Количка

Преобърнати съзвездия

От: Деметра Дулева

Роман за смисъла на живота, за надеждата, за свободата, за магичното в раждането и смъртта. От авторката на "Странстващият албатрос".
Деметра Дулева е филолог, писател и дипломат. 
Първият й роман – „Странстващият албатрос“ („Хермес“, 2019), печели през 2020 г. наградата „Перото“ за най-добър дебют. Отличен е с втора награда в категорията художествена проза на „Портал Култура“ и е номиниран за роман на годината на Фонд „13 века“. 

Йоана Костова е най-добрият неонатолог в парижката болница „Некер“. Едно телефонно обаждане от София – точно на рождения й ден – преобръща нейния уреден и щастлив живот. Жената е покрусена от смъртта на своя пръв любим – неустоимия и безпощаден Найден.
Йоана приема отлагана дълго командировка до остров Мадагаскар, където ще работи в местна болница. Там тя ще опита да възстанови миналото си, за да намери отговор на въпроса защо тази отдавна отминала любов продължава да я измъчва. И да види с очите на зряла и успешна жена годините на своето порастване, прекарани в пансиона на елитната езикова гимназия.

Това е един майсторски написан роман, болезнено откровен, еротично и любовно провокативен. Роман за смисъла на живота, за надеждата, за свободата, за магичното в раждането и смъртта.

Чуйте откъс от книгата ТУК.
Повече информация
ISBN 9789542620891
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 14,2х21
Брой страници 288
Дата на издаване 2021 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Преобърнати съзвездия
Вашият рейтинг
Заминавам за остров Мадагаскар. Другия край на света. Днес всеки за някъде заминава. Ще го направя и аз. И без това често се местя, нямам място, което мога да нарека дом. С Андре отново сме намислили да сменяме жилището... Няма мебел – като креслото на баба или велосипеда на дядо, – която да носи спомена на моя живот. И постоянен адрес, където винаги можеш да ги намериш – отиваш на ул. „Марица“, номер 58 – и те са там. 
Казаха ми, че в Африка изобщо не се интересуват от миналото. Нито от бъдещето. Не правят никакви планове, утрешният ден не съществува, важно е единствено настоящето. Денят там бил много дълъг, времето течало бавно. Сутрин единствената ти грижа е да отвориш всичките си сетива и да си готов да посрещнеш миговете, които те очакват. Малките деца са такива – те се събуждат щастливи. 
Може би Африка ще ме върне към бавните занимания от моето детство, в което всичко изискваше търпение: да омесиш питка и да я изчакаш да втаса, да сготвиш гювеч на бавен огън, да изплетеш пуловер, да отидеш до морето не по магистрала, да се редиш на десетки опашки. Да чакаш. Да не бързаш. Да се радваш на днешния ден. 
Искам да се върна трийсет години назад във времето и – бавно и внимателно – да възстановя онази Йоана, която срещна Найден и още от първата минута го обикна безусловно, с цялото си същество, така както само дете може да се привърже. 

Андре ме изпраща на летището, не ме разпитва, знае, че е по-добре да не го прави. Отдавна е свикнал с меланхоличните ми състояния. Гледа да ме успокои по неговия загрижен начин, който никога не ме утешава. Отпускам се едва когато разговорът си връща рутината на дългогодишна съпружеска двойка: да поливаш цветята, да отпушиш мивката в кухнята, да занесеш лекарствата на майка си, да се грижиш за децата...
Бих искала да му кажа, че ще ми липсва, че го обичам, че не мога да живея без него, но си премълчавам. Ако го изрека, ще се отвори сантиментална яма, от която няма да мога да се измъкна. Затова предпочитам да го наставлявам и да го инструктирам подробно за най-глупави баналности. Живеем заедно повече от двайсет години, отдавна не знам къде свършвам аз и къде започва той. 
Докато ме прегръща, разбирам, че имам желание да се освободя от тази любов и заради него, за да ми прости дългите мълчания, с които не знае какво да прави и които, макар да не го показва, му причиняват болка. 
Двете ни деца – близнаците Емил (на баща му) и Марина (на майка ми), са вече студенти в Сорбоната. Емил е като мен, мълчалив и сериозен. Марина е копие на баща си. Понякога се смайвам колко много прилича на него. Освен очите, смеха, силните крака и пружиниращата походка, е наследила неща, които не съм подозирала, че се предават с гените, като например начина, по който си навива ръкавите или бърчи нос, когато е ядосана. 
Доскоро децата – и особено дъщеря ми, обичаха да сядат до мен и да ми говорят. Споделяха плановете си, смешните случки от деня, възмущението си от неправдите в училище, разочарованията си от хората. Сега вече не го правят. Чатят по цял ден с приятели. В тяхната компания са особено словоохотливи, а с мен няма какво да си кажат. Дори когато изляза на терасата с чаша кафе и сядам до тях, мълчат. Усмихват ми се мило, погледът им е пълен с нежност, но не ми разказват нищо. Изпиваме кафето, разменяме две-три фрази, мълчим петнайсетина минути и после винаги имат „нещо да правят“. 

Андре е чудесен баща, знам, че ще се грижи добре за тях и за дома. В него всичко е здраво и солидно – от петдесетгодишното му масивно тяло до сградите, които строи. 
Ще ти се обаждам всяка вечер – промълвявам. 
Кимва в знак на съгласие. Отделя тялото си от мен, после ръцете. Сините му очи последни ме пускат. 
Бракът ни се крепи на въздуха, на пространството, което си даваме, за да не се задушаваме взаимно. Андре никога не е настоявал да се откажа от нещо заради него. В една връзка винаги единият е по-отдаден и по-склонен на отстъпки. Аз мисля, че в нашия случай е той, но подозирам, че Андре смята обратното. И може би точно това усещане за жертвоготовността на другия ни държи влюбени един в друг до ден днешен. (...)

Кацаме в Антананариво малко след полунощ. 
Слизаме от самолета и вървим пеш до салоните на летището. 
Краят на ноември, започва дъждовният сезон. Въздухът е влажен, горещо е дори през нощта.
Чакаме багажа. 
Летището е задушно. Два вентилатора, забити в тавана, едва раздвижват въздуха и плахо разгонват рояците насекоми. След „Шарл дьо Гол“ – с безкрайните му терминали, стъклени коридори и излъскани повърхности, залата ми прилича на селска къща, все едно съм пристигнала на гости у далечни роднини. 
Минава час преди лентата за багажа да се раздвижи със скърцащ звук. Най-после изплюва огромните ми жълти куфари, облепени със знаците на Червения кръст и „Лекари без граници“. 

Излизам от летището и преди да поема първата глътка свеж африкански въздух, над главата ми руква пороен дъжд. Естественото желание веднага да изтичам да се скрия на сухо е парализирано от мириса и шума на природата. 
Пред мен няма град, няма сгради, нито бетон. Само безкрайна природа!
Гръмотевиците падат наблизо, в тътените им усещам непосредствената сила на бурята. Сякаш електричеството в облаците е изсмукало енергията ми и ме е запратило много далече, във времето на моите нощни бягства от пансиона и разходките в омагьосаната гора. Там, покрай върбите на Марица, изпитвах същото сливане с природата.