобство, това ни е работата. Къде са? Зад стената ли?

- Да. Доколкото мога да преценя, са два. И не, не съм докосвал нищо, след като разбих стената и ги видях. Забраних и на останалите да припарват там. Вече познавам отлично процедурата.

„Наистина я познава“, помисли си Ив. А тя познаваше отлично него. Уверен, винаги поел контрол над ситуацията, но под тази маска се таеше едва сдържан гняв.

Знаеше какво си мисли той и на какво се дължи гневът му – тази сграда беше негова и някой бе извършил убийство в нея. Ето защо Ив му отговори със същия делови тон:

- Няма как да разберем за какво става въпрос, докато не проверим.

- Ще разбереш. – Ръката му докосна леко нейната. – Трябва само да ги видиш. Ив, мисля, че...

- Не ми казвай какво мислиш. По-добре да вляза там без предварителни нагласи и предубеждения.

- Права си, разбира се – отвърна той и я поведе към разрушената стена. – Лейтенант Далас, детектив Пийбоди, това е Пийт Стаски, ръководител на екипа.

- Здрасти – поздрави Пийт и докосна мръсната си бейзболна шапка с емблемата на „Метс“. – Човек може да очаква какво ли не по време на разрушаването, но не и това.

- Никога не се знае. Коя е другата костюмарка? – попита Ив Рурк и погледна жената, която седеше на нещо като голяма обърната кофа и се държеше за главата.

- Нина Уит, нашият архитект. Все още не е дошла на себе си.

- Добре. Трябва да се отдръпнете.

Ив запечата ръцете и ботушите си и прекрачи през полуразрушената стена. Пролуката беше неравна, с остри ръбове, в най-широката си част достигаше шейсет сантиметра и почти докосваше тавана.

Точно както и Рурк по-рано, тя видя двата вързопа, положени един върху друг. Веднага разбра, че той не беше сгрешил в преценката си.