Среднощната роза

Днес навършвам сто години. Не само че успях да оцелея цял век, но и посрещнах новото хилядолетие.
Гледам през прозореца как зората пуква и слънцето започва да наднича иззад връх Канченджунга, лежа на възглавниците си и размишлявам с усмивка върху цялата тази нелепост. Ако бях мебел, някое изящно кресло например, вече щяха да ме възприемат като антика. Щяха да ме лакират, реставрират и излагат на показ като същинска прелест. За жалост, не така стоят нещата с човешкия ми образ, който ходът на времето не поласка като парче фин махагон. Вместо това тялото ми се спаружи и увисна като чувал от зебло, пълен с кости.
Всичко красиво в мен, което може да бъде сметнато за ценно, е скрито надълбоко в недрата ми – мъдростта, придобита от стогодишния ми живот на тази земя, и сърцето ми, неизменно туптяло в акомпанимент на всички възможни човешки емоции и дела.
Точно на този ден преди цял век, по стара индийска традиция родителите ми се допитали до врач, който трябвало да предвещае бъдещето на новороденото им момиченце. Мисля, че още пазя предсказанията на астролога сред малкото притежания на майка ми, които още са с мен. Спомням си уверението им, че ще водя дълъг живот, но навярно през 1900 година за родителите ми това е означавало да доживея петдесет с Божията благословия.
Някой чука плахо на вратата ми. Кева е, вярната ми прислужница, въоръжена с поднос с черен чай и малка каничка студено мляко. Така и не се отучих да пия чай като англичаните, въпреки че живея в Индия – и то в Дарджилинг – от цели седемдесет и осем години.
Не отговарям на почукването на Кева. Точно това утро предпочитам да го прекарам сама с мислите си. Прислужничката ми несъмнено ще иска да обсъдим предстоящите събития, ще ме пришпори да ставам от леглото, да се измия и облека, преди членовете на семейството ми да заприиждат.
Докато слънцето прогаря облаците, прибулили заснежените планини, очите ми издирват по синьото небе отговора, който прося от него всяка сутрин през последните седемдесет и осем години.
„Отговорете днес, моля ви“, призовавам боговете, защото във всеки един час, отлетял, откакто видях детето си за последно, усещам диханието му в някое незнайно кътче на планетата. Ако той беше загинал, щях да разбера още в същия миг, както се случваше с всичките ми свидни хора, напуснали този свят.
Очите ми плуват в сълзи и обръщам глава към нощното шкафче до леглото ми, за да погледам единствената снимка на сина ми, която имам – пухкавичко, усмихнато двегодишно бебче, кацнало на коляното ми. Даде ми я скъпа приятелка, Индира, заедно със смъртния му акт, няколко седмици след като ме уведомиха за кончината на сина ми. Преди цяла вечност, струва ми се. В действителност обаче синът ми също е старец като мен. Ще отпразнува осемдесет и първия си рожден ден през идния октомври. Но дори с моето живо въображение не мога да си го представя такъв.
Извръщам решително поглед от образа на сина ми, съзнавайки, че днес заслужавам да се насладя на тържеството, подготвено от семейството ми. И все пак, незнайно защо, на всички такива празненства, виждайки другото ми дете и нейните деца, и децата на децата ѝ, липсата на сина ми подхранва болката в сърцето ми, напомня ми, че не е с мен от цяла вечност.
Разбира се, всички открай време вярват, че той е починал преди седемдесет и осем години.
– Маджи*, виж, имаш дори смъртния му акт! Остави го да почива в мир – казва често дъщеря ми Муна с въздишка.
– Радвай се на живото си семейство.
Разбираемо е, че Муна ми се ядосва след всичките тези години. Има право. Иска да се чувства достатъчна, да ми стига и само тя. Но загубеното дете е незаменимо в едно майчино сърце.
Днес поне дъщеря ми ще получи своето. Ще седна в креслото си и с радост ще гледам династията си от потомци. Няма да ги отегчавам с разказите си за историята на Индия. Като пристигнат с бързите си западни коли, с децата си, заровили носове в електронните си джаджи, няма да им припомням как двете с Индира сме изкачвали стръмните чукари на Дарджилинг с коне, нито че някога електричеството и течащата вода бяха лукс или колко алчно съм поглъщала всяка оръфана книга, до която съм можела да се докопам. Младите се дразнят на историите за миналото, иска им се да живеят само в настоящето, както беше и с мен, когато бях на тяхната възраст.
Предполагам, повечето членове на семейството ми не изгарят от желание да прелетят със самолет половин Индия, за да посетят прабаба си на стотния ѝ рожден ден, но може би ги съдя твърде строго. През последните няколко години доста мислих по въпроса защо младите се чувстват неудобно в компанията на стари – могат да научат толкова полезни неща от нас. В крайна сметка стигнах до заключението, че неудобството им се дължи на това, че в крехкото ни физическо присъствие осъзнават какво крие и тяхното бъдеще. Виждат, макар и в пълния блясък на силата и красотата си, че един ден и те ще угаснат. А не знаят какви облаги носи старостта.
Как изобщо да прозрат вътре в нас? Как да проумеят, че душите им ще съзреят, че пламенността им ще стихне и егоизмът им ще бъде потушен от дълголетния житейски опит?
Но аз съзнавам, че такава е природата ни в цялата си прекрасна оплетеност. Този въпрос вече не ме терзае.