Открих го, написа старата жена, последния от седемте.
Тя подчерта изречението, натискайки с химикалката. Не изпитваше никакво удовлетворение, нито победоносно чувство – само мъка.
И беше уморена.
Светлината избледняваше и очите я боляха. Засега бе направила достатъчно.
Взе телефона си и снима това, което беше написала. След това остави химикалката между страниците на тетрадката и внимателно я сложи на земята до себе си. Облегна се на стола до малкия димящ огън и затвори очи, разтривайки костеливите си пръсти, за да облекчи болката. Някъде в гората се чу крясък на бухал.
Когато започна това издирване, жената беше водена от гняв и желание за отмъщение. Сега просто искаше това да свърши, за да може да се прибере у дома.
Още малко. Скоро тя щеше да предаде тетрадката в ръцете на властите. Справедливостта щеше да възтържествува. Поуките щяха да бъдат извлечени.
Жената загърна по-плътно шала около раменете си. Столът ѝ беше подплатен с възглавници, чувстваше се комфортно, а огънят беше своеобразна компания. Още не беше готова да се качи в стария фургон за коне, който в момента наричаше свой дом. Страхуваше се от тъмнината вътре, от самотата, от усилията да заспи, от кошмарите, които я връхлитаха, когато успееше.
Затвори очи и си спомни червените керемидени покриви на къщите в града, в който беше живяла, и снежните върхове на планините над тях. Спомни си кафенето, в което ходеше със семейството си в събота сутрин, как съпругът ѝ сгъваше вестника и го поставяше на масата, а отгоре му слагаше очилата си. Спомни си как той срещаше погледа ѝ, вземаше ръката ѝ и я вдигаше към нежните си устни. А синът им, единственото им дете, оглеждаше площада и махаше на приятел от училище. Сервитьорът, млад мъж с къдрава руса коса, им донасяше кафето и казваше: „Не е ли денят прекрасен?“ Петролната миризма на неговия афтършейв, използван от всички момчета през осемдесетте години, уверената, широка усмивка на младия мъж.
Не, тя нямаше да мисли за него.
Старицата седеше до огъня, до своя раздрънкан стар фургон сред полето и пресяваше любимите си спомени, изваждайки ги като карти от колода. Тя пееше на бебето си под пъстрата сянка на брезата. Трапчинките по неговите пръстчета, мекотата на кожата му. Държеше го в скута си, докато заспи, целуваше тъмната коса. Първият му ден в училище, рисунките, които той носеше вкъщи. Картичката за Деня на майката: цвете от червена хартия, залепено върху парче картон.
Тя все още пазеше картичката, но момчето вече го нямаше.
Затова беше тук.
Защото го обичаше с цялото си сърце и с всяка своя клетка.
Заради обичта си.
Заради него.
Беше девет вечерта, а Ани все още не се беше прибрала. Леля ѝ Мила загърна жилетката си по-плътно и отиде до портата в края на градината. Светлината бързо избледняваше, а Ани беше обещала, че ще се върне преди един час.
Мила извади телефона от джоба на късите си панталонки и провери за съобщения или пропуснати повиквания. Нищо.
Къде беше Ани? Къде беше тя?
Мила излезе от портата и измина петдесет крачки по пътя. От Ани нямаше и следа. Не се чуваше скърцането на веригата на велосипеда ѝ, нямаше тъмна сянка, която се движи между живия плет
Вероятно всичко е наред, каза си Мила.
Почти сигурно е, че Ани е добре. Беше съвсем малко вероятно тя да е била отвлечена или нападната, или изнасилена, или прегазена, или качена в кола, управлявана от тийнейджър наркоман.
Малко вероятно, но не и невъзможно.
По-рано, много по-рано, на закуска тази сутрин, Ани беше казала на Мила, че след училище ще отиде при приятелката си Пернил Сохар.
– Ще се върна преди осем – уведоми я тя.
Семейството на Пернил живееше в луксозна, модерна вила на хълма с изглед към брега. Момичетата планираха да отпразнуват края на срока, като поплуват в басейна и след това вечерят заедно.
Сесил Тусен – баба на Ани и мащеха на Мила – подозираше, че братът на Пернил, Джей Пи, е причината Ани да желае да прекарва толкова много време у семейство Сохар. Мила не беше съвсем сигурна. Все още не беше забелязала Ани да проявява особен интерес към момчетата.
Сега се чудеше дали Сеси не беше права. Ако беше така, то бе възможно Ани да е излязла на разходка с Джей Пи и двамата да са сами в гората около вилата на Сохар. С алкохол? Беше ли редно четиринайсетгодишно момиче да остава само с петнайсетгодишно момче и бутилка пастис?
Какво мислиш, Софи?, запита се Мила.
Не се нуждаеше от отговор. Ако майката на Ани, Софи, беше жива, тя би се радвала Ани да е с Джей Пи, защото Софи приемаше, че нещата ще се развият добре дори когато несъмнено не беше така. Тя винаги правеше глупости, като например да отиде със съпруга си Чарли да плават с тяхната абсурдно малка и паянтова лодка, когато се очаква буря.
И като това да се удави в последвалата, напълно предвидима злополука – нещо, което Мила, колкото и дълго да живееше, никога нямаше да прости.
Софи трябваше да е тук сега и да се тревожи за Ани, а не Мила. Не беше честно отговорността да се стоварва върху раменете на Мила – тя бе толкова голяма, че сякаш я смазваше.
Отново провери телефона си, нищо, скръсти ръце и закрачи из градината.
Четиринайсетгодишните момичета често закъсняваха,това не означаваше, че се е случило нещо ужасно.А и Моранез не бе Мека на престъпността.
Наоколо обаче бе пълно с непознати – летовници и сезонни работници, както и хора, които бяха дошли заради археологическите разкопки.
На Мила буквално ѝ прилоша от притеснение.
Ами ако нещо ужасно се случваше с Ани точно в този момент, а тя, Мила, не правеше нищо?
Добре, тогава направи нещо, каза Софи.
Какво да направя?
Намери я – отговори Софи. – Намери нашето момиче!
Мила реши да мине с велосипеда по маршрута, по който Ани щеше да се върне от дома на Пернил и ако не срещне племенницата си, докато стигне до вилата на Сохар, щеше да вдигне тревога, че момичето е изчезнало.
Тя се върна вътре и надраска набързо бележка до Ани да се обади и след това да я изчака във вилата, ако случайно са се разминали. Обу си маратонките, взе стария велосипед на Софи – запали фара и го избута на алеята. Качи се и завъртя педалите, като отначало се поклащаше, после запази равновесие и ускори по пътеката, която водеше към алеята, успоредна на океана. На няколко километра пред себе си виждаше ярките светлини на Моранез. Хората се разхождаха по оживените улици, разглеждаха менютата пред ресторантите, наслаждаваха се на вечерните си ястия.
Спомни си как двете със Софи, на около единайсет, вървяха след Сесил и втория ѝ съпруг – бащата на Мила, Патрик – и се кикотеха на някаква шега. Бяха на едни години, но толкова различни по характер и житейски опит, че събирането им като доведени сестри можеше да се окаже предизвикателство. Стеснителната и непохватна Мила беше благодарна, че момиче като Софи дори би си помислило да ѝ бъде приятелка, и беше слисана, когато започна да я нарича „моята сестра“. За щастие, и двете нямаха и представа за проблемите, които предстояха.
Велосипедът поднесе наляво. Мила пусна крак, за да не падне. Отърси се от неканения образ, появил се в съзнанието ѝ: приливът носеше към брега тялото на Софи след злополуката, с лице надолу, с широко разперени ръце, пръстите ѝ сякаш свиреха на пиано и косата ѝ плуваше около нея като водорасли, повдигаше се и се спускаше с водата
Беше ужасно, но не беше истина. Мила не беше видяла тялото на Софи. Не знаеше защо подсъзнанието ѝ я измъчваше с този фалшив спомен, който я връхлиташе в най-неочаквани моменти – не само я нараняваше емоционално, но отключваше някакъв инстинктивен страх.
Самолет премина високо в небето. Мила вдигна очи и видя, че небето беше потъмняло, видя сребристия блясък на тънката луна, обвита в облаци. Образът на Софи се появи отново, този път забеляза детайлите на галския троен спирален символ, трискеле, татуиран на китката на Софи. Тя докосна собствената си чиста китка и усети пристъп на тъга. Искаше ѝ се да знае как да преодолее тази скръб, тази обсебеност от миналото. Искаше ѝ се да има някакъв план, който да следва, обратен път към щастието.
Ани, напомни си тя. Трябва да намериш Ани. Тя е единственото, което има значение сега.
Тя побутна велосипеда напред и отново потегли през мрака, съсредоточена по маршрута, докато след около километър наближи Т-образното кръстовище в края на алеята. Надясно беше пуст парцел земя, където тийнейджърите идваха да карат велосипеди. Бяха направили рампи и скачаха в кръг между естествените хълмове и падини. От другата страна имаше широка крайпътна ивица с надвиснали дървета. На това място Мила видя голяма черна сянка – стар микробус, а до него гореше малък огън.
Тя разпозна микробуса – преустроен фургон за коне на „Рено“, който почти се разпадаше. Беше минавала покрай него няколко пъти, без да му обръща особено внимание. Принадлежеше на възрастна жена, хората я наричаха скитница, която живееше в него и през последните няколко дни палеше огън и сушеше прането си по храстите. В зависимост от гледната точка старата жена беше възприемана или като очарователна ексцентричка, обект на съжаление, или като дивачка, която щеше да отблъсне туристите и трябваше да бъде изгонена от града.
Мила бавно се приближи и видя, че край огъня имаше двама души: приседналата широка фигура на старата жена и тънка фигура, която познаваше много добре – Ани.
Сърцето на Мила прескочи от облекчение, когато видя племенницата си жива и здрава, но почти веднага облекчението беше заменено от неговия спътник – гнева. Защо Ани не ѝ беше изпратила съобщение, за да ѝ каже къде е? Защо не си беше дошла направо у дома? Защо трябваше Мила да преживее всичкия този стрес? Защо беше такава егоистка?
Момичето седеше на столче за къмпинг, подпряло лакти на коленете си, наведено към пламъците. Докато Мила гледаше, жената се изправи и отиде до фургона, където бяха подредени дърва, покрити с найлон. Тя взе един дънер от купчината и го сложи в огъня.
Мила спря и остави велосипеда на тревата. Извика: „Здравейте!“, за да не ги изплаши. Вече можеше да види ясно Ани на светлината на огъня. Едното ѝ коляно беше превързано. Върху раменете ѝ беше наметнат шал и тя държеше чаша между дланите си. Лицето ѝ беше осветено от мъждукащите пламъци – тя беше плакала. Мила кимна на старата жена и отиде при момичето. Непохватно прегърна Ани, имаше чувството, че играе роля.
– Какво стана, Ани? – попита тя. – Добре ли си?
– Заради една дупка на кръстовището паднах от колелото – каза Ани. – Гоша ми помогна.
– Гоша?
– Аз – изграчи жената. – Аз съм Гоша.
Отблизо тя беше като карикатура на старица: лицето ѝ беше много старо и набръчкано, от брадавица на брадичката ѝ стърчаха косми. Беше облечена с разнородни дрехи: стари панталони, завързани с канап, риза на цветя, плетена жилетка, ръкавици без пръсти и няколко шала. Тялото ѝ беше като на жаба.
– Благодаря ви, че сте се погрижили за племенницата ми – сковано каза Мила.
Жената се изплю в тревата край стола си.
Въпреки че миризмата на дима от дървата преобладаваше, Мила усети и миризмата на жената: на плесен и торф. До нейния стол имаше огромна тетрадка, като счетоводен дневник. Претъпкана със снимки и изрезки, тя не можеше да се затвори, между листовете беше пъхната химикалка. Едната страница на отворената тетрадка беше изписана с редове дребен, изящен почерк. На другата беше залепена изрезка от вестник. В светлината на огъня Мила можеше да различи снимка на екипа археолози от разкопките в Кейерн с известната праисторическа гробница долмен на заден план. Лицето на един от мъжете на преден план беше оградено с маркер.
