Количка 0
0,00 лв.

В обувките на някой друг

От: Джоджо Мойс

Специална цена 15,96 лв. Редовна цена 19,95 лв.

3,99 лв. 20 %

Сам и Ниша неволно си разменят чантите във фитнеса след тренировка. В дизайнерската чанта на Ниша са червени обувки „Лубутен“ от крокодилска кожа, а в сака на Сам – евтини и невзрачни ежедневни обувки. Принудени да носят обувките на другата, те сякаш заживяват чужд живот и постепенно се променят. За да осъзнаят кои са всъщност.

Ниша се радва на привилегирования живот на съпруга на заможен и влиятелен бизнесмен, с когото обикалят целия свят. Неочаквано той подава документи за развод и я лишава от бляскавия й лайфстайл. Ниша буквално остава без нищо, но е твърдо решена да си върне онова, което й се полага.

Саманта просто се опитва да оцелее – мъжът й изпада в депресия, след като загубва баща си и работата си, и прекарва дните си пред телевизора. Сам се опитва да му помогне, макар самата тя да се нуждае от подкрепа. Не се чувства комфортно и на работа, където се превръща в мишена за новоназначения й шеф. Бъдещето й в компанията виси на косъм, както и дългогодишният й брак.

Сам и Ниша неволно си разменят чантите във фитнеса след тренировка. В дизайнерската чанта на Ниша са червени обувки „Лубутен“ от крокодилска кожа, а в сака на Сам – евтини и невзрачни ежедневни обувки. Принудени да носят обувките на другата, те сякаш заживяват чужд живот и постепенно се променят. За да осъзнаят кои са всъщност.

Могат ли да се завърнат към предишния си начин на живот? Или преживяното ще ги промени завинаги?

Повече информация
ISBN 9789542622611
Тегло 0.250000
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 13х20
Преводач Илвана Иванова Гарабедян
Брой страници 424
Дата на издаване 2024 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:В обувките на някой друг
Вашият рейтинг

Сам се загледа в бавно просветляващия таван и започна да упражнява дишането си, както я беше посъветвал лекарят й, докато се опитваше да попречи на мислите, връхлитащи я в пет сутринта, да се превърнат в огромен тъмен облак над главата й.
Вдишване до шест, задържане до три, издишване до седем.
„Здрава съм – мислено изреждаше тя. – Близките ми са здрави. Кучето престана да пишка в коридора. Хладилникът е пълен и все още имам работа.“ Леко съжали, че е добавила това „все още“, защото при мисълта за работата стомахът й отново се сви.
Вдишване до шест, задържане до три, издишване до седем.
Родителите й още бяха живи. Макар и да й се струваше трудно да оправдае включването на това твърдение в мисленото изброяване на неща, за които бе благодарна. О, господи. В неделя майка й пак щеше да подметне укорително, че постоянно ходят при майката на Фил, нали? Щеше да го направи по някое време между малкото шери и твърде калоричния пудинг, неизбежно като смъртта, данъците и онези досадни косъмчета по брадичката. Представи си как се оправдава с любезна усмивка: „Е, мамо, Нанси наскоро загуби съпруга си, с когото е била петдесет години. Малко е самотна точно сега“.
„Но вие я посещавахте често и докато той беше жив, нали?“ чу мислено отговора на майка си.
„Да, но мъжът й умираше. Фил искаше да прекара възможно най-много време с баща си, преди той да предаде богу дух. Не е като да сме танцували до зори.“
Осъзна, че води поредния въображаем спор с майка си, и се спря, мъчейки се да прибере мисълта във въображаема кутия, както беше чела в една статия, и да сложи мислено капак отгоре й. Но капакът упорито отказваше да се затвори. Напоследък често водеше мислени спорове: със Саймън в работата, с майка си, с онази жена, която я пререди на касата в магазина вчера. Никой от тези спорове не получаваше гласен израз. Просто стискаше зъби. И се опитваше да диша.
Вдишване до шест, задържане до три, издишване до седем.
„Не живея във военна зона – мислеше си тя. – Имаме чиста чешмяна вода и храна в магазините. Няма експлозии, няма оръжия. Нито глад.“ Това все беше нещо. Но като се сети за горкичките деца във военните зони, очите й се напълниха със сълзи. Напоследък много често се просълзяваше. Кат все й повтаряше да започне хормонална терапия за менопауза, но тя все още имаше цикъл, както понякога й излизаха и пъпки по лицето – и това ако беше честно? – а и бездруго, нямаше време да си запише час при лекар. Последния път, когато звънна, нямаха свободен цели две седмици напред. „Ами ако бях на смъртно легло?“, помисли си тогава. И беше провела мислен спор с рецепционистката в поликлиниката.
Реално просто каза: „О, това е доста време. Сигурно ще се оправя. Но все пак благодаря.“
Погледна надясно. Фил спеше неспокойно, лицето му дори и насън беше тревожно. Искаше да се пресегне и да погали косата му, но напоследък, когато го направеше, той рязко се събуждаше и изглеждаше сепнат и нещастен, сякаш беше направила нещо жестоко.
Вместо това сложи ръце пред гърдите си и се опита да заеме отпусната и спокойна поза. Почивката има същия ефект като съня, беше й казал веднъж някой. Просто си прочисти мислите и остави тялото да се отпусне. Остави крайниците си да се освободят от всичкото напрежение, което задържат, започвайки от пръстите на краката нагоре. Нека стъпалата ти да натежат. После чувството бавно да се предаде нагоре към глезените, коленете, таза, стом… „О, по дяволите“, мислено изруга тя. Вече беше шест без петнайсет. Нямаше закога да лежи.

*
– Няма мляко – каза Кат. Зяпаше обвинително вътрешността на хладилника, сякаш очакваше то да се материализира там.
– Би могла да изтичаш до магазина!
– Нямам време – отвърна Кат. – Трябва да си оправя косата.
– Е, опасявам се, че и аз нямам време.
– Защо?
– Защото отивам в онзи фитнес и спа център, за който ми подари ваучер. „Бодиуъркс“. Изтича утре.
– Но аз ти го дадох преди цяла година! И едва ли можеш да останеш повече от час-два там, след като ще ходиш и на работа.
– Предупредих, че ще закъснея малко. Поне е близо до офиса. Просто нямах никакво време. – Никога нямаше време. Повтаряше го като някаква мантра наред с „толкова съм уморена“. Но никой нямаше време. Всички бяха уморени.
Кат повдигна вежди. За нея грижата за себе си беше необходимост преди доста по-прозаичните нужди от пари, подслон и храна.
– Все ти го повтарям, мамо, използвай го, иначе го губиш – каза Кат, докато гледаше с едва прикрит ужас все по-незабележимата разлика между талията и ханша на майка си. Затвори хладилника. – Пфу. Просто не разбирам защо татко не може да купи дори едно мляко.
– Остави му бележка – отвърна тя, докато си събираше нещата. – Може би ще се почувства по-добре днес.
– А на прасетата ще им поникнат крила.
Кат сърдито излезе от кухнята, както само деветнайсетгодишна млада жена го можеше. Само секунди след това Сам чу гневния рев на сешоара си и вече знаеше, че той ще остане в стаята на Кат, докато сама не си го вземеше от там.
– Мислех, че вече и бездруго не консумираш краве мляко – викна тя към горния етаж.
Сешоарът спря за миг.
– Сега просто се опитваш да ме дразниш – долетя в отговор.
Намери банския си в дъното на чекмеджето и го напъха в черния сак.

Тъкмо си сваляше мокрия бански, когато пристигнаха готините мамчета. Лъснати и слаби като клечки, те бързо я наобиколиха, заговориха високо и една през друга, гласовете им изпълниха задушната тишина на съблекалнята, напълно пренебрегвайки присъствието й. Сам усети как крехкото равновесие, което беше постигнала след двайсет и осем обиколки в басейна, се изпарява като утринна мъгла. Отне й час да си спомни колко мразеше подобни места: демонстративното разделение на стегнатите тела, тъмните ъгли, в които тя и останалите тромави хора се опитваха да се скрият. Хиляди пъти беше минавала покрай това място и се беше чудила дали да влезе. Осъзна, че тези жени са от онези, които я караха да се чувства по-зле, отколкото ако изобщо не беше идвала.
– Ще имаш ли време за кафе после, Нина? Мислех си да идем на онова приятно местенце, което са отворили зад „Спейс НК“. С онези хавайски купи с рибни деликатеси.
– С удоволствие. Но трябва да тръгна в единайсет. Ще водя Леони на ортодонт. Емс?
– О, господи, да. Имам нужда от малко време по женски!
Тези жени бяха облечени с дизайнерски спортни екипи, имаха идеални прически и време за кафе. Спортните им сакове бяха с дизайнерски етикети, за разлика от нейния, който беше имитация на „Марк Джейкъбс“, а съпрузите им се казваха Руп или Трис и небрежно подхвърляха пликове със солидни бонуси върху лъскавите кухненски маси от „Конрън“. Такива жени караха огромни джипове, които никога не бяха опръскани с кал, паркираха, без да се съобразяват на кого пречат, и поръчваха бейбичино за капризните си деца на изтормозените бармани, след което цъкаха укорително, ако не беше приготвено точно както го искаха. Те не се будеха в четири всяка сутрин с тревоги за сметката за тока, нито се притесняваха как ще се изправят пред новия си шеф с лъскавия му костюм и едва прикритото презрение в погледа.
Нямаха съпрузи, които да стоят по пижама до обяд и да изглеждат измъчени, когато жените им подхвърлят дали не е добре пак да погледнат обявите за работа.
Сам беше на онази възраст, когато всичко лошо се задържаше – тлъстините, бръчките между веждите, тревогите, докато всичко останало – сигурността в работата, семейното щастие, мечтите, сякаш се изплъзваше измежду пръстите.
– Нямаш представа колко са вдигнали цените в „Меридиан“ тази година – обади се една от жените. Беше се навела и подсушаваше с кърпа скъпо боядисаната си коса. Сам трябваше да се свие настрани, за да не я докосне.
– Знам! Опитах се да запазя на Мавриций за Коледа – обичайната ни вила е поскъпнала с четиридесет процента.
– Скандално е.
„Да, скандално, мислеше си тя. Колко жалко за всички вас.“ Сети се за караваната, която Фил беше купил, за да ремонтира преди две години. „Можем да ходим през уикенда на брега“, беше подхвърлил весело, докато гледаше огромната каравана с гигантски слънчоглед, изрисуван отстрани, която сега блокираше алеята пред дома им. Тя седеше пред къщата от онази Година на краха, като постоянно и ежедневно напомняне за всичко, което бяха изгубили.
Сам се напъха в бельото си, мъчейки се да скрие бледата си плът под кърпата. Днес имаше четири срещи с важни клиенти. След половин час трябваше да се види с Тед и Джоуел от „Печат и транспорт“ и заедно да се опитат да спечелят много важни договори за компанията. И щеше да се помъчи да спаси работата си. Може би дори работните места на всички.
Е, какво пък толкова.
– Мисля да отидем на Малдивите тази година. Така де, преди да са потънали.
– О, чудесна идея. На нас много ни хареса. Много жалко, че потъват.
Друга жена мина покрай Сам, за да стигне до шкафчето си. С тъмна като нейната коса, може би няколко години по-млада, но тялото й имаше стегнатия вид на човек, за когото сериозните тренировки, овлажняването и ексфолирането бяха редовно занимание. Ухаеше на скъп живот – сякаш направо извираше от порите й.
Сам пристегна кърпата около бледото си и пухкаво тяло и се скри зад ъгъла, да си изсуши косата. Когато се върна, всички си бяха отишли. Тя въздъхна облекчено и се отпусна на влажната дървена пейка. Реши, че може просто да се излегне на едно от онези затоплени мраморни легла в ъгъла за половин час. Тази мисъл я изпълни с внезапно удоволствие: да полежи половин час в блажена тишина.
Телефонът й избръмча в сакото, което беше окачено в шкафчето зад гърба й. Бръкна в джоба и го извади.

Готова ли си? Отвън сме.

Какво? – написа тя. – Срещата във „Фрамптънс“ е чак следобед.

Саймън не ти ли каза? Преместена е за десет. Хайде, трябва да тръгваме.

Погледна ужасено телефона си. Явно трябваше да проведе първата си среща след двайсет и три минути. Изпъшка, напъха се в панталона си, грабна сака от пейката и хукна към паркинга.
Мръснобелият микробус, брандиран отстрани с „Грейсайд Принт Салушънс“, вече чакаше пред товарния вход с работещ двигател. Тя се затича, или по-скоро зашляпа, към него с джапанките от фитнеса. Щеше да ги върне утре, но вече се чувстваше виновна, сякаш бе извършила сериозно престъпление. Косата й още беше мокра и леко се задъха.
– Мисля, че Саймън те е нарочил, скъпа – каза Тед, когато тя се качи в микробуса. Попремести се на предната седалка, за да й направи място. Миришеше на цигари и на „Олд Спайс“.
– Така ли?
– По-добре внимавай. Проверявай задължително часа на срещите с Дженевив – добави и Джоуел, докато рязко извиваше волана. Растите му бяха прибрани в конска опашка, вероятно предвид сериозния ден, който ги чакаше.
– Не е същото, откакто те ни погълнаха, нали? – подхвърли Тед, когато излязоха на главния път. – Сякаш непрекъснато стъпваме по тънък лед.
Над таблото имаше две празни хартиени пликчета със залепнала по тях захар, а Тед й подаде третото, в което имаше огромна и още топла поничка със сладко.
– Заповядай – каза той. – Закуска за шампиони.
Не трябваше да я яде. В нея имаше поне двойно повече калории, отколкото беше изгорила току-що с плуването. Вече чуваше мислено неодобрителната въздишка на Кат. Но след като се поколеба, бързо я напъха в уста и затвори очи, за да се наслади на топлия сладкиш. Напоследък Сам си доставяше удоволствие при всяка възможност.
– Дженевив пак го е чула да говори по телефона за съкращения – каза Джоуел. – Но когато влязла в кабинета му, сменил темата.
Всеки път щом чуеше „съкращения“, думичка, която сега се носеше из службата като трептяща нощна пеперуда, стомахът й се свиваше. Не знаеше какво щяха да правят, ако и тя изгубеше работата си. Фил отказваше да взема антидепресантите, предписани му от доктора. Казваше, че му действат приспивно, сякаш и бездруго не спеше до единайсет почти всеки ден.
– Няма да се стигне дотам – неубедително се обади Тед. – Сам ще сключи сделките днес, нали?
Осъзна, че и двамата я гледат.
– Да – каза тя. А после повтори с повече увереност: – Да!
Гримира се пред малкото огледалце в сенника на колата, като ругаеше всеки път, щом Джоуел минеше през някоя бабунка, и облизваше пръст, за да избърше размазаното около очите си. Огледа косата си и сметна, че предвид всичко останало, не изглеждаше чак толкова зле. Прелисти папката с документите, за да си припомни точно цифрите. Вече имаше само бегъл спомен за дните, когато се чувстваше напълно уверена в знанията си и сигурна, че е добра в работата си. „Хайде, Сам, просто се опитай отново да бъдеш такава“, мислено си каза тя. След което изхлузи крака от джапанките и се пресегна към сака за обувките си.
– Пет минути до мястото – каза Джоуел.
И едва тогава забеляза, че макар спортният сак да приличаше на нейния, не беше. В този нямаше удобни черни обувки с нисък и широк ток, подходящи за трамбуване пеша и договаряне на печатарски сделки. Вместо това имаше чифт главозамайващи червени обувки от крокодилска кожа на „Кристиан Лубутен“ с тънки каишки над петата.
Извади едната и се вторачи в нея, хванала я за каишката, усещаше я странно лека в ръката си.
– Мили боже – възкликна Тед. – Първата ти среща да не е в шикозен нощен клуб?
Сам се наведе и порови в сака, където намери другата обувка, чифт джинси и накрая – прилежно сгънато светло сако „Шанел“.
– О, господи – измърмори тя. – Това не е мое. Взела съм погрешния сак. Трябва да се върнем.
– Няма време – отвърна Джоуел, вторачил поглед в пътя. – И бездруго сме напът да закъснеем.
– Трябва ми сакът.
– Съжалявам, Сам – каза той. – Ще минем после. Не можеш ли да останеш с обувките от фитнеса?
– Не мога да отида на бизнес среща по джапанки.
– Ами тогава защо не обуеш тези обувки?
– Шегуваш се.
Тед взе обувката от ръката й.
– Има право, Джоуел. Тези не са много… като за Сам.
– Как така, какво значи „като за Сам“?
– Ами. Обикновени. Ти харесваш обикновените неща. – Той помисли. – Благоразумни.
– Знаеш какво казват за подобни обувки – подхвърли Джоуел.
– Какво?
– Не са направени за стоене.
Мъжете се сбутаха с лакти и се захилиха.
Сам грабна обувката от ръката му. Беше с половин номер по-малка за нея. Напъха крака си и закопча каишката.
– Супер – огледа крака си тя. – Ще представя офертата ни пред „Фрамптънс“ с обувки на компаньонка.
– Поне си от скъпите – обади се Тед.
– Какво?
– Ами нали се сещаш. Вместо набързо обслужване за петарка…
Сам изчака, докато смехът на Джоуел заглъхне.
– Е, благодаря, Тед – каза тя, загледана през прозореца. – Вече се чувствам много по-добре.