На 23.01.2021 г. Иван Станков бе гост на Българската културна асоциация в Брюксел, като се получи един любопитен разговор както за последната книга на автора „Вечерна сватба“, така и за литературния свят като цяло.

Относно вдъхновението за писане и кога то осенява автора, Иван Станков сподели:

„Имам малко по-дълъг отговор на този въпрос. Имам приятел в катедрата, той също е писател, от него съм се учил, казва се Анчо Калоянов и той понякога шеговито казва интересни неща. Едно от тях е когато му се дочете нещо хубаво сяда и си го написва, а другото е, че скромността е за всички, които нямат други качества. Аз не съм съгласен и по двете точки с него. (смее се)

Аз успях, донякъде да се реализирам, в три различни вида писане. Първото писане е научното, с него започнах, свързано с университетската ми кариера. Вторият вид писане, който трябваше да упражнявам през това време е преводното - смятам, че то е изкуство. И в този разговор ще си говорим най-вече за белетристиката – то е съвсем различен тип писане.

Стимул да пиша ми даде и занимаването с преводи. Живях 8 години в Румъния – там преподавах в два университета и занимаванията ми с румънска литература на място и запознаването ми с румънски писатели, тяхното превеждане, ме накара да се чувствам горд, че такова нещо излиза на български език. Тогава успях да постигна и самочувствие за моето писане, защото на румънски е написано добре, но за да бъде сложено на релсите на българския език и аз участвам в това словесно, образно и синтактично великолепие. Справянето с тази задача ми даде голяма енергия.

Ще завърша с това: няма нищо по-трудно от писането. Тъй като писането, независимо дали книгата е добра или лоша, остава след човека. Писането остава като файл, като диск и след време все някой ще намери твоите думи. И, ако те са написани отговорно, следователно трудно, защото лесното писане за мен е безотговорно, то се получава едно удовлетворение, което мисля, че съм изживявал.

Много трудна работа е писането и аз се радвам, че много хора в България посягат към него, посягат към трудността. Литературата е описание на рани.“

Темата за смъртта винаги е част от литературата. Иван Станков не я подминава в своето творчество, а в срещата споделя още:

„Истината е в смъртта като тема. От Омир до днес литературата не е измислила по-достойна тема от темата за смъртта. Нейната съперница, разбира се, е темата за любовта. Но, ако темата за любовта се отнася най-вече за тукашния ни живот, то идеята за смъртта, размислите върху нея, обхващат целокупното човешко битие. Единното битие на човека, което включва отсамния и отвъдния живот . Особено за онези, които не просто предполагат отвъдността, а които я и живеят. Живеят не само с вярата в нея, подготвят се за нея и то не само ритуалистично, но и морално.

Темата за смъртта е и темата за човека. Тъй като и за човека няма по-голям, по-дълбок и по-страшен въпрос от този за смъртта. Затова смятам, че и тя е задължителна тема за литературата. Не е задължително някой герой от литературата да умре, дори не не задължително да размишлява върху смъртта, но всички големи литературни герои удрят носа си в ботуша на тази тема. Просто, защото тя е последната човешка граница. По необходимост, всяко дълбоко литературно разсъждение, опира до темата за смъртта.“

В разговора се включи и Камелия Кучер, която зададе въпрос към Иван Станков за това какъв е човекът в книгите му:

„Винаги ме е интересувал малкият човек. Смятам, че от Гогол насам малкият човек е големият предмет на литературата, защото той има малки обеми и в този малък обем всичко се вижда. Какво в капката се вижда целият дъжд, така и в малкия човек се вижда цялото човечество. А и той като е и малък няма нужда от големи описания и от хиляди истории.

Аз смятам, че съм представител на съвременната литература и някъде до към 60-те години има една особено постановка на самата литература и в нея, човекът се намира в света. Докато след 60-те, модерността на българската литература се състои в това светът да бъде в човека. Затова съм си поставил за цел в малкия човек да мога да побера големия свят на човешката мисъл. Стремя се да покажа невероятният пъзел, който представлява човешкият живот. Моите герои се опитват този живот, а моята задача е да приютя тях – в някой малък сюжет например.

Така мисля аз своя човек. И най-важното да ми бъде близък, защото за каквото и да пише един автор не може да пише за нищо друго освен за себе си – просто се „размножава“ в герои.“

Целият разговор може да видите тук: