Лавандуловата градина

Натискът върху ръката й отслабна и Емили сведе поглед към майка си. Сякаш пред очите й душата на Валери, напускайки тялото й, отвеждаше със себе си и болката, разкривявала чертите й толкова дълго. Най-сетне Емили можеше да прозре зад изпитото лице и да си спомни някогашната красота на майка си.
– Напусна ни – промълви напразно Филип, докторът. 
– Да.
Дочу приглушената му молитва зад гърба си, но нямаше намерение да му приглася. Вместо това загледа с печално недоумение купчината бавно посивяваща плът, единственото, което й бе останало от неизменното присъствие, властвало над живота й цели трийсет години. Някакъв инстинкт й подшушна да сръчка майка си, да я събуди, понеже преходът от живот към смърт – особено за природна стихия като Валери дьо ла Мартиниер – се оказваше твърде рязък, за да го проумее.
Не бе сигурна как би трябвало да се чувства. Все пак неведнъж беше разигравала този момент в мислите си през изминалите няколко седмици. Емили извърна очи от лицето на мъртвата си майка и зарея поглед през отворения прозорец, където завъртулки от бели облачета се носеха из синьото небе като разбити на пяна белтъци. Отвън долиташе далечна песен на чучулига, приветстваща пролетта.
Стана предпазливо на крака, сковани от дългите часове на нощно бдение, и отиде до прозореца. Ранният утринен пейзаж не съдържаше и капка от натрапчивостта, с която неизменно щеше да се пропие дневната картина. Както всяка заран, природата бе нарисувала съвършено нова живопис с гальовната провансалска палитра от керемидено, зелено и тюркоазено, възвестявайки деликатно началото на младия ден. Емили отправи поглед през терасата и педантично поддържаната градина към вълнистата повърхност на лозята, обградили къщата и ширнали се, докъдето око стига. Гледката, непроменена от векове, покоряваше с великолепието си. Шато дьо ла Мартиниер й беше служило като убежище в детството, предлагало й беше мир и сигурност; спокойствието му неизличимо се беше запечатало във всяка клетка на мозъка й.
А сега й принадлежеше – макар че Емили можеше единствено да гадае дали с всичкото си разсипничество майка й изобщо й беше завещала пари за поддръжката му.
– Мадмоазел Емили, ще ви дам момент да се сбогувате – наруши мислите й гласът на доктора. – Аз ще сляза на долния етаж да попълня необходимите документи. Имате искрените ми съболезнования – добави, поклони се почтително и излезе от стаята.
 Скърбя ли изобщо...?
Въпросът изскочи неканен в съзнанието на Емили. Върна се на мястото си до леглото и пак седна на стола, мъчейки се да изнамери отговори на купищата въпроси, подбудени от смъртта на майка й, да се отърси от колебанията, да намери начин да сумира и изважда противоречащите си емоционални стойности, достигайки до едно-единствено конкретно чувство. Естествено, задачата й беше непосилна. Жената така жалко отпусната върху кревата – така безобидна в момента, колкото и парализиращо да й бе въздействала приживе – вечно щеше да гнети мислите й.
Валери беше дарила дъщеря си с живот, беше й подсигурила прехрана, дрехи на гърба и солиден покрив над главата. Никога не й беше посягала, нито нанасяла обиди.
Чисто и просто се държеше, все едно я няма.
Валери бе проявявала – Емили се замисли коя дума е най-подходяща – безразличие. Превръщайки нея, собствената си дъщеря, в безплътна сянка.
Емили опря длан върху ръката на майка си. 
– Гледаше през мен, маман... право през мен...
Емили живееше с болезненото съзнание, че родителите й я бяха заченали по принуда, само и само да задоволят нуждата от наследник на клана Дьо ла Мартиниер; беше резултат от изпълнението на дълг, не на майчинско желание за рожба. А когато отгоре на всичко се беше сдобила с „наследница“ вместо с потребния син – продължител на рода, безразличието на Валери се бе задълбочило още повече. Надскочила вече детеродна възраст – Емили се беше появила с последните издихания на женската й плодовитост, на четиресет и три – Валери се бе отдала на амплоато са на една от най-чаровните, щедри и красиви светски персони в Париж. Раждането и по-нататъшното присъствие на Емили се явяваха събития, не по-значими от сдобиването с поредното чихуахуа за компания на първите три. Също като кучетата, и Емили биваше привиквана от детската стая и потупвана гальовно по главата за пред гостите на маман. Само дето кучетата поне се имаха едно друго, размишляваше Емили, а тя прекарваше детството си в самота.
Нямаше полза дори от факта, че беше наследила осанката на Дьо ла Мартиниер вместо деликатната, светлоока външност на миньонче от славянските си предци по майчина линия. Развила се беше в здраво дете с маслинена кожа и гъста махагонова коса – която на всеки шест седмици подстригваха късо, с бретон, тежко надвиснал над черните й вежди – генетични дарове от баща й Едуар.
„Понякога, като те гледам, скъпа моя, не мога да повярвам, че аз съм те раждала! – обичаше да повтаря майка й при редките си посещения в детската й стая на път към операта. – Е, поне си взела моите очи!“
На Емили често й се приискваше да изтръгне тъмносините си очни ябълки от орбитите им и да ги замени с разкошните лешникови очи на баща си. Не смяташе, че подхождат на лицето й, пък и всеки път, погледнеше ли през тях в огледалото, виждаше майка си.
Редовно я спохождаше чувството, че по рождение е лишена от каквато и да била дарба, която майка й би оценила. Когато на тригодишна възраст я бяха записали на уроци по балет, Емили бе открила, че тялото й просто отказва да заема стандартните балетни пози. Докато останалите момиченца подхвърчаха из залата досущ като пеперудки, тя се бореше да демонстрира поне капка грация. Дребните й крачета с широки стъпала предпочитаха да са здраво стъпили на земята и всеки опит да ги отлепи от нея завършваше с провал. Уроците по пиано се бяха оказали същата загуба на време, а що се отнасяше до пеенето – нямаше ухо за тоновете и толкова.
Освен това тялото й не се разбираше особено добре с момичешките рокли, в които майка й настояваше да я вижда по време на соаретата във великолепната, потънала в розови храсти градина в задния двор на парижкото им имение – обичайната сцена за прочутите партита на Валери. Скътана в най-затънтения й ъгъл, Емили прекарваше времето си, възхищавайки се на елегантната, очарователна, прелестна домакиня, обхождаща гостите си с грациозна вещина. Светските сбирки в парижкото имение, а през лятото и в шатото в Гасен, караха Емили да се чувства крайно неловко и с вързан език. Наред с всичко останало явно не беше наследила и социалните умения на майка си.
Иронията беше, че всеки страничен наблюдател би я нарекъл щастливка. Приказно детство, прекарано в чудна къща в Париж, в семейство на френски благородници с вековно родословно дърво, съумяло при това да съхрани наследствените богатства по време на войната – за подобен живот множество французойчета на нейна възраст можеха само да си мечтаят.
Поне си имаше ненагледния папа. Макар и не по-грижовен от маман, отнесен по своята непрестанно разрастваща се колекция от ценни книги в шатото, съумееше ли Емили да привлече вниманието му, баща й я обсипваше с любовта и привързаността, за които така копнееше.
Дъщеря му се беше родила, когато вече наближаваше шейсетте, и Емили го загуби на четиринайсетгодишна възраст. Двамата рядко бяха прекарвали време заедно, но поне знаеше от кого е наследила необщителността си. Едуар беше мълчалив, вглъбен в себе си човек, който намираше повече радост из страниците на книгите си и в спокойствието на шатото, отколкото в непрестанния поток от познайници, обсебил домовете им по покана на маман. Емили често се чудеше как изобщо две толкова полярни личности бяха успели за завържат връзка. При все това Едуар като че ли боготвореше по-младата си съпруга, не се бунтуваше срещу разточителния й начин на живот, макар и той самият да водеше къде-къде по-скромно съществувание, и намираше повод за гордост в красотата и популярността на жена си на парижката обществена сцена.
В много случаи, когато лятото си отиваше и идваше време Валери и Емили да се завърнат в Париж, Емили умоляваше баща си да й позволи да остане.
– Папа, толкова ми харесва в провинцията при теб. И в селото има училище... може да ме запишеш там, а пък аз ще се грижа за теб. Сигурно ти е много самотно в празната къща.
Едуар я погъделичкваше бащински по брадичката, но клатеше глава в отказ.
– Не може, малката ми. Колкото и да те обичам, трябва да се върнеш в Париж, за да ходиш на училище и да станеш истинска дама като майка си.
– Ама, папа, не искам да се прибирам с маман, искам да остана тук с теб...
А като навърши тринайсет... Емили примигна, опитвайки се да прогони сълзите, неспособна да се върне към спомена, когато безразличието на майка й бе прераснало в пълна отчужденост. Предстоеше й да се бори с последиците през целия си живот.
– Как не те беше срам да гледаш през мен, маман, да не те е грижа какво се случва с мен? Собствената ти дъщеря!
Едно от очите на Валери трепна внезапно и Емили подскочи от страх, че майка й всъщност е още жива и е чула всяка думичка. Тъй като беше привикнала да следи жизнените й показатели, Емили веднага опипа китката й за пулс, но не намери такъв. Станала беше свидетел на последния физически остатък от живота й, докато мускулите й се отпускаха и отстъпваха място на смъртта.
– Маман, ще се опитам да ти простя. Ще се помъча да видя нещата от твоя страна, но точно в този момент не мога да кажа дали се радвам, или тъгувам заради смъртта ти. – Емили усещаше как гърлото й се вцепенява като един вид защитен механизъм срещу болката, която щяха да й причинят следващите думи. – Толкова те обичах, толкова се стараех да те зарадвам, да спечеля любовта и вниманието ти, да се почувствам... достойна да съм твоя дъщеря. Господи! Какво ли не сторих! – Емили сви ръцете си в юмруци. – Та ти ми беше майка!
Звукът на собствения й глас, отекващ в просторната спалня, така я стресна, че я накара да занемее. Впери поглед във фамилния герб, нарисуван преди двеста и петдесет години върху внушителната рамка на леглото. Боята беше поизбледняла и двата глигана, заели бойна поза от двете страни на вездесъщата хералдическа лилия, едва се различаваха заедно с изящно изписаното отдолу мото „Победата е над всичко“.
Ненадейно я побиха тръпки, макар че в стаята беше топло. Тишината в шатото беше оглушителна. Кипящата някога от живот къща сега пустееше като куха раковина, приютила единствено миналото. Сведе поглед към дясната си ръка, върху чийто малък пръст седеше масивният пръстен с фамилния печат, представляващ умален вариант на герба. Тя беше последната жива представителка на рода Дьо ла Мартиниер.
Емили в миг изпита бремето на вековния завет върху плещите си и горчивината от безславния завършек на една велика, благородна кръв, предадена в ръцете на бездетна трийсетгодишна стара мома. Семейството бе устояло на столетия жестокост и насилие, ала след петдесетгодишните зверства по време на Първата и Втората световна война единствено баща й бе останал да го крепи.
Поне нямаше да й се налага да търпи обичайните препирни около наследството. По силата на един остарял Наполеонов закон всички братя и сестри директно наследяваха равни части от имуществото на покойните си родители. Колко ли семейни драми се бяха разиграли заради наследници, отказали да продадат частта си? За жалост, в нейния случай преките наследници се ограничаваха до нея самата. 
Емили въздъхна. Може и да й се наложеше да продаде имението, но сериозният размисъл трябваше да почака. Сега беше време за сбогуване.
– Почивай в мир, маман. – Допря устни до посивялата коса на челото й и се прекръсти. После стана немощно от стола, излезе от стаята и затвори плътно вратата след себе си.