Елегия. Когато баща ти е цар

***

След онова, което после се случи в битката край сръбското село Плочник, султан Мурад имаше всичкото право лично да ме обезглави с ятагана на Пророка или поне да ме качи на необяздено муле и като ме върже назад с очите, да пусне мулето по пътя за Търнов и то да ме отнесе там като знак към брат ми Шишман...

Плочник – първата битка, в която османците бяха победени от обединените християнски войски на довчера покорните васали княз Лазар и крал Твъртко!

Отчаян от неочакваното поражение, Лала Шахин отказал да бъде повече военачалник и се оттеглил в Казанлък да си ближе раните.

Повече от седмица в двореца бе тихо като в гробище. Знаеше се, че султанът се е прибрал, но за пръв път връщането на Богоподобния от военен поход не бе известено на града със зурни, тъпани и викове.

Валиде-султан най-после се престраши и го посети в спалнята му. Сварила го легнал по корем и облечен. Постояла край леглото му, но той не давал вид, че е буден. Навела се над лицето му да види дали диша. Дишал. По едно време леко помръднал и с махване на показалеца дал знак на майка си да излезе.

Тя се прибрала в харемлъка, легнала и така остана в леглото до смъртта си.

Обадил се моят агроном през януари тази година. Но точно тогава аз бях заминала с делегация в Москва. Секретарката попитала по какъв въпрос ме търси другарят Майски. „Не по въпрос, а по отговор...“ Засмял се и затворил. Приела го за смахнат. Очаквах, че пак ще позвъни. И още очаквам. Но тук, на вилата в Боровец, където се намирам, връзките ми с външния свят се оказаха прекъснати под предлог да не бъда безпокоена от никого... освен от най-милия ми.

Загубих представа за времето. Знаеше се, че султанът е тук, и заради това дори в градината с фонтана и лалетата се говореше шепнешком. Дворецът изглеждаше обсаден от мълвата: извън дворцовия зид на разстояние двайсетина крачки от главната порта ежедневно се движеха групички хора, но не смееха да се застояват, за да не изглежда, че очакват нещо...

„Какво очакват! Да умра!“

И султанът заповядал да дойдат онези две робини, които винаги досега му бяха правели масаж. На другата сутрин Богоподобния отиде в джамията за петъчната молитва, а следобед Сомал се появи пред спалнята ми с роза в ръка:

„Богоравния желае да види Великата госпожа тази вечер в Дома на Богоравния“.

За негов дом се смяташе вторият етаж на двореца „Фиала“.

Помислих си, че идва краят. Помня, че усетих облекчение. Каквото и да беше решил османецът, то не можеше да бъде по-опасно от онова, което аз съм готова да направя със себе си. За кой ли път свалих от шията си дървения кръст, вързан на конопената връвчица, навих я около китката на лявата си ръка, подпъхнах кръста под връвчицата и леко я пристегнах. С едно най-невинно движение на скръстените ми ръце – с нокът на един от пръстите на дясната – можех да отворя дървената вратичка и да погълна спасителния бял прах... Най-голямата ми грижа засега беше да имам до себе си чаша вода или друга някаква течност за преглъщане на праха. Надявах се Бог да ми осигури тази последна потребност.

До вечерта оставаха няколко часа. Какво може да направи човек през последните часове от живота си, ако в действителност няма какво да прави?

Паднах на колене пред иконата и се молих всичко, което ме очаква, да стане бързо и душата ми без мъки да се освободи от клетата плът на нещастна царска дъщеря и още по-нещастна царева сестра. Молих се народът ми да ми прости, ако не съм направила достатъчно за него, но Бог знае, че направих каквото можах. Не се сърдех на Шишман. Син на два народа. И на всеки от тях принадлежи с половината от душата си.

После дълго мислих как да се облека за часа на екзекуцията – не се съмнявах, че Мурад ще ме убие още щом вляза в стаята му. Боже, дано ударът с ятагана да е достатъчно силен, за да не се налага доубиване. После мислих дали да оставя някакво писмо или завещание. В личната ми хазна се бяха събрали доста приходи от подарената ми земя Йълдъз и след смъртта ми те ще се влеят в общата дворцова хазна. Нямаше на кого да ги оставя.

Последният слънчев лъч угасна отсреща, в горите на Странджа, мюезинът изви глас за вечерната молитва и на мене ми оставаха само час или малко повече живот. Облякох се като за църква: бяла копринена туника и тъмносиня хламида, а на главата черен воал.

Времето се бе свило на топка и бе легнало в трапчинката под гърдите ми като нещо гъвкаво и меко. Не мислех за нищо. Предметите в стаята, здрачът навън, жълтеникавата светлина на лампите се сливаха в някакъв общ цвят, въздухът имаше смътен мирис на потно тяло и зрели мушмули, видях се, че стоя права в средата на стаята с нетърпението на човек, който очаква ей сега вратата да хлопне и н е щ о да влезе... Усещах се толкова празна и лека, че можех да полетя. Мисля, че точно тогава двете с душата ми се прегърнахме, преди да се разделим, обнадеждени – поне от моя страна – че някога пак ще се срещнем.

Вярвам в срещата на душите Горе, Тамара. И знам, че само Там съществува истинската безкористна привързаност между двама души или между група единомислещи...

Един е пътят душата да стигне до хармонията на Небесата: жертвата. Или чрез героична смърт в името на своя народ, или чрез героичен живот пак в негово име. Аз лично предпочитам живота...