Избор - книга 3 (Сърцето на дракона)

Събуди се преди зазоряване и установи, че е сама. За миг остана да лежи в тишината сред леките проблясъци на огъня в камината, наслаждавайки се на спокойствието на границата между нощта и деня.
През изминалата нощ Кийган бе спал до нея, а Белята бе сгушен в леглото си. По-рано вечерта бяха споделили храната с Марко и Брайън и бяха разговаряли на теми, далече от война, битки и подготовката за тях. Бяха се наслаждавали на музика и приятна компания, смяха се заедно.
А на светлината на проблясващите пламъци в камината двамата с Кийган се бяха потърсили един друг с желание и нужда, преди да заспят.
Всичко това за нея бе предвестие, а и надежда какво би могло да представлява бъдещето ѝ. Но то можеше да се случи само ако преди това се подготвеха за битка, сражаваха се и спечелеха войната.
Тя стана и облече спортния си екип. Първо щеше да подготви тялото си, а след това да седне на бюрото и да настрои и ума си за работа. После отново щеше да премине отвъд в Талаф, за да упражнява магическите си способности, да се види с Морена и всички останали, да тренира с Кийган за предстоящите битки.
Но сега, преди всичко това, следваше едно нещо: кафе.
Докато слизаше към долния етаж, долови звука от мъжки гласове и мириса на бекон. Прегорял бекон. Откри Кийган и Брайън в кухнята с изгорял тиган на печката, а Белята бе зает с купичката си гранулирана храна.
– Проблем ли има? – попита тя и се отправи директно към кафе машината.
– Тази печка е... прекалено сложна – отбеляза намръщено Кийган.
– Мислехме да се редуваме в приготвянето на закуската – добави Брайън и изправи високото си мускулесто тяло, а сините му очи си смееха. – Кийган реши да опита пръв и тогава се натъкнахме на усложненията.
Брийн взе чашата си и кимна към купчината бъркани яйца, които бяха по-скоро кафяви, отколкото жълти след готвенето в загорелия тиган.
– Да, виждам. Е, бих препоръчала редовни упражнения и тренировки, за да се подобрят тези жалки умения поне до прилично ниво.
– Ха! – отвърна Кийган, грабна парче бекон, сложи го върху препечена филия и натрупа малко бъркани яйца отгоре. – И така бива! – заяви той и отхапа.
– Приятен апетит тогава.
Брийн отиде до вратата и щом я отвори, Белята мигом се изстреля навън. Докато той тичаше към залива, тя пристъпи в утринния хлад и бледата светлина на първите лъчи. Мъглите се носеха на едва доловими, почти невидими слоеве над сивите води. Прокрадваха тънките си пръсти над влажната зелена трева. Брийн усети мириса на розмарин, омайния аромат на карамфилите, ваниловите нотки на хелиотропа. По клонките на самодивския чемшир проблясваха яркочервени плодчета, а розовите храсти все още бяха отрупани с цветове, ярки като лятното слънце, въпреки че във въздуха вече се носеше усещането за зима.
Брийн отпи от кафето си, докато гледаше как кучето се плацикаше, а морето се разкриваше в цялото си великолепие с издигането на слънцето.
Някога за нея утрините означаваха трескаво бързане, кафе в движение, чакане на автобус, който трябваше да я отведе до работно място, и работа, която тя не желаеше и за която се чувстваше неподходяща. Бе обичала своя мъничък свят във Филаделфия, цветовете и усещанията, които той ѝ носеше, но всичко останало? То беше съставено само от сиви сенки, сред които най-сивата бе самата тя.
Сега имаше всичко това, за което някога дори не се осмеляваше да мечтае. Имаше работа, която обича, и чувство за цел. Дори тази цел да я смазваше, дори да я плашеше, тя все пак ѝ принадлежеше.
Както и мъжът, който бе до нея поне засега, помисли си тя, щом видя Кийган да излиза от къщата.