Количка 0
0,00 лв.

Наследството - кн.1 от трилогия "Прокълнатите булки"

От: Нора Робъртс

*Поръчайте заглавието с 10% отстъпка в периода от 29.03.2024 до 22.04.2024 г.

 

Вековно проклятие. Обещание от миналото. Тайна, която само тя може да разкрие.

Вековно проклятие. Обещание от миналото. Тайна, която само тя може да разкрие.

 

1806 г. Астрид Пул сияе от щастие в булченските си одежди, но веднага след церемонията е убита, а златната халка е изтръгната от пръста ѝ. С последния си дъх обещава на любимия си никога да не го изостави.

 

В наши дни Соня Мактавиш с изумление открива, че починалият ѝ баща е имал брат близнак. И че чичо ѝ Колин Пул ѝ е завещал величествено имение на крайбрежието на Мейн. Но за да получи наследството, Соня трябва да живее в къщата поне три години. Водена от желанието да разбере защо братята са били разделени при раждането си, тя е готова да започне нов живот.

Трей, младият адвокат, който приветства Соня в новия ѝ дом, я запознава със семейната история. Той я предупреждава и за градската легенда, че имението е обитавано от духове. Съвсем скоро Соня сама забелязва, че има нещо странно в къщата. Музиката на айпода ѝ се включва сама, вратите се затръшват, някой подрежда вещите ѝ, а от прозорец на третия етаж определено наднича сянка.

Скоро става ясно, че Соня е получила в наследство повече от красиво имение. Тя е наследила вековно проклятие и мистерия, която трябва да разреши, за да има шанса да го развали.

 

*Очаквайте на 23.04.2024 г.!

 

Повече информация
ISBN 9789542623168
Тегло 0.250000
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 13х20
Преводач Валентина Арнаудова
Брой страници 464
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Наследството - кн.1 от трилогия "Прокълнатите булки"
Вашият рейтинг

1806 година

 

Аз съм булка. Аз съм съпруга.

Вълнувам се при мисълта, че животът ми започва от днес, защото от днес вече не съм Астрид Грандвил.

Вече съм госпожа Пул, съпругата на Колин Пул.

Когато се запознахме едва преди година, аз обикнах. Обикнах не само красивото му лице, стройното му тяло, защото неговият брат близнак Конър има същите. Обикнах усмихнатия израз на тъмнозелените му очи, мелодията на гласа му, непоколебимата проницателност на ума му.

Обикнах неговата честност, познанията му за света, искрения му смях, всеотдайността му към семейството и предприятието, което са изградили.

Съпругът ми е корабостроител, както и баща му преди него. Познавах Артър Пул само за кратко, но скърбях за него, когато след падане от кон си отиде от този свят.

Сега братята управляват предприятието, основано от баща им.

Но не и днес. Днес е празник за всички в Пулс Бей и в дома, който баща му е построил, има музика и танци, храна и вино, любов и смях.

На тези диви скали над морската шир, където Артър е издигнал внушителния си каменен замък, от днес ние ще създадем свой дом, любимият ми и аз.

Ще напълним дома си с деца, деца, родени от любов. Може би ще запалим първата искра още тази нощ, в първата ни брачна нощ.

Арабел, най-скъпата ми приятелка, с която ще бъдем етърви, след като тя се омъжи за Конър през есента, попита дали се боя, защото също като нея ще легна в брачното ложе девица.

Не. О, не, нетърпелива съм, нетърпелива да узная какво идва след целувките, които карат кръвта ми да кипи и разпалват страстта ми.

С тялото си на теб се отдавам. Ще спазвам клетвите си завинаги.

Заставам пред огледалото в стаята, която ще бъде нашата съпружеска спалня, и виждам жена, толкова различна от момичето, което бях някога.

Виждам косите, които Колин нарича „озарена от слънцето коприна“, под венче с къс воал, който се спуска отзад, както искаше майка ми. Виждам роклята, за която толкова се тревожех. Пада свободно под копринената панделка на високата талия, както поисках аз.

Зная, че не съм красавица, каквото и да ми казва Колин. Но съм готова да се отдам изцяло, особено днес, когато момичето става жена, булката става съпруга.

Виждам блясъка на пръстена, който той ми даде, когато поиска ръката ми. Когато каза: „Обичам те с цялото си сърце. Скъпа моя Астрид, никога не ще се влюбя в друга, ще обичам само теб през целия си живот и дори когато смъртта ме прибере“.

Сега този блясък, това обещание, този знак за вричане във вярност е на дясната ми ръка, а златната халка, кръгът, който никога не свършва, е на лявата.

Жената, в която се превръщам, ще го обича през целия си живот и дори когато смъртта я прибере.

Сега трябва да се връщам след този кратък миг на тихо съзерцание. Обратно при музиката, танците и празненството, с което Колин настояваше да отбележим този ден.

Ще танцувам със съпруга си. Ще прегърна семейството му като свое, защото наистина ще бъде. Докато музикантите свирят, ще празнувам този първи ден от дългия щастлив живот, който ще изградим заедно.

Или поне така вярвах.

Обръщам се, за да я поздравя, когато влиза в стаята. Мисля, че изглежда позната, но преди да проговоря, тя се втурва към мен. Виждам ножа миг преди да го забие в тялото ми.

О, каква болка! Никога няма да я забравя. Шока от нея, когато острието пронизва плътта ми веднъж, още веднъж. И отново, и отново.

Залитам назад, не мога да извикам, не мога да проговоря, а тя хвърля ножа в краката ми.

– Никога няма да го имаш – казва. – Умри булка и знай, че той ще дойде при мен. Ще дойде при мен или чрез твоята кръв на езика ми булка след булка ще те последват в смъртта.

За мой ужас, тя облиза кръвта от пръста си. Докато падам, издърпва венчалната ми халка.

И някак това деяние е по-жестоко от болката.

– Бракът не е брак, докато не бъде консумиран. Само венчана, завинаги изгубена. Проклета да си, Астрид Грандвил.

Оставя ме там, умираща на пода, до брачното ложе, което никога не ще споделя с любимия си. Но халката ми, венчалната ми халка, как бих могла да напусна този свят без нея?

Петната от кръв по сватбената ми рокля стават все по-големи, докато отчаяно се изправям на крака. В агония се довличам до вратата. Ръцете ми, хлъзгави от собствената ми кръв, едва успяват да я отворят.

Но трябва да намеря Колин. Трябва да намеря халката си. С нея се врекох във вярност. Погледът ми се премрежва, всяко вдишване е мъчение.

Някой изпищява, но звукът идва от друг свят. Свят, който напускам.

Виждам го, само него, докато всичко друго постепенно изчезва – музиката, красивите рокли и фракове, образите се размиват, звуците затихват.

Той се втурва към мен, викайки името ми. Хваща ме със силните си ръце, когато вече не мога да се държа на краката си.

Искам да му кажа нещо. „Любов моя. Живот мой.“ Но кръгът, обещанието за дълъг щастлив живот е откраднато.

Усещам сълзите му по лицето си и долавям страха и мъката в тъмнозелените му очи.

– Астрид, любов моя. Астрид. Не ме изоставяй. Не ме изоставяй.

Докато всичко избледнява, изричам последните си думи; със сетния си дъх му давам своето обещание:

– Няма да те изоставя. Никога.

И спазвам това обещание.