Именно мустаците ми напомниха, че вече не съм в Англия: като едра сива стоножка, която плътно закриваше горната устна на мъжа; това бяха мустаци като на членовете на „Вилидж Пийпъл“, каубойски мустаци, миниатюрна метла, с която шега не бива. Човек просто не можеше да види такива мустаци у дома. Не можех да откъсна поглед.
– Госпожо?
Единственият човек, който някога бях виждала с подобни мустаци в Англия, беше господин Нейлър, учителят ни по математика, и в неговите винаги имаше трохи от бисквити – обикновено ги брояхме в час по алгебра.
– Госпожо?
– О, извинете.
Униформеният служител ме подкани да мина напред, като ми даде знак с дебелите си пръсти. Не вдигна очи от екрана на компютъра си. Изчаках в кабинката, докато потта от дългия полет полека попиваше в роклята ми. Вдигна ръка и размърда четири дебели пръста. Това, схванах с известно закъснение, означаваше да си подам паспорта.
– Име.
– Написано е – отвърнах.
– Името ви, госпожо.
– Луиза Елизабет Кларк. – Надникнах над гишето. – Макар че никога не използвам Елизабет. Защото мама осъзнала едва след като ме кръстили, че така ще ми викат Лу Лизи. Ако го произнесете много бързо, звучи наистина откачено. Макар че татко казва, че всъщност ми приляга. Не че съм откачена. Искам да кажа, едва ли бихте желали откачени в страната си. Хм! – Гласът ми отекна нервно в плексигласовата преграда.
Мъжът ме погледна за първи път. Имаше широки рамене и поглед, който те приковаваше като насочено дуло на пистолет. Не се усмихваше. Изчака, докато и моята усмивка помръкнe.
– Извинете – промърморих. – Хората в униформа ме притесняват.
Хвърлих поглед назад към залата за имигранти и към опашката, която се бе огънала толкова много пъти, че се бе превърнала в непреодолимо и неспокойно море от хора.
– Мисля, че съм леко замаяна, след като се редих на тази опашка. Честно, никога не съм била на по-дълга опашка. Тъкмо се чудех дали да не почна да си правя коледния списък.
– Сложете ръка на скенера.
– Винаги ли е толкова голяма?
– Скенерът ли? – намръщи се той.
– Опашката.
Но той вече не ме слушаше. Беше се вторачил в нещо на екрана си. Сложих пръсти върху малкия скенер. И тогава телефонът ми изписука.
Съобщение от мама: „Кацна ли?“.
Понечих да отговоря със свободната си ръка, но мъжът рязко се извърна към мен.
– Госпожо, не е разрешено да се използват телефони в тази зона.
– Мама е. Иска да знае дали съм пристигнала. – Тайничко се опитах да натисна емотиокона с вдигнат палец, докато криех телефона от очите му.
– Повод за пътуването?
„Какво е това? – последва незабавния отговор на мама. Писането на съобщения й бе харесало неимоверно и сега можеше да го прави дори по-бързо, отколкото говореше. Което си беше направо светлинна скорост. – Знаеш, че на моя телефон не виждам емотиконите. Това да не е SOS? Луиза, кажи ми, че си добре.“
– Повод за пътуването, госпожо? – Мустаците потръпваха раздразнено. Мъжът добави по-бавно: – Какво ще правите в Съединените щати?
– Имам нова работа.
– Каква?
– Ще работя за едно семейство в Ню Йорк. Сентръл парк.
Само за миг веждите на мъжа се повдигнаха с може би милиметър. Погледна адреса на формуляра ми за потвърждение.
– Каква е работата?
– Малко е сложно. Ще бъда нещо като платена компаньонка.
– Платена компаньонка.
– Нещата стоят по следния начин. Преди работех за един човек. Бях негова компаньонка, но му давах и лекарствата, извеждах го навън и го хранех. Не е толкова странно, колкото звучи, впрочем – той не можеше да си движи ръцете. Не беше нещо перверзно. Всъщност последната ми работа се превърна в нещо повече, защото е трудно да не се сближиш с човек, за когото се грижиш, а Уил – така се казваше мъжът – беше невероятен и ние... Ами влюбихме се. – Твърде късно усетих познатото напиране на сълзи в очите ми. Рязко ги избърсах. – Така че си мисля, че ще бъде нещо подобно. Освен влюбването. И храненето.
Имиграционният служител ме гледаше втренчено. Опитах да се усмихна.
– Всъщност обикновено не плача, докато говоря за работа. Не съм откачена, въпреки името си. Ха-ха! Но го обичах. И той мен. А после той... Ами той избра да сложи край на живота си. Така че това е моят начин да започна наново. – Сълзите вече се стичаха неспирно и унизително от крайчетата на очите ми. Явно не можех да ги спра. Явно нищо не можех да спра. – Извинете. Сигурно е заради умората от полета. Сигурно е някъде около два часът сутринта по наше време, нали? Освен това вече не говоря много за него. Имам предвид, че имам нов приятел. И той е страхотен! Работи в Спешна помощ! И е секси! Все едно да спечелиш лотарията за гаджета, нали? Секси парамедик!
Разрових се в чантата си за кърпичка. Когато вдигнах очи, човекът ми подаваше кутия със салфетки. Взех си.
– Благодаря. Както и да е, приятелят ми Нейтън – той е от Нова Зеландия – работи тук и ми помогна да си намеря тази работа, но все още не съм съвсем сигурна какво точно включва, освен че ще се грижа за жената на богаташ, която често изпада в депресии. Но съм решила, че този път ще оправдая очакванията, които Уил имаше към мен, защото преди не успях да го направя. Накрая се озовах на работа на летището.
Замръзнах.
– Не... хм... не че има нещо лошо в това да работиш на летището! Сигурна съм, че работата в имиграционната служба е много важна. Страшно важна. Но имам план. Ще правя по нещо ново всяка седмица, докато съм тук, и ще казвам „да“.
– Ще казвате „да“?
– На новите неща. Уил все казваше, че не позволявам на новите преживявания да се случат.
Човекът се загледа в документите ми.
– Не сте попълнили правилно полето за адреса. Трябва ми пощенски код.
Избута формуляра към мен. Проверих номера на улицата на разпечатания лист в ръката ми и го попълних с треперещи пръсти. Погледнах наляво, където хората на опашката след мен вече почваха да недоволстват. На съседното гише най-отпред имаше китайско семейство, разпитвано от двама служители. Докато жената възразяваше нещо, бяха отведени в някаква странична стаичка. Внезапно се почувствах напълно сама.
Мъжът от имиграционната служба погледна към чакащите хора. И после рязко подпечата паспорта ми.
– Късмет, Луиза Кларк – каза той.
Вторачих се в него.
– Това ли е?
– Това е.
Усмихнах се.
– О, благодаря! Много мило. Искам да кажа, странно е да си на другия край на света съвсем сам за първи път и сега ми се струва, че съм срещнала първия наистина мил непознат и...
– Трябва да продължите нататък, госпожо.
– Разбира се. Извинете.
Взех си нещата и отметнах потен кичур от лицето си.
– О, госпожо...
– Да? – Зачудих се какво ли съм сбъркала сега.
Той не вдигна поглед от екрана си.
– Внимавайте на какво казвате „да“.
Нейтън чакаше в залата за пристигащи, както бе обещал. Огледах набързо тълпата, като се чувствах странно притеснена и тайно убедена, че никой няма да дойде, но ето че той беше там, огромната му длан ми махаше над неспирно мърдащите тела наоколо. Вдигна и другата си ръка, по лицето му се разля широка усмивка, след което си проправи път към мен и ме сграбчи в мечешка прегръдка.
– Лу!
При вида му внезапно нещо в мен се сви – нещо, което бе свързано с Уил, със загубата и със суровата действителност на това да прекараш близо седем часа в полет с малко повече турбуленция от желаното, – и се зарадвах, че ме притиска толкова силно до себе си, че да имам време да се овладея.
– Добре дошла в Ню Йорк, Дребосъчке! Не си изгубила уникалния си стил, както виждам.
Сега ме оглеждаше от ръка разстояние, ухилен. Поизпънах роклята си в стил седемдесетте години, с тигрови шарки. Бях решила, че така приличам на Джаки Кенеди от годините й с Онасис. Ако Джаки Кенеди излее половината си кафе от самолета в скута си.
– Толкова се радвам да те видя.
Той грабна тежките ми като олово куфари, сякаш бяха пълни с перушина.
– Хайде, ще те заведа вкъщи. Приусът е в сервиза за обслужване, затова господин Г. ми даде назаем колата си. Трафикът е ужасен, но поне ще пътуваш в лукс.
