Кодекс 632

– Това ли е книгата? – попита Томаш и посочи древната реликва върху кадифената покривка на масата.
– Да – потвърди библиотекарката. – Това е Paesi nouamente retrovati et novo mondo da A. Vesputio.
Приближи се, надвесвайки се над книгата.
– Мога ли да я разгледам?
– Разбира се – каза госпожата. – Но, моля ви, сложете си преди това ръкавиците. Книгата е стара и искаме да избегнем отпечатъци от пръсти и...
– Знам как е – прекъсна я Томаш с усмивка. – Не се притеснявайте, свикнал съм.
– И можете да ползвате само молив.
– Разбирам ви, но нямам – каза португалецът, опипвайки джобовете си.
– Можете да ползвате този – разреши проблема библиотекарката, като остави подострен молив на масата.
        Томаш нахлузи белите ръкавици, седна и взе малката кафява книга, като погали кожената корица. На първите страници бяха споменати заглавието, авторът, градът Виченца и годината на издаването, 1507; бележка с молив на съвременен португалски обясняваше, че книгата съдържа първото описание на пътуването на Педро Алвареш Кабрал до Бразилия и че става въпрос за втория по древност сборник с пътеписи. Прелисти книгата; страниците бяха пожълтели и на петна, излъчваха осезаем сладникав мирис; искаше му се да почувства плътността на листовете с върха на пръстите си, но ръкавиците го бяха лишили от усета за допир, сякаш беше под упойка. Текстът изглеждаше написан на тоскански и включваше по двадесет и девет реда на страница, с декоративен елемент в началото на всяка глава.
        Отне му два часа да прочете книгата, водейки си бележки с молив в бележника. Когато приключи, остави книгата, стана от стола, протегна се и отиде при библиотекарката, която се суетеше около някакви поръчани книги.
– Извинете – каза той, за да привлече вниманието ù. – Привърших вече.
– Ах, да! – възкликна тя. – Желаете ли друга книга?
        Томаш погледна часовника. Беше пет часът.
– В колко часа затваряте?
– В осем вечерта, господине.
        Португалецът въздъхна.
– Не, смятам да си ходя, вече съм изморен. Ще се върна утре, за да прегледам Валдземюлер. – Кимна с глава. – Много благодаря и до утре.
        Селия се върна в залата с редки издания и го придружи в асансьора. Слязоха до етажа на главния вход и се отправиха към големия вестибюл, заобикаляйки мраморното стълбище. Когато се приближиха до приемната, за да остави пропуска си, асистентката на директора внезапно спря и отвори широко очи.
– О, професоре, сега си спомних нещо – каза тя.
        Томаш я изгледа с почуда.
– Какво има?
– Вижте, професор Тошкано обикновено ползваше сейф за лични вещи. След като почина, неговият сейф остана заключен и не можем да го използваме. – Погледна го умолително. – Нали няма да имате нищо против да предадете в консулството нещата, които е оставил тук?
        Португалецът сви рамене, разтвори ръце с безразличие.
– Разбира се. Няма да се бавим много, нали?
– Не – успокои го Селия.
        Девойката се устреми към един човек от охраната, който стоеше вляво от вестибюла, точно зад приемната, и Томаш я последва; минаха през детектор за метали, като онези по летищата, и се озоваха пред два масивни черни шкафа. Селия прегледа номерата на отделенията и спря пред шейсет и седем; извади един шперц от чантичката си и го пъхна в ключалката на вратичката; тя се отвори, откривайки съдържанието на малкия сейф. Вътре имаше само куп книжа. Селия извади документите и ги подаде на Томаш, който следеше операцията с нарастващо любопитство.
– Какво е това? – попита португалецът, втренчил поглед в листовете хартия, които държеше в ръка.
– Това са неща, оставени от професор Тошкано. Нали нямате против да ги вземете?
        Томаш прелисти страниците, забеляза фотокопия на микрофилмирани документи и някакви бележки. Вниманието му бе привлечено от един от листовете, който съдържаше две групи от по три думи, написани с големи букви и буквена комбинация в два реда с кръстосана азбучна последователност.

ANA
ASSA
ARARA

SONOS
MATAM
OTTO

A D—E H—I M         Томаш притвори очи и се опита да проникне в смисъла на видяното. Остана за момент вглъбен, претегляйки различните възможности, и внезапно лицето му светна в усмивка. Той подаде страницата на Селия гордо и триумфиращо.
– Какво мислите за това?
        Бразилката разгледа думите, сбърчи чело и вдигна поглед.
– Ами... не знам, странно е, нали? – Наведе глава над листа, прочитайки написаното в първите два абзаца. – Ana assa arara e sonos matam Otto, „Ана пече арара и сънища убиват Ото“.
        Томаш повдигна вежди.
– Нищо особено ли не намирате?
        Момичето пак се вгледа в листа; след видимо безрезултатно усилие тя нацупи устни.
– Ами някак безсмислени фрази, нали?
– Нищо друго ли не забелязвате?
        Тя отново се взря в листа.
– Не – каза накрая. – Защо?
        Португалецът посочи двата абзаца.
– Забелязахте ли, че думите са палиндроми?
– Палиндроми ли?
– Четат се по един и същи начин отляво надясно и отдясно наляво, означават едно и също. – Вгледа се съсредоточено в буквите. – Вижте. Първата дума е ana, която се чете по същия начин и в едната, и в другата посока. Assa е същият случай. И arara също. И така нататък.
– О, невероятно! – възкликна Селия възхитена.
– Интересно е, нали?
– И защо го е правил?
– Професорът обичаше ребуси, явно си е играл на... – Томаш млъкна, отвори широко очи и устните му описаха едно о. – Вижте го само, ама той... – заговори сам на себе си, отваряйки и затваряйки уста като риба. Затършува припряно из джобовете и като не намери онова, което търсеше, нетърпеливо запрелиства сгънатите в бележника листи, докато най-сетне го откри. – А! Ето го!
        Селия надникна, но нищо не разбра.

MOLOC
NINUNDIA OMASTOOS

        Томаш прокара очи по същите думи, произнасяйки ги в неясен шепот. Надраска припряно някакви неразгадаеми заврънкулки. Лицето му светна изведнъж и вдигна възторжено ръце.
– Открих!... – извика той, гласът му прокънтя из вестибюла, привличайки погледите на посетителите.
        Селия го изгледа смаяно.
– За какво говорите, професоре?
– Разреших ребуса! – възкликна той с широко отворени очи, обзет от еуфорична възбуда. – Покъртително просто. – Опря показалец до слепоочието. – Измислях какви ли не теории, докато всъщност е трябвало само да прочета първия ред отдясно наляво. – Погледна към листа. – Искате ли да видите?
        Взе писалката и надраска отговора под шифрованата дума. На горния ред написа:

COLOM

        После съпостави думите от следващия ред с азбучната структура, записана от Тошкано, и получи едно странно уравнение:

NINUNDIA
OMASTOOS
NOMINASUNTODIOSA

        Разгледа по-задълбочено фразата, определи местата на интервалите и отново я написа:

NOMINA SUNT ODIOSA

– Какво е това? – попита Селия.
– Момент – промърмори Томаш, опитвайки се да си припомни нещо. Минута по-късно идентифицира цитата. – Цицерон.
– Моля?
– Цицерон – повтори той. – Това е посланието, което професор Тошкано ни е оставил.
– Цицерон ли? Какво значи това?
– Означава, мила моя, че ще се върна горе и ще започна всичко отначало – каза, отправяйки се забързано към асансьорите. Махна с листа. – Тук е следата към голямото откритие.