Ръката на Сатаната

    Потънал в мисли, Томаш пътува в автобуса на автопилот, механично слезе на спирката и се отправи към дома си.
    Усети как някой го задържа.
    Изненадан, той се отърси от мислите си и се вгледа в мъжа, който го държеше над лакътя; лицето му беше закрито от качулката.
- Какво става, вече не поздравяваш ли приятелите си?
    След първоначалната изненада Томаш се взря в тъмното лице и привиквайки със сянката, очите му го разпознаха.
- Филипе! – възкликна той. – Какво правиш тук?
    Беше Филипе Мадурейра, стар приятел от гимназията в Кащело Бранко. Той се усмихна леко, огледа се наоколо, за да се увери, че никой не ги наблюдава, и успокоен се наведе към ухото на Томаш.
- Имам нужда от помощ – прошепна той. – В опасност съм.
    Първоначалната изненада премина в шок. Видът на Филипе наистина бе окаян. Косата му бе мръсна и разрошена, брадата му се нуждаеше от бръснене, очите му бяха потънали в тъмни сенки, а най-смущаващото бе, че миришеше лошо; от него се носеше остра воня на пот и урина.
- Какво е станало с теб?
    Очите на приятеля на Томаш от гимназията излъчваха тревожен блясък, който контрастираше с изнемощелия му вид.
- Имам нужда от помощ...
    Дрехите на мъжа изглеждаха така, сякаш не бяха прани повече от месец. Освен това приятелят му носеше голям сак, вече прокъсан и с петна от напластена мръсотия.
- Виждам – отвърна историкът. – Не ми казвай, че и теб са уволнили!
    Стояха по средата на тротоара и Филипе кимна към входа на сградата на няколко метра от тях, където живееше неговият приятел историк.
- Ще ме пуснеш ли да вляза?
    Не се наложи да го обсъждат. Томаш го заведе в апартамента си и му предложи останките от обяда, като изпържи още две яйца. След това му помогна да се съблече и го бутна във ваната със заповед да излезе оттам „по-парфюмиран и от госпожица”.
    Докато Филипе се къпеше, навярно за първи път от много време насам, домакинът хвърли мръсните дрехи в коша за пране и отиде да донесе чисти. След това взе сака и го отвори, търсейки още неща за пране. Върна се при сака, за да провери дали няма и други неща за пране. Намери само един хартиен плик със странна комбинация от букви, надраскани на мястото за адрес на изпращача.
- Що за шарада е това?
    Струваше му се невероятно подобно нещо да е написано от ръката на стария му приятел Филипе Мадурейра; в края на краищата покрай него се бе запалил по загадките и криптограмите преди много години, когато двамата учеха в гимназията в Кащело Бранко. Млади и изобретателни, те запълваха свободното си време през летните ваканции с една игра, която сами бяха измислили – единият криеше книга или друго „съкровище” и картата към него в шарада, която другият трябваше да разгадае. Томаш се усмихна на спомена за тези времена; ако не го лъжеше паметта, той почти винаги печелеше. Не беше време да се отдава на спомени от младостта си. Историкът не възнамеряваше да се рови в тайните на приятеля си, затова остави плика на пода и отново бръкна в сака, като разбърка нещата вътре. Пръстите му докоснаха студен и твърд предмет, който не можа да идентифицира. Извади го и изтръпна ужасен, когато видя какво държи в ръцете си.
    Пистолет.
    Вратата на банята се отвори и Филипе излезе от гъстия облак пара, увит в хавлия. Изглеждаше подмладен; най-сетне бе успял да се избръсне и косата му беше сресана. Томаш му подаде чисти дрехи и му показа стаята за гости. Приятелят се върна след десет минути и изглеждаше различно; бяха останали само торбичките под очите, но и двамата знаеха, че един здрав сън ще разреши този проблем.
- Чувствам се прероден! – възкликна Филипе, видимо доволен. – Не съм се къпал, откакто бях в Италия. – Поднесе ръка към носа си и вдиша дълбоко. - По дяволите, вече мириша на хубаво!
    Домакинът заведе госта си в хола и двамата се настаниха на канапето. Сакът на Филипе беше на пода, Томаш се наведе и го придърпа в краката си. Извади плика с пиктограмата и го показа на Филипе.
- Това е твое – каза той. – Ще го пазиш ли, или да го изхвърля?
    Приятелят му пое плика с пиктограмата с такова внимание, сякаш бе от кристал.
- Това е много важно! – възкликна той. – Не мога да изгубя тези документи!
    Томаш остана изненадан от настоятелността на своя гост и странното му притеснение за плика с шарадата, но не попита нищо; след като Филипе не пожела да му обясни за какво става дума, значи, имаше своите причини. Кой бе той, че да му се бърка?
    Ръката на домакина отново изчезна в сака и се появи с пистолета. Държеше го внимателно, сякаш беше чуплив предмет.
    Гостът примирено въздъхна.
- Оръжие за самозащита.
- Ходиш с пистолет?
    Филипе протегна ръка и взе оръжието.
- Това не е точно пистолет – отбеляза той, вдигайки оръжието, за да може приятелят му да го разгледа по-добре. – Виждаш ли?
    Всъщност Томаш бе забелязал това, но сега го разгледа по-внимателно. Имаше сходна конструкция, но наистина не беше обикновен пистолет. Прикладът беше същият, но цевта имаше вертикално отвърстие и върху жълта ивица беше гравирано Х-26; приличаше на футуристично оръжие, реквизит от фантастичен филм като „Беглец по острието” или „Зов за завръщане”.
- Да, наистина – съгласи се историкът. – Изглежда странен. Електрическо оръжие?
    Гостът кимна.
- Тейзър – каза той. – Електрошоков пистолет. – Произвежда електрически разряд, който възпрепятства мускулния рефлекс. Тоест, който бъде поразен, веднага е нокаутиран, но не умира. Това оръжие не е смъртоносно. Х-26 е най-добрият ми приятел.
    Томаш отмести очи от оръжието към своя приятел и го погледна въпросително.
- Няма ли да ми кажеш за какво ти е оръжие за самозащита?
    Филипе се изправи и затъкна електрошоковия пистолет в колана си като истински гангстер.
- Нали ти казах, че съм в опасност? – припомни той първите думи, които бе казал на приятеля си, когато го заговори на улицата. – Или мислиш, че съм стигнал до тази мизерия по собствено желание? – Той поклати глава. – Не, това не е избор. Истината е, че бягам. – Филипе отново извади електрошоковото оръжие. – Х-26 ме пази. Х-26 и, разбира се, ти.
    Разговорът бе стигнал до най-важния момент. На Томаш му бе ясно, че всичко, случило се през последния час – от неочакваната поява на приятеля му, окаяния му вид до оръжието за самозащита, – всичко това бе свързано с бягството, което току-що спомена.
- От какво бягаш? – попита историкът. – От кого?
    Гостът замълча. Очите му бяха полузатворени и втренчени в нищото, сякаш обмисляше какво би могъл да разкрие.
- Опасявам се, че не мога да ти кажа – отвърна накрая той. – Прости ми, но е за твое добро.
    Томаш се взря в приятеля си, после отново погледна тейзъра, колебаейки се дали да приеме да го държат в неведение. Всъщност Филипе вече бе въвлякъл и него в този проблем, какъвто и да бе той. Трябваше да му помогне, но нямаше право да знае защо го прави? Това не му се струваше честно. От друга страна, бе убеден, че трябва да се довери на приятеля си. Щом той смяташе за по-уместно да не разкрива нищо относно ситуацията, защо Томаш да не го приеме?
- Добре – съгласи се накрая той. – Но има нещо, за което трябва да се погрижа.
- Какво?
- Утре трябва да пътувам за Коимбра да посетя майка си – каза той. – Тя страда от Алцхаймер, от... ами, откакто се видяхме последния път в Австралия, помниш ли? Оттогава живее в дом за възрастни. Не съм ходил да я видя, откак се върнах от Гърция. Освен това ми се обадиха с молба да говорят с мен. Не ми се пътува особено. Откакто останах без работа, съм страшно зает с...
    Гостът му зяпна, шокиран от новината.
- Уволнили са те?
    Томаш махна примирено с ръка.
- Криза е, какво очакваш? Факултетът трябваше да съкрати преподавателския състав и... какво, сега си търся работа.
- О! Ами сега?
- Трябва да отида да видя майка си. – Томаш се поколеба, нещо се въртеше в главата му. – Слушай, защо не дойдеш с мен? Ще тръгнем сутринта и ще сме тук в късния следобед. Хубаво ще е да се разсееш. Два часа отиване и два връщане. Ще закарам един младеж, когото срещнах в бюрото по труда, а ти ще се присъединиш към нас.
    Филипе веднага се съгласи.
- Разчитай на мен – каза той. – Разходка до Коимбра ми звучи много по-добре, отколкото да стоя затворен в дома ти.
    Домакинът се изправи въодушевен.
- Значи се разбрахме! – възкликна той, приключвайки темата. – Ще тръгнем към осем, става ли?
    Томаш излезе в коридора и се отправи към кабинета си, за да довърши някои неща – преди всичко бюрократична работа, свързана със заведението, където бе настанена майка му.
- Томаш!
    Гласът на приятеля му го накара да се закове по средата на пътя. Обърна се и надникна в хола.
- Какво има?
    Филипе се усмихна топло.
- Благодаря.
- Няма за какво да ми благодариш.
    Ръката на госта докосна тейзъра, затъкнат в колана му.
- Мисля, че ти дължа обяснение за това, дори да е накратко – каза той. – Ти го заслужаваш.
- Не, не се тревожи.
- Не, наистина – настоя Филипе. – Не мога да ти разкажа с подробности, това само ще усложни нещата, но е важно да си наясно, че присъствието ми в твоя дом може да те изложи на опасност.
    Въпреки че го очакваше, тези думи поразиха Томаш със силата на изречената заплаха. Домакинът дълго се взира в събеседника си, опитвайки се да прочете в очите му истинските измерения на онова, което току-що бе чул .
- За каква опасност говориш?
    Гостът си пое дълбоко дъх; очевидно се бореше със себе си. Можеше да не казва нищо и всичко да продължи по старому или да разкрие истината с риск да изгуби убежището, в което се бе превърнал домът на приятеля му.
    Решението да повдигне завесата на истината все пак взе превес.
- Търсят ме.


По правата отсечка почти не се мяркаха коли. В момента в далечината се виждаха само задницата на един камион и два автомобила, които идваха отсреща. Решението на Томаш да не шофира колата си, докато не намери работа, важеше само за придвижването му в Лисабон. Затова сега седеше зад волана на стария си фолксваген, чийто номер бе покрит с няколко слоя прах и пръски кал. Беше го мил при последния технически преглед и щеше да го направи отново при следващия.
- Винаги, когато идвам в Португалия – заговори Филипе с поглед, забит в асфалта, – се изненадвам от състоянието на пътищата, които вече имаме навсякъде.
- Невероятно, нали? – съгласи се Томаш. – През 1990-а нямаше нито една магистрала, която да свързва двата най-големи града в страната. Днес имаме две магистрали между Лисабон и Порто, а сега, когато кризата е в разгара си, са решили да строят и трета.
- Трета?
    Историкът се разсмя.
- Представяш ли си?
    Приятелят му неодобрително поклати глава.
- Една магистрала наистина е необходима – каза той. – Но... три? Това е престъпно прахосване на средства.
    Томаш сви рамене, вперил поглед в пътя пред себе си.
- Пари от европейските фондове – отбеляза той. – Щом Европейският съюз плаща, защо да не се възползваме?
    Купето на фолксвагена отново потъна в тишина. Чуваше се само лекото бръмчене на мотора в задната част на автомобила – нещо, с което Филипе не бе свикнал. Това бе специфична особеност на този модел.
- Ето как Португалия се озова в дупката...
    Произнесе тези думи шепнешком, с изключение на последната. Шофьорът, който се беше съсредоточил върху пътя, едва не подскочи на мястото си.
- Дупка? – повтори той нащрек, вперил поглед в асфалта. – Къде?
- Имах предвид страната – обясни Филипе. – Говорех на себе си, че заради всички тези магистрали държавата затъна в блатото, в което сме сега.
    Томаш облекчено въздъхна.
- О, добре! Помислих, че ще хлътнем в някоя дупка... – Той се успокои и за момент отмести поглед от шосето. – Знаеш, че управлението ни е в пълен хаос.
    Филипе посочи навън.
- Ами да. Виж, щом си без работа, значи е и заради тези магистрали.
    На задната седалка се возеше младежът от бюрото по труда, когото Томаш бе обещал да закара. След като мълчаливо бе слушал разговора, Алешандре се размърда на мястото си, не се сдържа и се намеси.
- Извинете, но в това няма смисъл – заяви той. – Каква е връзката между магистралите и безработицата? Доколкото ми е известно, строителството им осигури работа на много хора.
    Филипе обърна глава назад.
- Заблуда – каза той. – Пълна заблуда.
- Какво говорите? Магистралата, по която в момента се движим, е съвсем истинска.
- Вижте, безработицата в момента е резултат от няколко кризи, които се случиха едновременно – отбеляза той, показвайки три пръста, за да ги изброи. – Да кажем, че към основната криза, предизвикана от потока на западни стоки към новите пазари, се добавиха още три: кризата на финансовите пазари, кризата на еврото и тази на периферните пазари, включително и португалския. Това са отделни неща, макар че кризата на финансовите пазари повлия върху останалите две, разбира се. Кризата на Запада, кризата на еврото и кризата в Португалия вече са съществували, но са били невидими.
    Младежът на задната седалка гледаше скептично.
- Да, и какво? – попита той с леко надменен тон. – Какво общо имат магистралите? Нима проектите за тяхното изграждане не осигуриха работа на много хора? Как може нещо толкова очевидно да се подлага на съмнение?
- Успокойте се – каза Филипе, като се забавляваше с нетърпението на спътника си. – Трябва да разберете, че финансовата криза и кризата на еврото се проявиха изцяло и засегнаха целия свят, но някои страни се оказаха по-силно засегнати, защото вече са преживявали собствена криза, макар че към онзи момент не са го знаели.
- За нас ли говорите?
- За нас и за Гърция например, но не само. Ирландия, Испания и Италия също имат проблеми, невидими до този момент. Това обяснява защо тези страни се оказаха по-засегнати от финансовата криза и кризата на еврото.
    Алешандре продължи да упорства, сочейки пътя.
- Да не би да твърдите, че кризата е предизвикана от изграждането на пътната мрежа? Това са пълни глупости!
- За кризата в Португалия има няколко причини – вътрешни и външни. За вътрешните сме отговорни ние. Те са свързани със загубата на конкурентоспособност на нашите продукти на световния пазар и прибягването към заем, за да потулим тази действителност, с нарастващата нестабилност на социалната държава и неразумното залагане на нетъргуемия промишлен сектор.
- Нетъргуем сектор? Какво е това?
    Дойде ред на Филипе да посочи към магистралата.
- Да вземем например магистралите – започна той. – Дали можем да изнасяме магистрали в чужбина? Не можем. Това е нещо, с което не можем да търгуваме. Но можем да продаваме обувки. Можем да продаваме дрехи, вино, зехтин. Това е търгуем продукт. Работата е там, че няколко португалски правителства, оглавявани от гении, решиха, че трябва да се инвестира именно в нетъргуемия сектор и в неща, които не можем да изнасяме. Така започнахме да строим пътища, мостове, летища, стадиони, ротонди, тунели... и какво ли още не! Разбирате ли защо тези магистрали са част от проблема?
- Доколкото знам, благоустройствените работи осигуриха работа на много хора!
- Но те не са за износ, разбирате ли? Дори по-лошо; държавата гарантира тези инвестиции за дълги години напред. И да искаме, вече не можем да спрем да харчим за тях.
    Объркан, Алешандре разтърси глава.
- Не разбирам – призна той. – Ако смятаме, че тези инвестиции са безполезни, и искаме да ги прекратим, тогава трябва да го направим. Какво ни пречи?
- Нещо, наречено ПЧП. Чували ли сте за това?
- Публично-частно партньорство – поясни Томаш. Въпреки че се бе вкопчил във волана, историкът следеше разговора с интерес. – Всеки го знае.
- Дали хората наистина знаят какво означава ПЧП? – попита скептично Филипе. – Съмнявам се. Ако знаеха, щяха да са на улицата, за да свалят всяко правителство, което сключи такова партньорство.
- Защо? – попита учудено младежът на задната седалка. – Какво толкова му има на ПЧП? Не са ли начин да свършим работа, без да харчим нито стотинка от парите на народа?
    Филипе и Томаш се разсмяха.
- Само така казват! – възкликна историкът. – Наистина ли вярвате на тази безсрамна лъжа?
    Реакцията на двамата мъже отпред смути Алешандре.
- Ами... нали това казваха... Не се плаща от данъкоплатците... или се плаща?
- Какво невежество! – възкликна Филипе и завъртя очи. Обърна се назад. – Сега ще ви обясня какво е ПЧП. – Замълча за момент, докато обмисляше как да представи нещата по-достъпно и ясно. – Въпреки че хвърлиха всички обществени средства за бетон, нашите гениални управляващи – пример за високо ерудирани и интелигентни хора – решиха, че това не стига. Трябваше да се произведе още бетон! И какво родиха техните мозъци? Измислиха откъде да намерят още бетон и други да го плащат!
- Тези „други” сме ние, естествено – обясни Томаш. – Ние от бъдещето, защото в момента сме още в настоящето.