На 8 март отбелязваме Международен ден на жената. Ден, превърнал се в нарицателен за икономическите, социални и политически постижения на нежния, но също и толкова силен пол. А когато говорим за силни и едновременно нежни жени, няма как да не отдадем почит на дамите в литературата или на господата, които ги превръщат в тяхна муза и възпяват причудливата им, бурна и красива природа.

Както в живота, така и в литературата жените са съпруги, майки, сестри, любовници, приятелки, осъдени или осъждащи, грешници или монахини, робини или владетелки, а най-често – всичко накуп.

Затова, по случай празника, Издателска къща „Хермес“ подготви за читателите си селекция от избрани заглавия с отстъпка от 11%, 22% и 33%, които може да откриете на https://hermesbooks.bg/.

А ние подбрахме за вас няколко изключителни откъса от нашите дами на литературата, които разголват до възхищение женската душа.

„Тогава тя пристъпила към Йово и протегнала ръка. Момчето интуитивно я поело и се изправило, после тя го хванала през кръста, сякаш било дама, а тя – галантен джентълмен, приближила лице до неговото, погледнала го в очите, с една идея на по-ниско ниво от нейните. На Йово му станало горещо, но стоял стъписан в обятията ѝ. Биляна леко наклонила глава и впила месестите си устни в неговите. Тогава светът се завъртял бясно и центробежните му сили го изхвърлили в стратосферата.

Йово не помнеше нищо повече от онази вечер. Помнеше обаче, че в същото лято повече нито веднъж не се осмелил да я погледне в очите. А Биляна била толкова дръзка! Тайнствена и нежна, но дръзка. Тя била неговият блян години след това. Мечта, до която само се докоснал в една юнска нощ. По-късно, вече като мъж, си мислел, че всяко момче има такова преживяване в детството – момиче, което винаги ще харесва, но никога няма да има, за да може нататък в живота да равни онова усещане с усещанията, изпитани с други, та да може да разпознае Жена си. Вероятно същото се отнасяло и за момичетата. Кой ли знае... Момичетата винаги са били странни. По-големи някак. Имаше да минат години, за да ги настигнат момчетата.“ – из „Краят на зимата“ от Яна Станкова.



„Дълго мислих как да се облека за часа на екзекуцията – не се съмнявах, че Мурад ще ме убие още щом вляза в стаята му. Боже, дано ударът с ятагана да е достатъчно силен, за да не се налага доубиване. После мислих дали да оставя някакво писмо или завещание. В личната ми хазна се бяха събрали доста приходи от подарената ми земя Йълдъз и след смъртта ми те ще се влеят в общата дворцова хазна. Нямаше на кого да ги оставя.

Последният слънчев лъч угасна отсреща, в горите на Странджа, мюезинът изви глас за вечерната молитва и на мене ми оставаха само час или малко повече живот. Облякох се като за църква: бяла копринена туника и тъмносиня хламида, а на главата черен воал.

Времето се бе свило на топка и бе легнало в трапчинката под гърдите ми като нещо гъвкаво и меко. Не мислех за нищо. Предметите в стаята, здрачът навън, жълтеникавата светлина на лампите се сливаха в някакъв общ цвят, въздухът имаше смътен мирис на потно тяло и зрели мушмули, видях се, че стоя права в средата на стаята с нетърпението на човек, който очаква ей сега вратата да хлопне и н е щ о да влезе... Усещах се толкова празна и лека, че можех да полетя. Мисля, че точно тогава двете с душата ми се прегърнахме, преди да се разделим, обнадеждени – поне от моя страна – че някога пак ще се срещнем.“ – из „Елегия. Когато баща ти е цар“ от Неда Антонова.



„Днес Нора ми предлага да отидем на кино.

Нагласяме се и тръгваме, както едно време в гимназията. Обичам, когато е в добро настроение. В такива моменти ми е по-лесно да се доближа до нея, до онази Нора, каквато беше на шестнайсет години. Сърцето ми се свива, като си помисля колко се е променила. Или може би винаги си е била такава. Не знам, но с всеки изминат ден ми става все по-трудно да общувам с нея. Полагам огромни усилия да останем близки - тя е последната ми връзка с предишната Габриела, с детството и с родния ми град.

По кината върви филмът “Амели Пулен”, с Одри Тоту в главната роля. Една непозната, за която всеки днес говори. Не само сме родени в една и съща година, но според Нора – и доста си приличаме на външен вид. А с героинята от филма, изглежда, споделяме еднаква доза невротична лудост в битката срещу собствената си изолация. С разликата обаче, че моят живот отдавна е изгубил наивността си и не може да бъде разказан по толкова инфантилен начин.“ – из „Странстващият албатрос“ от Деметра Дулева.