Тайната на вила Алба

Айрин

Началото на март 1963  – пет години преди земетресението

            Тук съм, любов моя, в Сицилия. Двамата с Енцо пристигнахме снощи и прекарахме нощта в един хотел в Палермо, за да може той да ми покаже забележителностите днес.

            Тук е горещо. Сухо. Ярко. Като място от книга с приказки. Не мога да повярвам, че съм тук!

            Енцо е внимателен, както винаги, грижи се за мен, показва ми интересните места, обяснява ми тяхната история и значение. Той се гордее с родината си и с основание. Всичко е прекрасно.

            Енцо е добър екскурзовод и аз правя всичко възможно да го слушам внимателно и да проявявам интерес. Възклицавам: О! и Ах! И задавам въпроси за културата и историята на Сицилия, на които той ми отговаря с удоволствие. Ти би се разсмял, ако можеше да видиш как се пъчи гордо, когато правя комплименти на родината му. Той е мил, щедър и жизнерадостен. Наистина е чудесен съпруг, но не може да се превърне в теб. Това е единственият му недостатък.

            Какво друго да ти кажа? А, тук пият горчиво кафе от миниатюрни чашки. Човек никъде не може да открие кана свестен чай. На закуска няма препечени филийки и ядат паста вместо картофи. Ресторантите имат маси отвън, на улицата! Можеш ли да си представиш? Не съм видяла и един пъб или пържен картоф. Не разбирам и дума от това, което говорят.

            Успявам да се преструвам, че съм добре, но истината е, че съм като риба на сухо. Тази сутрин Енцо ме заведе на пазар  – толкова много плодове! Купчини маслини, домати и много други неща, които не разпознавам. Замаях се от цветовете, ароматите и шума! О, Боже, толкова шумно беше! Изгубих Енцо от поглед и се паникьосах. Имах чувството, че стоя неподвижно, а светът се върти около мен и не мога да го накарам да спре. Бяхме разделени само няколко минути, но докато Енцо не се върна при мен, се чувствах напълно безпомощна.

             – Добре ли си?  – попита той.  – Случи ли се нещо?

            И аз трябваше да го уверя, че съм добре.

             – Просто не знаех какво ще правя, ако не се върнеш  – казах му.

             – Разбира се, че ще се върна. Винаги ще бъда до теб, Айрин, винаги.

            Пътищата са истинско приключение. Доколкото установих, не важат никакви правила. В Палермо цареше пълен хаос. Мислех си, че в Лондон е зле, но тук всеки шофьор прави каквото си иска, колите се засичат, никой не отстъпва път на никого, постоянно надуват клаксоните си. Дори Енцо, който е любезен и кротък, не остава назад от останалите шофьори. Всички коли носят белези като от война  – дупки, драскотини, почти всички нямат странични огледала. Никой не си прави труда да ги ремонтира. Баща ми би се ужасил от тази гледка.

            Това беше в Палермо.

            Сега пътуваме към вилата на семейство Боргата, шофираме през провинцията и целият трафик остана зад нас. Тук няма никакви коли, само някое градче, като излязло от приказка, кацнало на някой хълм и по някоя теглена от магаре каруца.

            Струва ми се, че се движим из тези мрачни планини от часове. Друсаме се заради дупките, криволичим да избегнем паднали камъни и дори попаднахме на един бик, застанал насред пътя. Наложи се Енцо да слезе от колата, за да го накара да се отмести.

             – Хайде  – подкани го той.  – Мръдни се!  – и размаха ръце пред животното.

            Ти би се разсмял, любов моя! Докато гледах Енцо и му виках: “Пази се!”, си мислех за теб. Винаги си близо до мен. Знаеш това, нали? Никога не напускаш сърцето ми.

            Мислех, че като сменя обстановката, ще ми липсваш по-малко. Не се получи.

            В Сицилия е горещо. Ужасно горещо, толкова рано през годината, и не влажната жега, с която съм свикнала в Англия, а суха, прашна жега, която изгаря голата кожа на ръцете и лицето ми. Харесвам светлината тук. За жегата – не съм сигурна. Едновременно ме ободрява и събаря по равно.

            Караме по черен път, дълъг път, който се вие по склона на планината. Вкопчила съм пръсти във вратата си, ужасена от стръмното спускане. Чудя се дали Енцо ще се засегне, ако го помоля да ме пусне да сляза и да вървя пеш, но още докато си го помислям, той спира колата.

             – Пристигнахме – съобщава той.  – Ето я!

            Гледаме над гъстите зелени корони на дърветата и керемидите на покривите. Гледката ми напомня за една от картините в неделното училище  – онази, която представяше Исус като оазис. Защото тук е същото  – оазис от градини и цветя насред див пейзаж. Някъде сред градините се чува детски глас, който пее.

             – Това е твоята къща?  – питам съпруга си.

             – Нашата къща  – отвръща Енцо.  – Нашата вила. Вила „Алба“.  – И хваща ръката ми. Изражението му е смесица от гордост и молба. За него е важно да обикна това място, както той го обича.

             – Изглежда поразително  – промълвявам.

             – Но?

О, Боже, има толкова много „но“ -та.  – Избирам първото.  – Ами ако семейството ти не ме хареса?

             – Разбира се, че ще те харесат!  – казва той.  – О, скъпа моя, ще бъдат запленени от теб, сигурен съм.

            Той вдига ръката ми до устните си и целува опакото на дланта ми.

             – Сигурен съм, че ще те обикнат, Айрин. Ще те обожават, също като мен. Ще видиш.