Ехо в смъртта

         Мъртва ли беше?

         Чувстваше се като призрак, ефирен и понесъл се без посока.

         Летеше ли?

         Всичко наоколо й се струваше размито, избледняло и незначително. Може би самата тя бе размит силует, избледнял и незначителен, а светът минаваше покрай нея в цялата си яркост, с цветове, които тя не виждаше, и звуци, които не чуваше.

         Ако бе така, значи смъртта беше също като живота. Каква разлика имаше всъщност? Освен ако... освен ако... Нима бе възможно смъртта да е освобождение?

         Освобождение от какво?

         Нещо, нещо драскаше като малки нокти по периферията на съзнанието й... нуждата да избяга, да се скрие. Но защо? Защо?

         Какъв беше смисълът на всичко това? И от какво бе нужно да се крие смъртта? Мъртвите можеха да спят, нали? Просто да спят, да спят, да спят.

         Все още се чувстваше така, сякаш току-що се е събудила, все още сънена и замаяна.

         Луташе се. Объркана, да, но някак отдалечена и се питаше дали е стигнала в рая, или в ада. Имаше нещо странно познато в избледнелите цветове и размитите очертания тук. Цветове изведнъж толкова наситени, че я заболяха очите, очертания толкова остри, че можеха да режат и разкъсват като бръсначи.

         Отново станаха бледи и размити и в това имаше някакво успокоение. Странно, тихо успокоение.

         Но... долови ухание, да, да, натрапчивото погребално ухание на лилии. Кръв. Лилии и кръв, това определено означаваше смърт.

         Трябваше само да лежи, да лежи и да спи. Да лежи, докато просто не си отиде. Със сигурност някой щеше да дойде да й каже къде ще се озове, какво да прави по-нататък. Ангел. Или дявол.

         При мисълта за което и да било от двете – образът, който просветна в съзнанието й, по някакъв начин ги съчетаваше – тя потръпна, не можеше повече да лежи тук. Дали мъртвите се страхуват?

         Спря, когато стигна до една врата, прикова поглед в нея. Навън или навътре? Навътре или навън? Имаше ли значение?

         Видя нечия ръка да посяга към дръжката. Дали беше нейната? Нещо не беше наред. Кръв и лилии. Нещо не беше наред с дръжката. Помръдна, изплъзна се от ръката й, надясно, наляво, нагоре, надолу.

         Някаква игра, каза си тя с лека усмивка. Щеше да поиграе.

         Ръката посегна към дръжката, отдръпна се назад. Отново посегна, плъзна се надясно, после наляво. Най-сетне хвана подлата дръжка. Засмя се с глас, който беше тънък, металически и много, много далечен.

         Навътре или навън, навън или навътре.

         Вратата се отвори; тя мина през нея.

         Светлина и мрак цареше в света на мъртвите. Предаде се и навлезе в него.

         Точно сега най-съкровеното желание на Ив беше да се отърве от това нещо, наречено рокля, и от обувките на висок ток, които бяха убийствени за глезените й. Все пак бе изпълнила дълга си и смяташе, че е заслужила голяма червена отметка в графа „Плюс“ в таблицата с Правилата на брака – тази вечер се бе издокарала и гримирала, за да влезе в ролята си на съпруга на едно бизнес божество.

         Впрочем, кой изобщо е измислил зимните благотворителни балове, питаше се тя. Здравомислещите хора искаха да си стоят у дома с топли, удобни дрехи, когато февруари надига грозната си вледеняваща глава. Дори повечето не толкова здравомислещи се бяха сгушили на топло малко преди два сутринта в такава мразовита нощ, а тя не бе намерила оправдание да не изпълни съпружеския си дълг.

         2061 година бе започнала с взрив – почти буквално – в професионален план и бяха последвали още убийства и осакатявания.

         Но кратко затишие на убийствата й бе осигурило време и пространство за три приятни дни с горещи плажове и още по-горещ секс на частния остров на Рурк. И ако след тях трябваше да изтърпи един бляскав бал с бляскави тоалети, е, вече го бе отметнала.

         От понеделник отново щеше да бъде на седлото, с ботуши и удобни дрехи. И да носи значка и електрошоково оръжие.

         Не че сега не бе взела значката и оръжието си... побрани в глупавата лъскава дамска чанта. Лейтенант Ив Далас винаги носеше значка и оръжие.

         Най-сетне се плъзна в колата, вече приятно затоплена, и с радост остави разкошния хотел в Ийст Сайд, пищно украсената му зимна бална зала и тълпата там зад гърба си.

         Рурк се наведе към нея, повдигна брадичката й и потърка леката трапчинка, докато я целуваше.

         -        Благодаря ти.

         „Ето ме тук - помисли си Ив, докато се взираше в искрящо сините очи на мъжа, сътворен от боговете в ден на особена щедрост, - а аз почти цяла вечер само се бунтувах в себе си.“

         Това, реши тя, беше нарушение на духа, ако не и на буквата на онези Правила на брака.

         -        Не беше толкова зле.

         Той се засмя и отново я целуна, преди да потегли.

         -        Едва издържаше там в девет от всеки десет минути.

         В гласа му се долавяше хумор и ехо от Ирландия, съвършено допълнение към това великолепно лице, обградено от черна грива.

         Явно боговете бяха решили да съчетаят в него всички най-неустоими елементи на един воин, поет и ангел – от падналите, за да добавят известна пикантност, – а след това го бяха предопределили да се влюби в едно необщително, кораво ченге от отдел „Убийства“.

         Иди ги разбери.

         -        Може би в седем и половина от всеки десет. Радвам се, че се видях с Чарлз и Луиз и семейство Майра. Справих се, нали?

         -        Идеално.

         -        Идеално, друг път. – Тя изсумтя. – Сигурно не си чул как казах на онази жена с коса като кула от бита сметана... – Ив завъртя пръсти над късо подстриганата си, разрошена кестенява коса. – ...че не, не искам да председателствам комитета й за реинтеграция на реабилитирани престъпници в обществото, защото съм твърде заета да пращам престъпници в затвора.

         -        Чух те. И когато тя се впусна да ти обяснява, че полицията набляга твърде много на наказанията, а не обръща внимание на реинтеграцията, бях благодарен, че се сдържа да не я зашлевиш.

         -        Помислих си го. Можеш да се обзаложиш, че ако някой от нейните реинтегрирани престъпници я халоса по сметановата глава и избяга с всички бляскави дрънкулки, с които беше окичена, няма да ми изнася лекции, че законът се нуждае от съчувствие, състрадание и прошка.

         -        Никога не е заставала над труп и не й се е налагало да съобщи на някого, че човек, когото обича, вече го няма. Така че няма представа какво съчувствие и състрадание е нужно, за да изпълняваш този дълг.

         -        Да. Е, не я зашлевих... нито нея, нито когото и да било. – С леко самодоволство Ив се настани по-удобно на седалката. – Точка за мен. Сега можем да се приберем у дома и да се измъкнем от тези задушаващи дрехи.

         -        Харесва ми да те гледам с тези дрехи, почти колкото ще ми хареса да те освободя от тях.

         -        И утре можем да спим до късно, нали? Да се поизлежаваме като плужеци и...

         Ив замълча, когато по навик плъзна зоркия си поглед на ченге по улицата пред тях и изведнъж засече нещо.

         -        Господи! Спри!

         Сам бе видял, миг преди жената да стъпи на платното пред светлините на фаровете му.

         Гола, окървавена, с широко отворени очи с празен поглед, тя  продължи да върви по улицата.

         Ив изскочи от колата, понечи да свали палтото си, но Рурк я изпревари и загърна жената със своето.

         -        Почти е замръзнала – каза той. – Ще се погрижим за вас - заговори на жената. Тя повдигна ледена ръка към лицето му и притисна пръст към него.

         -        Ангел ли си? – попита непознатата. След миг широко отворените й очи се обърнаха и подбелиха, и тя се свлече на земята.

         -        Да я качим в колата. Има ли одеяло отзад?

         -        В багажника.

         Рурк я отнесе до колата, сложи я вътре на топло, а Ив грабна едно одеяло.

         -        Сядам отзад при нея. Хвърли ми онази глупава чанта. Най-близката болница е „Сейнт Андрюс“.

         -        Зная.

         Той й подаде чантата, седна зад волана и даде газ.

         Ив извади линка си и се свърза с болницата.

         -        Обажда се лейтенант Ив Далас. – Продиктува на един дъх номера на значката си. – Ще докарам жена с неизвестна самоличност, възраст между двадесет и двадесет и пет години, наранявания неустановени, но в безсъзнание, шок и вероятна хипотермия. Пристигаме след пет минути. – Прецени скоростта на Рурк. – Ще ги съкратим на три.