Странстващият албатрос

Забивам първия ориентир: слънцето и тук изгрява винаги от изток. Предвидим и успокоителен факт.

От седмици съм в този град, но въпреки усилията, той ми убягва. Пространството е враждебно, хората се държат мнително. Опитомяването се оказва дълъг процес, иска много време и търпение.

Но както споменах – не се давам лесно.

Животът тук е стегнат в обръчите на хиляди правила, а доносниченето е силно разпространено. Наричат го по друг начин - граждански дълг. Това означава да следиш съседа, да докладваш за поведението му и за всяко нарушаване на правилата. Не си окосил ливадата навреме, не си напръскал с пестициди, позволил си да цъфне плевел, който заразява с отровните си семена целия квартал, не си изхвърлил боклука по график, не си почистил след кучето, децата ти вдигат шум пред блока, пуснал си водата в тоалетната след 22 часа, паркирал си до оградата на общински имот, не си подрязал храстите с два сантиметра... Всичко това се съобщава в общината и полицията, най-често в писмен вид. Следват повиквателни, глоби, разправии.

Докато им свикна, получавахме през ден писмо в пощата: да не съм простирала прането на балкона (а къде?), да съм махнела веднага жълтите перденца от стаята, които купих за цвят с първата си заплата (можело само бели), да не слизам тичешком по стълбите... Ама с кой акъл и аз съм тръгнала да домакинствам в отсъствието на Нора. Тя като ме видя как се лутам, извади наръчника с вътрешния правилник на блока и ми го даде да го наизустя. Трийсет гъсто написани страници! Направо се стреснах къде съм попаднала. Само правилата за изхвърляне на боклука заемаха пет-шест страници: начини на сортиране, график за изхвърляне, пунктове за предаване... В началото много се дразнех, но после схванах логиката. Особено силно се впечатлих, че боклукът на Белгия се рециклира почти изцяло или се превръща в енергия. Така могат да си позволят дори магистралите им нощем да са осветени. И заключих, че точно тази тяхна изобретателност и подреденост е в основата на благополучието им. Май не е зле правилата да се спазват.

Едно от нещата, които ме смаяха при пристигането ми, беше нивото на автоматизация на живота. Машините са заместили човека на всички работни места, където това е възможно: на пунктовете за продажба на билети за градския транспорт, на касите в магазина, на гишетата в банките, на стоянките за бензин. Бях толкова свикнала с човешкото общуване, че се шокирах от използването на карти и кодове за всяко нещо. Ако нямаш банкова карта, на практика не можеш да оцелееш в този град. А аз нямах и никога не бях имала. Наложи се бързо да си направя. И да се науча да използвам машините, автоматите и роботите. Слава богу, лесно схващам.

Терасата бързо се превърна в наблюдателница – по всяко време, докато съм вкъщи. Ставам рано, сипвам си кафе и сядам да го пия на открито. Дебна всяко движение.

Започвам да разпознавам постоянните играчи на утрото.

Към седем часа за сутрешния си джогинг минава възрастен мъж с избеляла тениска и плетена шапка. Тича равномерно, сякаш отмерва в такт сърдечния си пулс. Харесва ми.

Някъде по същото време идва собственикът на кафенето, измива тротоара, изважда масите, разтваря чадърите.

После - дядото китаец, с двете внучета, които води на училище. Минават тихо и призрачно като в нямо кино. И тях ги харесвам.

Накрая прозорецът отсреща се отваря с трясък и се подава стара жена по нощница. Винаги рошава и немита. Постила кърпа на перваза и чак тогава опира лакти. Да не би да си захаби протритите ръкави. Не я харесвам тая дърта вещица.

В дъното на площада, насред поредицата от класически фасади, се вижда висока административна сграда – разположена на две нива, свързани помежду си със спираловидно стълбище. Подобна смесица от стилове понякога е шокираща, а ефектът – кичозен, но може да се види навсякъде из града. И тази сграда стърчи някак нелепо сред изобилието на барока и дъговидните извивки на арт нуво, но на мен и това ми харесва.

Фасадата е облечена с матово стъкло, което пречупва светлината според ъгъла на слънцето. Приятно ми е да я наблюдавам в различните часове на деня. Сутрин ниското слънце я прави жълта, вечер залезът я оцветява в розово. Но най-красива е привечер. Мракът плътно я обгръща, на тъмния му фон стъклата, сякаш запазили последните лъчи, й придават синкаво сияние, нежно като ореол.

Върху фасадата виждам отразен като в екран живота на улицата – движението на автомобилите по булевардите, задръстванията на кръстовището, притичващите минувачи. Плуват като риби в аквариум от матирано стъкло.

Нора не знае, но на този екран често засичам квадратната муцуна на бялото ауди шестица. Завива елегантно и спира пред входа. Обикновено след тези срещи Нора е особено сговорчива.

Днес ми предлага да отидем на кино.

Нагласяме се и тръгваме, както едно време в гимназията. Обичам, когато е в добро настроение. В такива моменти ми е по-лесно да се доближа до нея, до онази Нора, каквато беше на шестнайсет години. Сърцето ми се свива, като си помисля колко се е променила. Или може би винаги си е била такава. Не знам, но с всеки изминат ден ми става все по-трудно да общувам с нея. Полагам огромни усилия да останем близки - тя е последната ми връзка с предишната Габриела, с детството и с родния ми град.

По кината върви филмът “Амели Пулен”, с Одри Тоту в главната роля. Една непозната, за която всеки днес говори. Не само сме родени в една и съща година, но според Нора – и доста си приличаме на външен вид. А с героинята от филма, изглежда, споделяме еднаква доза невротична лудост в битката срещу собствената си изолация. С разликата обаче, че моят живот отдавна е изгубил наивността си и не може да бъде разказан по толкова инфантилен начин.