Седемте пръстена - кн.3 от трилогия "Прокълнатите булки"

Пролог

През 80-те години на XVIII век Артър Пул – млад мъж с големи амбиции, прекоси Атлантическия океан. Пътуването го отведе до скалистото, блъскано от вълните крайбрежие на Мейн и този нов свят той прегърна като свой дом.

Тук работеше, учеше се и преуспя.

Млад, изпълнен с амбиции и надарен с далновидност, той строеше кораби и постави основите на предприятие. За да подсигури и разшири своето начинание, предвидливо сключи изгоден брак и така се сдоби с пари и положение.

С времето, като цветя в незасята нива, там разцъфтя любов.

С мисъл за бъдещите поколения, той направи предприятието си устойчиво. И над страховито бушуващия океан построи великолепна къща, стабилна, със стени от камък и облицовка, високи кули и масивни входни врати от най-качествения махагон.

От любов към морето добави тераса на покрива и често се качваше там, за да гледа как корабите му се носят по развълнуваните води.

Децата му поеха първата си глътка въздух между тези стени, играеха в градините, тичаха по широките коридори, скитаха из близката гора, тук се научиха да яздят и да управляват лодка.

Артър Пул се смяташе за успял човек – не само успял предприемач, който се бе издигнал от бедност до богатство и живееше на скалите над селище, носещо неговото име, а и успял съпруг и баща. Семеен мъж.

Той истински се гордееше с децата си и с това, че първородният от синовете му близнаци бе ухажвал и спечелил сърцето на прекрасна (и заможна) млада жена. Колин Пул щеше да се ожени за Астрид Грандвил не за напредък в бизнеса, пари или обществено положение, а по любов.

В последния ден от живота си Артър Пул яздеше в гората сред хладния есенен въздух, унесен в мисли за бъдещето, както обикновено. Плановете за сватбата – най-красивата и разкошна сватба, която Пулс Бей щеше да е виждал, го забавляваха. Мислеше да разшири къщата, да добави още пространство за внуците, които щяха да се появят.

Но не бе писано да присъства на сватбата на сина си. Никога нямаше да види внуците си. В онзи хладен есенен ден бе погубен с черна магия от луда вещица, алчна за онова, което той притежаваше.

Не семейството, не предприятието или дори богатството му. А къщата.

Хестър Добс не би се спряла пред нищо, със сигурност дори пред убийство, за да стане господарката на имението „Пул“.

Всички, които познаваха и обичаха Артър, скърбяха заради случилото се с него и вярваха, че е станал жертва на трагична злополука – падане от кон.

Когато тази смърт се бе оказала недостатъчна, за да й донесе онова, което желаеше, Хестър Добс уби Астрид Грандвил-Пул в сватбения й ден. И с това жестоко деяние, с кръвта на Пул по ръцете си, на езика си и с венчалната халка на Астрид на пръста си, хвърли проклятие върху къщата, върху бъдещето.

По една булка от всяко поколение Пул щеше да умира в тази къща от нейната ръка.

След като бе избягала от бесилото, в лудостта си тя се върна тук. Една нощ, щом часовникът удари три след полунощ и луната изгря съвършено кръгла над морето, Добс подпечата проклятието със собствената си кръв.

И скочи от дигата в неумолимите води под нея.

Повече от два века къщата, здание от камък, дърво и стъкло, се издигаше като страж над безкрайната океанска шир. Между стените си видя поколения да поемат първия и последния си дъх. Както Артър Пул си бе представял, къщата се разрастваше, за да приютява внуците му, техните деца и децата на техните деца поколения наред.

И всяко поколение бе познало трагедия. По една булка, жертва на безумната страст на Хестър Добс.

Вече бяха загинали седем прокълнати булки и седем венчални халки се бяха озовали на ръцете на вещицата, която ги бе погубила. Между стените на къщата духовете им продължаваха да витаят, както и Хестър Добс, както и други, сами избрали да останат или не намиращи пътя си отвъд тях.

Тук те бродеха, работеха и гледаха.

И очакваха онази, която може да развали проклятието.

Най-сетне тя дойде, жена с кръвта на рода Пул, която не знаеше нищо за тази семейна връзка. Не знаеше за брата на баща си, негов близнак, нито за безсърдечния заговор двамата да бъдат разделени след смъртта на майка им, станала жертва на проклятието на Добс при раждането им.

Не знаеше и за духовете, проклятието или ролята, която тя трябваше да изиграе.

Но скоро узна.

Пристигна в имението сама, за да научи повече за тази новооткрита част от семейството си, за историята им и да открие как и защо баща й е бил разделен с брат си. Как той, въпреки че никога не е идвал тук до трагичната си смърт, е рисувал скици на къщата. Как, макар и да не е знаел за съществуването на брат си, е рисувал огледало с резбовани хищници по рамката, отвъд стъклото на което стои момче досущ като него.

Тя узнаваше, бродеше из къщата и работеше.

Когато огледалото я призовеше, преминаваше през стъклото. Стана свидетел на смъртта на седемте булки и скърбеше за тях. Видя отнемането на седемте венчални халки и се зарече да ги върне.

Заживяла с реалността на нещо, което някога бе смятала за невъзможно, Соня Мактавиш разбираше, че седемте пръстена са ключът към развалянето на проклятието и прогонването на Хестър Добс от къщата завинаги.

За всички, живели тук преди нея, за къщата, която бе превърнала в свой дом, за онези седем прокълнати булки, тя се закле да остане, да търси и да се бори.

Дори когато смъртта се прокрадваше във всичко около нея.