Авторът на тази прекрасна книга е популярен със своите кратки мисли на морска тематика, които събират стотици харесвания в интернет пространството. Истинският му талант обаче според мен се разгръща в малко по-дългите текстове.
Една от историите в „Морски записи” ни повежда навътре в гъстите гори, сред храсти и тръни. През очите на един величествен елен, чийто рога сочеха нагоре към хилядите съзвездия виждаме как Странджа се променяше откъм морето...За да отнесе старото и да освободи път на новото, каквото и да е то... Живописен разказ за планината и морето, за деня и нощта, за слънцето и звездите, за земята и небето, за живота и смъртта.
Друга ни разказва, че зад пронизващите викове на преминаващи гларуси, които хората намираха за досадни, понякога се криеше нещо, което трябва да стига до този свят и че всеки полет първо беше падане надолу.
Запознава ни с ветровете, всеки със своето различно име. Леванди – могъщият източен вятър на открито море; Крадец – така казваха на този вятър откъм
"Останалото е мълчание" е напрегнат психотрилър, който ще ви държи в плен от първата до последната страница! Още откакто чух за книгата на английски ("The Silent patient") нямах търпение да излезе на българския пазар, като разбира се имах и големи очаквания към нея.
"Само тя знае какво се е случило. Само аз мога да я накарам да говори".
Как би се развила историята, ако единственият свидетел/извършител на жестоко убийство отказва да говори?
Алисия Беренсън е талантлива известна художничка, открита с прерязани вени до мъртвото тяло на своя съпруг Гейбриъл, като всички улики сочат, че тя го е убила. Единственият проблем е, че тя е осъдена за убийството и не се защитава по никакъв начин, a просто избира мълчанието.
Заинтригуван от случая й е психотерапевта Тео Фейбър решава, че ще посвети цялото си време на него, защото нещо му подсказва, че нещата далеч не са толкова очевидни. Той кандидатства за работа в психиатричната клиника "Дъбравата", където Алисия излежава своята присъда, а откритията
„Снежно цвете и тайното ветрило“ на Лиза Сий е изключително женска книга – без типичните за женските книги романтика и наивност. Тя е проницателен поглед в дебрите на женската душа, като историческата обстановка, в която се разгръща сюжетът, допълнително подсилва повествованието. Авторката представя изумителен портрет на отминала епоха, която оживява пред очите ни с цялата си красота и жестокост. Историческата достоверност, вплетена в елегантна и емоционално наситена проза, ще очарова всички почитатели на източната култура.
„– Трите най-важни сили са Небето, Земята и Човекът – рецитираше синът ми. – Трите светила са Слънцето, Луната и Звездите. Възможностите, които Небето дава, не са равностойни на преимуществата, предлагани от Земята, а те не могат да се равняват на благата, които ни носи разбирателството между хората.“
"Снежно цвете и тайното ветрило" ни разказва историята на Лилия и Снежно цвете - родени на бъдат лаотун или сродни души. Мястото, на което ги намираме, е малко забутано
Има нещо жестоко красиво в книгите за война и любов. "Татуировчикът на Аушвиц" е точно такъв роман: покъртителна любовна история на двама души, оцелели в лагерите на смъртта, живели в тежки времена, лишени не само от свободата си, но и от достойнството, имената и самоличността си.
Любопитен е фактът, че първоначално романът е бил замислен от авторката като сценарий за филм, но постепенно идеята се превъплъщава в литературен шедьовър. Хедър Морис посвещава три години от живота си в лични срещи с Лудвиг Айсенберг (в книгата е представен като Лали Соколов), който постепенно й разкрива най-съкровените моменти от невероятната история на живота си.
Забележително е как авторката описва сцените на трагична смърт и нечовешки издевателства, но и страстна любов между героите кратко, стегнато и ясно: без обстоятелствени описания, които да затормозяват сюжета и читателя. Точно в това се състои гениалността на нейното повествование, което ви покосява право в сърцето чрез своята брутална откровеност и
Аз съм човек с предразсъдъци. Искрено вярвах, че родната литература няма да създаде добро фентъзи. Защо ли? Защото съм от поколението, което израсна с книгите и филмите за Хари Потър, което се запозна с „Властелинът на пръстените“ в киното, но заради него се запали по четенето. И оттук идват предубежденията ми.
Тази ми нагласа обаче изчезна в мига, в който прочетох „Софийски магьосници“ на Мартин Колев, която е чудно въведение в магьосническия живот на София, изпълнен с фракции, сблъсъци, конфликти, магмилиция и необходимите висшестоящи органи. Само магически пръчки няма. Но има нещо много по-подходящо - амулети. (Не смятате ли, че пръчките заемат много място и са неудобни за носене? Амулетът от друга страна може да е всичко. Включително и пластмасов пръстен от близалка!)
Сюжетът следва изграждането на класическата вълшебна приказка - маргиналният герой, който открива своите сили, доказва силата и таланта си и... оженил се за принцесата и заживели щастливо? Да, ама не! Мартин Колев има
„Вятърът разлистваше страниците на забравената на пясъка книга. Герои, злодеи, предателства, срещи, раздели се удряха в хартията и изчезваха с капризите на времето..."
Морските записи са спомени. Спомени за едно незабравимо или неизживяно лято. Спомени, които разтърсват душата ти из основи и топлят, парят в есенните и зимните дни, когато е особено трудно очакването на светлината...
„Тук трудно можеш да разбереш дали е петък, събота или понеделник. Всяка нощ морето пие със звездите, прегръща се с пясъка и танцува с вятъра. А на сутринта помни само изгрева...”
Честно казано подходих предубедено към тези „Морски записи”. Тънко книжле, непознат автор - какво ли пък толкова ще ми каже ново и непознато за морето?
Сгреших. Разтърси ме из основи! Прочетох книгата на един дъх - така, както изпиваш старо, отлежало уиски – на екс. И пари, пари... и искаш още. Държах я в ръцете си и не ми се искаше да я затворя. Невероятни разкази, живи картини, места, които са ми скъпи и съм посещавала многократно,
Едно съобщение пристигнало в късни часове преобръща привидно спокойния живот на Кейт. Една молба, на която не може да откаже, я връща години назад – там, където е била най-щастлива, там, откъдето е избягала и там, където никога не иска да се връща. - „Имам нужда от теб.“
„Странно е да се завърна на гара „Виктория“. Влакът за Силтън е нов, с вагон без отделни купета и с автоматични врати. Обаче перонът почти не се е променил и осъзнавам, че съм прекарала седемнайсет години несъзнателно избягвайки това място-избягвайки всичко, свързано с онова време.“
Приятелството между Айза, Кейт, Фатима и Тея се заформя по пътя за пансиона в Солтън. Докато пътуват с влака, момичетата започват опасна игра. Безобидна на пръв поглед игра, която обаче наранява, сплашва и обижда невинни хора застанали насреща им.
„Това беше най-важното правило в Играта на лъжи. Лъжем всички останали. Но никога не се лъжем една друга. Мисля за всички лъжи, което съм повтаряла през годините, докато не се запечатаха толкова дълбоко
„Прекалено шумна самота“ е моята първа и невероятна среща с чешкия писател Бохумил Храбал. Книгата ме привлече със заглавието си, тъй като, признавам си, името на автора не ми говореше нищо. Прочетох анотацията и си казах: Защо не?
„Само на слънцето е позволено да има петна” - Гьоте
Историята ни пренася в Прага, 70-те години на ХХв., в мазето на Хантя, който от тридесет и пет години пресова стара хартия и това е неговата love story. Хантя, „нежният касапин“ пресова старата и мръсна хартия, превръщайки пресованите кубове в произведения на изкуството. И измежду тази мръсна хартия, той успява да спаси редките книги, които прибира вкъщи и страстно чете. Образован против волята си, Хантя започва да живее в света на книгите, да мисли, и да се чуди тези мисли негови ли са или ги е прочел някъде?
Благодарение на книгите, светът на Хантя става по-красив и изпълнен със значение. За всяко нещо „нежният касапин“ намира обяснение в книгите. И пак благодарение на книгите, от човек, който живее в самота,
За дебютния роман на Камелия Кучер - "Дом", е трудно да се каже каквото и да било. Той сам говори за себе си.
"Дом" е един разказ преплел много човешки съдби. Разказ за това, колко силно човек може да обича. Толкова, че чак да не вярва сам. За това, че понякога семейството не е това, което искаш да е. Но все пак там е твоят дом. Или може би не е? Домът може да бъде описан по много начини – за едни е чувство, за други е човек, а за трети си остава онова топло и уютно място, към което обичаш да се връщаш. Място, изпълнено с любов, красота и топлина.
Романът разказва за малкия Франсоа, търсещ любов и разбирателство, търсещ закрила, търсещ ДОМ. И въпреки, че ги намира в лицето на своя приятел Джейкъб, той пак не е напълно щастлив. И причината за това е Фатима... Това име, събрало толкова неща в себе си. Името на любовта, на приятелството, на уюта, но и на болката. Красивата и загадъчна Фатима, благодарение на която Франсоа тръгва по пътя на съзряването, който по-късно го отвежда към любовта,
„Стара китайска притча разказва, че лисицата била единственото животно, което знаело тайната на „златното хапче“- безсмъртието. Самата лисица също била безсмъртна, но не искала да живее вечно. Търсела кого да заобича и да умре с него.“
Познавам стила на Галин Никифоров от романа му „Къщата на клоуните“. Започнах „Лисицата“ с очакването да се насладя на богат и красив изказ, но и с надеждата да бъде увлечена в нещо съвсем ново и различно. И очакванията, и надеждите ми бяха оправдани и надминати.
„Лисицата“ е роман за всеобхватната, извънгранична, безсмъртна любов. Роман за умението да дадеш прошка по обратния път - първо на другите и тогава на себе си. Прошка, която се постига с пречистваща болка - от онази, „която проникваше навсякъде и по удивителен начин възвръщаше живота на всичко, до което се докосваше.
Започва като приказка, така и завършва. Между началото и края съжителстват, без да си пречат криминални разследвания, любовна история, сюрреалистичност и научна точност. Героите са многолики,