Ревюта

За книгите като терапия в "Макове през октомври"

"Щом днес не помниш всяка лудория, в която любовта те е въвлякла, не си обичал, не!" - Уилям Шекспир

Някъде в центъра на Мадрид се намира уютна малка кафе-книжарница на име „ДЖО“. Нейна стопанка е Каролина - жена, която благодарение на родителите си израства заобиколена от невероятни разкази, тайнствени истории, които само книгите могат да разкажат. През целия си живот родителите й са били болезнено отдадени на книгите и са възпитавали и децата си по този начин. Обичта, която има между тях, е толкова силна, че любовта, която остава за децата се оказва недостатъчна, или поне така си е мислила като малка Каролина. Въпреки това тя и брат й съумяват да имат щастливо и задружно детство.

„Родителите ми винаги са ни отпускали точната доза целувки и прегръдки, сякаш с раждането ни са им връчили комплект с ограничен брой талони за милувки и ги е страх да не им свършат.“

След инцидент те губят баща си, а майка им отказва да общув

Война и детство. Между Истината и Действителността в "Нощ" от Камелия Кучер

„Война и детство. Между Истината и Действителността“.

Това хубаво заглавие е откраднато, макар че по-добре звучи взето назаем. Взех го от новия роман на Камелия Кучер - „Нощ“. В романа има книга, която носи това заглавие, а то пасва идеално на настоящия текст.

„Нощ“ поставя един много сериозен въпрос, който е разгледан по интересен и актуален начин. Ако приемем, че човек опознава себе си чрез ситуациите, в които попада ежедневно, т.е. чрез света, то тогава какви са хората, които са живели и преживели Холокоста? Дали любовта е по-силна от всичко? И, ако не е – кое я надвива? Как става така, че детството на всеки един от нас е изпълнено с цветове, аромати и звуци, дори по време на война?

„Войната винаги е черно-бяла...“ разсъждава главният герой Виторио. Но именно по време на Втората световна война той среща момичето, което един ден ще стане негова съпруга и мисълта, за което ще запълва всяка част от живота му. Банално е, но кое чувство е изпълнено с по

Разтърсващата "Аз още броя дните"

Случвало ли ви се е да започнете някоя книга, предубедени към историята или таланта на автора? Казвате си, типично по български, отсъдили предварително, че книгата едва ли заслужава своите отличия:„С какво пък толкова авторът ще ме впечатли?

Редовно се сблъсквам с читатели, разочаровани от съвременната българска литература. Именно на тях искам да разкажа за "Аз още броя дните". На тях, както и на останалите, които търсят и намират себе си в стойностната и некомерсиална литература.

"Аз още броя дните" на Георги Бърдаров не просто ще ви впечатли. Тя ще ви разтърси! Ще ви събуди от лежерната ви дрямка на сивото битие! Ще ви накара да съжалявате (като мен), че не сте я открили по-рано. Ще пресуши всичките ви предубеждения, че сред сънародниците ни няма достатъчно добри разказвачи на истории. Ще се засрамите, заради дребните проблеми на ежедневието си. И ще се почувствате благодарни, че не живеете във време на война, че

"Морски записи" - за моментите, когато лятото ти липсва

Авторът на тази прекрасна книга е популярен със своите кратки мисли на морска тематика, които събират стотици харесвания в интернет пространството. Истинският му талант обаче според мен се разгръща в малко по-дългите текстове.

Една от историите в „Морски записи” ни повежда навътре в гъстите гори, сред храсти и тръни. През очите на един величествен елен, чийто рога сочеха нагоре към хилядите съзвездия виждаме как Странджа се променяше откъм морето...За да отнесе старото и да освободи път на новото, каквото и да е то... Живописен разказ за планината и морето, за деня и нощта, за слънцето и звездите, за земята и небето, за живота и смъртта.

Друга ни разказва, че зад пронизващите викове на преминаващи гларуси, които хората намираха за досадни, понякога се криеше нещо, което трябва да стига до този свят и че всеки полет първо беше падане надолу.

Запознава ни с ветровете, всеки със своето различно име. Леванди – могъщият източен вятър на открито м

Когато мълчанието говори в "Останалото е мълчание"

"Останалото е мълчание" е напрегнат психотрилър, който ще ви държи в плен от първата до последната страница! Още откакто чух за книгата на английски ("The Silent patient") нямах търпение да излезе на българския пазар, като разбира се имах и големи очаквания към нея.

"Само тя знае какво се е случило. Само аз мога да я накарам да говори".

Как би се развила историята, ако единственият свидетел/извършител на жестоко убийство отказва да говори?

Алисия Беренсън е талантлива известна художничка, открита с прерязани вени до мъртвото тяло на своя съпруг Гейбриъл, като всички улики сочат, че тя го е убила. Единственият проблем е, че тя е осъдена за убийството и не се защитава по никакъв начин, a просто избира мълчанието.

Заинтригуван от случая й е психотерапевта Тео Фейбър решава, че ще посвети цялото си време на него, защото нещо му подсказва, че нещата далеч не са толкова очевидни. Той кандидатства за работа в психиатричната клин

„Снежно цвете и тайното ветрило“ – книга за приятелството и значението на това да си жена

„Снежно цвете и тайното ветрило“ на Лиза Сий е изключително женска книга – без типичните за женските книги романтика и наивност. Тя е проницателен поглед в дебрите на женската душа, като историческата обстановка, в която се разгръща сюжетът, допълнително подсилва повествованието. Авторката представя изумителен портрет на отминала епоха, която оживява пред очите ни с цялата си красота и жестокост. Историческата достоверност, вплетена в елегантна и емоционално наситена проза, ще очарова всички почитатели на източната култура.

„– Трите най-важни сили са Небето, Земята и Човекът – рецитираше синът ми. – Трите светила са Слънцето, Луната и Звездите. Възможностите, които Небето дава, не са равностойни на преимуществата, предлагани от Земята, а те не могат да се равняват на благата, които ни носи разбирателството между хората.“

"Снежно цвете и тайното ветрило" ни разказва историята на Лилия и Снежно цвете - родени

"Татуировчикът на Аушвиц" - истинска история за любов и за война

Има нещо жестоко красиво в книгите за война и любов. "Татуировчикът на Аушвиц" е точно такъв роман: покъртителна любовна история на двама души, оцелели в лагерите на смъртта, живели в тежки времена, лишени не само от свободата си, но и от достойнството, имената и самоличността си.

Любопитен е фактът, че първоначално романът е бил замислен от авторката като сценарий за филм, но постепенно идеята се превъплъщава в литературен шедьовър. Хедър Морис посвещава три години от живота си в лични срещи с Лудвиг Айсенберг (в книгата е представен като Лали Соколов), който постепенно й разкрива най-съкровените моменти от невероятната история на живота си.

Забележително е как авторката описва сцените на трагична смърт и нечовешки издевателства, но и страстна любов между героите кратко, стегнато и ясно: без обстоятелствени описания, които да затормозяват сюжета и читателя. Точно в това се състои гениалността на нейното повествование, което ви покосява право в сърцето чрез своята брутална от

"За" българското фентъзи!

Аз съм човек с предразсъдъци. Искрено вярвах, че родната литература няма да създаде добро фентъзи. Защо ли? Защото съм от поколението, което израсна с книгите и филмите за Хари Потър, което се запозна с „Властелинът на пръстените“ в киното, но заради него се запали по четенето. И оттук идват предубежденията ми.

Тази ми нагласа обаче изчезна в мига, в който прочетох „Софийски магьосници“ на Мартин Колев, която е чудно въведение в магьосническия живот на София, изпълнен с фракции, сблъсъци, конфликти, магмилиция и необходимите висшестоящи органи. Само магически пръчки няма. Но има нещо много по-подходящо - амулети. (Не смятате ли, че пръчките заемат много място и са неудобни за носене? Амулетът от друга страна може да е всичко. Включително и пластмасов пръстен от близалка!)

Сюжетът следва изграждането на класическата вълшебна приказка - маргиналният герой, който открива своите сили, доказва силата и таланта си и... оженил се за принцесата и заживели щастливо? Да, ама не! Мартин Колев

Четири приятелки в една опасна "Игра на лъжи"

Едно съобщение пристигнало в късни часове преобръща привидно спокойния живот на Кейт. Една молба, на която не може да откаже, я връща години назад – там, където е била най-щастлива, там, откъдето е избягала и там, където никога не иска да се връща. - „Имам нужда от теб.“

„Странно е да се завърна на гара „Виктория“. Влакът за Силтън е нов, с вагон без отделни купета и с автоматични врати. Обаче перонът почти не се е променил и осъзнавам, че съм прекарала седемнайсет години несъзнателно избягвайки това място-избягвайки всичко, свързано с онова време.“

Приятелството между Айза, Кейт, Фатима и Тея се заформя по пътя за пансиона в Солтън. Докато пътуват с влака, момичетата започват опасна игра. Безобидна на пръв поглед игра, която обаче наранява, сплашва и обижда невинни хора застанали насреща им.

„Това беше най-важното правило в Играта на лъжи. Лъжем всички останали. Но никога не се лъжем една дру

Носталгия по морето с "Морски записи"

„Вятърът разлистваше страниците на забравената на пясъка книга. Герои, злодеи, предателства, срещи, раздели се удряха в хартията и изчезваха с капризите на времето..."

Морските записи са спомени. Спомени за едно незабравимо или неизживяно лято. Спомени, които разтърсват душата ти из основи и топлят, парят в есенните и зимните дни, когато е особено трудно очакването на светлината...

„Тук трудно можеш да разбереш дали е петък, събота или понеделник. Всяка нощ морето пие със звездите, прегръща се с пясъка и танцува с вятъра. А на сутринта помни само изгрева...”

Честно казано подходих предубедено към тези „Морски записи”. Тънко книжле, непознат автор - какво ли пък толкова ще ми каже ново и непознато за морето?

Сгреших. Разтърси ме из основи! Прочетох книгата на един дъх - така, както изпиваш старо, отлежало уиски – на екс. И пари, пари... и искаш още. Държах я в ръцете си и не ми се искаше да я затворя. Невероятни разкази,