Споделени тайни (Колийн Хувър)

Пролог
      
      Обърн
            
      
      Влизам през болничните врати, съзнавайки, че ще е за последен път.
      В асансьора натискам бутона с цифра три върху него и гледам как той светва за последен път.
      На третия етаж вратите се отварят и аз се усмихвам на дежурната сестра, наблюдавайки изражението ѝ, когато тя съчувствено ме поглежда за последен път.
      Минавам покрай склада, параклиса и стаята за отдих на персонала, отново за последен път.
      Продължавам надолу по коридора, вперила поглед напред, събирам сили и тихо почуквам на вратата, очаквайки Адам да ме покани да вляза за последен път.
      – Влез. – Незнайно как, гласът му все още е изпълнен с надежда.
      Той лежи по гръб в леглото. Когато ме вижда, ми се усмихва ободряващо и повдига одеялото, за да легна до него. Страничната рамка е спусната и аз се покатервам на леглото до него, обвивам ръка през гърдите му и сплитам крака с неговите. Заравям лице във врата му, търсейки топлината му, но не я намирам.
      Искам да се стопля, затова сгушвам лице до шията му, но не ми става по-топло.
      Днес той е студен.
      Размърдва се, докато не заемаме обичайната си поза – лявата му ръка е под мен, а с дясната ме притегля към себе си. Нужно му е повече време от обичайното, за да се нагласи удобно и аз забелязвам, че дишането му се учестява с всяко движение.
      Опитвам се да пренебрегвам тези неща, но е трудно. Виждам все по-голямата му отпадналост, бледата кожа, слабостта в гласа му. Всеки ден, в продължение на отреденото ми време, съм свидетел как той все повече се отдалечава от мен, но съм безсилна да направя каквото и да е. Не ми остава нищо друго, освен да наблюдавам случващото се.
      От шест месеца знаехме какъв ще е краят. Разбира се, всички се молихме за чудо, но в реалния живот не се случват такива чудеса.
      Очите ми се затварят, когато студените устни на Адам докосват челото ми. Бях си обещала си, че няма да плача. Знам, че това е невъзможно, но поне мога да направя всичко по силите си, за да възпра сълзите.
      – Толкова ми е тъжно – прошепва той.
      Думите му са безкрайно далеч от обичайната му положителна нагласа, ала това ме успокоява. Разбира се, не искам той да е тъжен, но в момента имам нужда той да тъгува с мен.
      – На мен също.
      Повечето ни срещи през последните седмици бяха изпълнени с много смях и разговори, без значение колко принудени понякога. Не искам това мое посещение да е по-различно, но мисълта, че е последното, унищожава всякаква възможност да намеря повод за смях. Или тема за разговор. Искам да плача с него и да крещя колко несправедлива е съдбата с нас, ала това само ще помрачи този спомен.
      Когато лекарите в Портланд ни казаха, че повече с нищо не могат да му помогнат, родителите му решиха да го преместят в болницата в Далас. Не защото се надяваха на чудо, а защото цялото им семейство живее в Тексас и те сметнаха, че за него ще е по-добре да е близо до брат си и всички останали, които го обичаха. Адам се бе преместил в Портланд с родителите си само два месеца преди да започнем да се срещаме миналата година.
      Адам се съгласи да се върне в Тексас, при условие че те ще ми позволят и аз да го придружа. Беше истинска битка да накараме неговите и моите родители да дадат съгласието си, но Адам заяви, че той е този, който умира и би трябвало да му бъде позволено да реши с кого да бъде и какво ще случи, когато настъпи последният му час.
      Изминаха шест седмици, откакто пристигнах в Далас и съчувствието на нашите родители вече бе изчерпано. Казаха ми, че трябва незабавно да се върна в Портланд или на родителите ми ще им бъде потърсена отговорност за продължителното ми безпричинно отсъствие от училище. Ако не беше това, неговите родители може би щяха да ми позволят да остана, но правните спорове бяха последното, от което баща ми и майка ми се нуждаеха в момента.
      Полетът ми беше днес и двамата с Адам бяхме изчерпали всички възможни идеи как да ги убедим, че аз не бива да заминавам. Не съм го казала на Адам и няма да го направя, но миналата вечер, след като за пореден път я умолявах, неговата майка, Лидия, най-после изрече истинското си мнение по въпроса.
      – Ти си на петнайсет, Обърн. Мислиш, че чувствата ти към него са истински, но само след месец ще го забравиш. Единствено ние, които сме го обичали от деня на раждането му, ще страдаме от загубата му, докато сме живи.
      Наистина е странно усещането да осъзнаеш, че на петнайсет години си преживял най-жестоките и сурови думи, които някога си чувал. Дори не знаех какво да ѝ отвърна. Как може едно петнайсетгодишно момиче да защити любовта си, отричана от всички? Невъзможно е да защитиш себе си от неопитността и възрастта. И може би те са прави. Навярно ние не познаваме любовта така, както възрастните, но сме дяволски сигурни, че я изпитваме. И точно в този момент това чувство съкрушава сърцата и душите ни.
      – Колко време остава до полета ти? – пита Адам, докато пръстите му нежно и бавно чертаят кръгчета надолу по ръката ми за последен път.
      – Два часа. Майка ти и Трей ме чакат долу. Тя каза, че трябва да тръгнем след десет минути, за да стигна навреме за самолета.
      – Десет минути – повтаря той тихо. – Не е достатъчно, за да споделя с теб всички дълбини на мъдростта, до които достигнах на смъртното си ложе. Ще са ми нужни поне петнайсет. Най-добре двайсет.
      Аз се засмивам и това навярно е най-жалкият и тъжен смях, отронвал се някога от устните ми. И двамата долавяме отчаянието в него и Адам ме прегръща по-здраво, но не много. Днес има много по-малко сили, отколкото вчера. Ръката му милва главата ми и той притиска устни към косата ми.
      – Искам да ти благодаря, Обърн – мълви тихо. – За толкова много неща. Но първо искам да ти благодаря, задето си толкова бясна, колкото съм и аз.
      Отново се смея. Той винаги намира за какво да се пошегува, дори когато знае, че е за последен път.
      – Трябва да си по-конкретен, Адам, защото точно сега съм бясна заради дяволски много неща.
      Той охлабва прегръдката си и прави огромно усилие да се претърколи към мен, за да бъдем лице в лице. Някои хора може да твърдят, че очите му са кафяви, но те не са. Те са със зелени и кафяви нюанси, които се докосват, но без да се преливат, определено са най-ясните и отчетливи очи, които някога са отправяли взор към мен. Очи, които някога бяха най-ярката и светла част от него, сега са победени от ненавременна съдба, бавно изсмукваща цвета им.
      – Имам предвид, че и двамата сме бесни на смъртта, задето е толкова алчна и ненаситна. Но предполагам, че имам предвид и нашите родители, защото не ни разбират. Защото не ми позволиха да имам единственото, от което се нуждая тук и сега.
      Той е прав. Аз определено съм гневна и на нашите родители, и на смъртта. Но през последните дни прекалено често обсъждахме това, за да знаем, че ние изгубихме, а те спечелиха. В този миг аз просто искам да се съсредоточа върху него, да попия и да се насладя на всяка негова частица, докато все още имам възможност.
      – Ти каза, че има да ми благодариш за толкова много неща. Кое е следващото?
      Адам се усмихва и доближава ръка към лицето ми. Палецът му докосва нежно устните ми и аз имам чувството, че сърцето ми сякаш се устремява към него в отчаян опит да остане тук, докато празната ми обвивка е принудена да отлети обратно към Портланд.
      – Искам да ти благодаря за това, че ми позволи да бъда първият ти мъж – проронва той. – И затова, че беше моя.
      За миг усмивката му го преобразява. Умиращото шест­найсетгодишно момче се превръща в красив, пълен с живот тийн­ейджър, спомнящ си първия път, когато се е любил с момичето си.
      Заради думите му и изражението му по лицето ми пробягва смутена усмивка, докато си припомням онази нощ. Беше преди да узнаем, че той се мести в Тексас. По онова време знаехме какво го очаква и все още се опитвахме да го приемем. Бях­ме прекарали цялата вечер, обсъждайки всички неща, които можехме да преживеем, ако имахме възможността завинаги да бъдем заедно. Пътуванията, децата (дори имената им), всички места, където бихме живели, и разбира се, секса.
      Ние предполагахме, че ще имаме страхотен сексуален живот, ако ни бе даден този шанс. Всичките ни приятели щяха ни завиждат заради нашия сексуален живот. Щяхме да се любим всяка сутрин, преди да отидем на работа, и всяка нощ, преди да заспим, а понякога и през деня.
      Смяхме се над това, но постепенно разговорът стихна, когато и двамата осъзнахме, че това беше единствената част от нашата връзка, която все още можехме да контролираме. За всичко останало от бъдещето нямахме право на глас, но навярно имахме възможността да споделим това единствено лично преживяване, което смъртта никога нямаше да може да ни отнеме.
      Дори не го обсъдихме. Не беше нужно. Още щом той ме погледна и аз видях мислите си, отразени в очите му, започнахме да се целуваме и не спряхме. Целувахме се, докато се събличахме, докато се докосвахме, докато плачехме. Целувахме се, докато изпитахме върховното удоволствие и дори и тогава, продължихме да се целуваме, празнувайки нашата малка победа в тази битка срещу смъртта и времето. И все още се целувахме, когато той ме прегръщаше, след като лежахме отмалели и Адам ми прошепна, че ме обича.
      Така, както ме притиска в обятията си и ме целува сега.
      Ръката му докосва шията ми и устните му разтварят моите с печалната обреченост, с която човек отваря прощално писмо.
      – Обърн – шепнат устните му до моите, – толкова много те обичам.
      Усещам вкуса на сълзите си в нашата целувка и се ненавиждам, задето моята слабост съсипва сбогуването ни. Той се отдръпва от устните ми и притиска чело към моето. Аз поемам повече въздух, отколкото ми е нужен, но паниката ме завладява, прониква дълбоко в душата ми, заличавайки всички мис­ли. Тъгата пропълзява като топлина в гърдите ми и колкото повече приближава към сърцето ми, толкова по-силно усещам непреодолимия ѝ натиск.
      – Кажи ми нещо за себе си, което никой друг не знае. – Гласът му е задавен от сълзите, когато свежда поглед към мен. – Нещо, което мога да запазя за себе си.
      Той ме моли за това всеки ден и всеки ден аз му споделям нещо, което никога досега не съм изричала на глас. Мисля, че това го успокоява – да знае за мен неща, които никой никога няма да узнае. Затварям очи и мисля, докато ръцете му продължават да галят кожата ми навсякъде, докъдето той може да достигне.
      – Никога не съм разказвала на никого какви мисли минават през главата ми вечер, преди да заспя.
      Ръката му спира на рамото ми.
      – И какви мисли минават през главата ти?
      Отварям очи и поглеждам право в неговите.
      – Мисля за всички хора, които искам да умрат вместо теб.
      Отначало Адам не отговоря, но накрая ръката му възобновява движенията си, плъзва се надолу по моята, докато не достига до пръстите ми. Дланта му захлупва ръката ми.
      – Обзалагам се, че не си стигнала много далеч.
      Насилвам се да се усмихна вяло и поклащам глава.
      – Напротив. Наистина стигам доста далеч. Понякога изричам всяко име, което знам, а след това започвам да изреждам имена на хора, които никога досега не съм срещала. Дори се случва да си измислям имена.
      Адам знае, че не мисля наистина това, което казвам, но се чувства добре да го чуе. Палецът му избърсва сълзите от бузата ми и аз отново се сърдя на себе си, че не мога да издържа дори десет минути, без да заплача.
      – Прости ми, Адам. Наистина се опитах с все сили да не плача.
      Очите му се смекчават, когато ми отвръща:
      – Ако днес беше излязла от тази стая, без да пророниш нито една сълза, това щеше да ме съсипе.
      При тези думи спирам да се боря с напиращия солен поток. Сграбчвам в юмрук ризата му и се разридавам на гърдите му, докато той ме прегръща. През сълзите се опитвам да чуя ударите на сърцето му, раздирана от желанието да прокълна тялото му, задето е толкова слабо.
      – Толкова много те обичам. – Гласът му е задъхан и изпълнен със страх. – Винаги ще те обичам. Дори и когато не мога.
      При тези думи сълзите ми рукват още по-силно.
      – И аз винаги ще те обичам. Дори и когато не бива.
      Вкопчваме се един в друг, докато ни залива толкова мъчителна и задушаваща тъга, че ти е трудно да искаш да живееш отвъд нея. Казвам му, че го обичам, защото той трябва да го знае. Отново и отново повтарям любовните думи. Продължавам да ги мълвя, произнасяйки ги повече пъти, отколкото съм ги изричала досега на глас. Всеки път, когато ги казвам, той ми отвръща със същото. Толкова много пъти ги произнасяме, че вече не съм сигурна кой след кого повтаря, но не спираме да ги изричаме отново и отново, докато брат му Трей не докосва ръката ми и не ми казва, че е време да тръгвам.
      Продължаваме да ги мълвим, докато се целуваме за последен път.
      Продължаваме да ги изричаме, докато се прегръщаме.
      Не спираме да ги казваме, докато отново се целуваме за пос­леден път.
      Аз все още продължавам да ги нашепвам...

      Глава 1
      
      Обърн

    
      Размърдвам се неспокойно на стола, когато той ми съобщава тарифата си на час. Няма начин да си я позволя с моя доход.
      – Работите ли на принципа „пълзяща скала“? – интересувам се аз.
      Той се опитва да не се мръщи, но бръчките около устата му стават още по-забележими. Слага ръце върху махагоновия плот на бюрото, сплита пръсти и притиска една о друга възглавничките на палците си.
      – Обърн, това, за което ме молиш, струва пари.
      Виж ти, нима?
      Мъжът се обляга назад в стола и сключва ръце върху корема си.
      – Адвокатите са като сватбите. Получаваш това, за което плащаш.
      Нямам кураж да му изтъкна ужасната аналогия. Вместо това, свеждам поглед към визитката в ръката си. Той е горещо препоръчан като изключително способен в професията и аз знаех, че ще струва много пари, но нямах представа, че ще е чак толкова скъпо. Ще ми е нужна втора работа. Може би дори трета. Всъщност май ще се наложи да ограбя някоя проклета банка.
      – И няма никаква гаранция, че съдията ще отсъди в моя полза?
      – Мога единствено да обещая, че ще направя всичко по силите си, за да издействам решение, благоприятно за теб. Съдейки по документите, фигуриращи в делото в Портланд, ти сама си се поставила в доста трудно положение. Това ще отнеме време.
      – Времето е всичко, което имам – мърморя аз. – Ще се върна веднага, след като получа чека за първата си заплата.
      Той възлага на секретарката си да ми определи нова среща и ме отпраща. Аз се озовавам отново навън в тексаската жега.
      Вече три седмици живея тук и всичко е такова, каквото очак­вах: горещо, влажно и самотно.
      Отраснала съм в Портланд, щата Орегон, и предполагах, че там ще прекарам остатъка от живота си. Посетих Тексас веднъж, когато бях на петнайсет и макар че онова пътуване не беше приятно, не съжалявам за нито една секунда от него. За разлика от сега, когато съм готова на всичко, за да се върна обратно в Портланд.
      Надявам слънчевите очила и се отправям към апартамента си. Да живееш в центъра на Далас съвсем не е като да живееш в центъра на Портланд. Поне в Портланд мога да стигна пеша почти до всяка част на града. Далас е голям град и се простира на обширна площ. Споменах ли горещината? Тук е направо жежко. Наложи се да продам колата си, за да си позволя да се преместя тук, така че сега мога да избирам между придвижването с обществения транспорт и собствените си крака, имайки предвид факта, че се налага да пестя всяка стотинка, за да си позволя адвоката, с когото току-що се срещнах.
      Не мога да повярвам, че се стигна до тук. Още дори не съм създала своя клиентела в салона, където работя, така че определено ще се наложи да си потърся втора работа. Само дето нямам представа кога ще намеря време за нея, благодарение на променливия график, определен от Лидия.
      Като споменавам Лидия...
      Набирам номера ѝ и чакам да вдигне слушалката. След като се включва гласова поща, се замислям дали да оставя съобщение, или да просто да ѝ позвъня по-късно довечера. И без това съм сигурна, че тя просто изтрива съобщенията си, затова натискам бутона за край на разговора и пускам телефона в чантата си. Усещам как червенината плъпва по шията и страните ми, последвана от познатото парене в очите. За тринайсети път се прибирам у дома в новото си положение, в един град, обитаван от чужди за мен хора, но съм решена, че за пръв път няма да заплача, докато приближавам към входната си врата. Съседите ми навярно вече ме мислят за откачена.
      Просто пътят от работата ми до вкъщи е доста дълъг, дългото ходене пеша ме навежда на размисли за живота ми, а моят живот ме кара да плача.
      Спирам и се поглеждам в стъклото на прозореца на една от сградите, за да проверя дали спиралата ми се е размазала. Взирам се в отражението си и никак не ми харесва това, което виждам.
      Момиче, което ненавижда всеки избор, който е направило в своя живот.
      Момиче, което мрази кариерата си.
      Момиче, което тъгува по Портланд.
      Момиче, което отчаяно има нужда от втора работа, а сега момиче, четящо табелка с надпис НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ, която току-що е забелязало върху стъклото.
      
      Търси се помощ.
      Почукай, ако си кандидат.
      
      Отстъпвам назад и оглеждам сградата, пред която стоя. Минавала съм покрай нея всяка сутрин на път за работа и никога досега не съм я забелязвала. Вероятно защото прекарвам сут­рините, разговаряйки по телефона, а следобед очите ми толкова са замъглени от сълзите, че не виждам нищо наоколо.
      
      СПОДЕЛИ ТАЙНИТЕ СИ
      
      Това е всичко, което гласи надписът над входа. Текстът ме навежда на мисълта, че сградата може би е църква, но бързо отхвърлям предположението, когато се вглеждам отблизо в прозорците, опасващи фасадата. Те са покрити с малки листчета с различна големина и форма, които скриват гледката към вътрешността, попарвайки всяка надежда да се надзърне вътре. Парчетата хартия са надраскани с думи и фрази, написани с различни почерци. Пристъпвам по-близо и чета няколко от тях.
      
      Всеки ден съм благодарна, че моят съпруг и брат му толкова много си приличат. Това означава, че почти няма шанс съпругът ми да открие, че нашият син не е от него.
      
      Притискам длан към сърцето си. Какво, по дяволите, е това? Чета следващото листче.
      
      От четири месеца не съм говорил с децата си. Те ми се обаждат за празниците и рождения ми ден, но никога по друго време. Не ги обвинявам. Бях ужасен баща.
      
      Чета друго.
      
      Излъгах в автобиографията си. Нямам диплома за завършено висше образование. От пет години работя за работодателя си, но никой нито веднъж не ме помоли да я покажа.
      
      Ченето ми увисва и очите ми се разширяв