Алената рокля

Когато детето се събужда отново, навън вече е тъмно. През пролуката между завесите вижда изгрялата луна – млечна светлина зад облаците. Всичко е тихо и неподвижно, сякаш въздухът е натежал в очакване на буря. Детето чува хрипливото си дишане.

В стаята нищо не помръдва. На стената, осветен от луната, Исус гледа надолу от дълбоките сенки, вдигнал ръка за благословия. Детето иска майка си, но майка ѝ е мъртва. Единственото, което ѝ е останало, е медальонът, който пази под възглавницата си – малък и с форма на сърце, една тайна.

– Татко? – вика несигурно.

Няма отговор. Вслушва се напрегнато, но не чува нищо – нито хъркането на баща си, нито потропването на малкия териер Трип по линолеума на долния етаж.

Тя е съвсем сама.

Детето се надига и освобождава ръцете и краката си от влажните чаршафи. Гърлото ѝ е като нарязано с бръснач, жлезите на шията ѝ са големи като сливи, твърди като камък. Чашата ѝ е до леглото, но бутилката с лимонада, която мисис Де Виларс е донесла по-рано, е на скрина срещу нея – под погледа на Исус. Бавно, внимателно, детето спуска крака от леглото. Дъските на пода изскърцват, топли и изкривени под стъпалата ѝ. Тя е толкова гореща, че ще се разтопи като восъчна свещ, но в същото време трепери от студ. Нощницата ѝ е залепнала за тялото, мокра от пот.

Приближава прозореца, който от седмици стои отворен в опит да улови поне полъх на прохлада, и опира ръце върху перваза. Мракът навън е черен и гъст като меласа. Напоен е с мирис на водорасли, изхвърлени на брега и изсъхнали на слънце, като пера на чайки. Далеч навътре в устието проблясват светлини на кораби.

Луната излиза от скривалището си зад облаците: полумесец, нарисуван с тебешир върху влажния небосклон, с далечните уелски планини като мастилени петна под него. В лунната светлина детето вижда движение по калния бряг. Там долу има някой. За миг в трескавото си състояние тя вярва, че това е майка ѝ, и сърцето ѝ подскача, въпреки че дълбоко в себе си знае, че това е невъзможно. Наблюдава човека, който отива до брега на морето, вдига ръка и хвърля нещо надалеч; то пада във водата с безшумен плясък. Човекът остава за миг загледан в морето, докато луната отново се скрива, после се обръща и потъва обратно в сенките.

1.

Четвъртък

Буен вятър танцуваше из равнините около устието и люлееше мъхестите върхове на тръстиките по бреговете на каналите. Марни Морахан вървеше по пътеката с двете кучета: любимата ѝ Теси и осиновеното, чудовищно на вид животно, което Джена от приюта беше нарекла Мистър. То имаше къси крака и толкова изпъкнал гръден кош, че по-скоро се клатушкаше, отколкото вървеше. Главата и шията му бяха покрити с белези и стари рани от времето, когато е бил използван за примамка в кучешки боеве. Едното му ухо почти напълно липсваше, а другото беше като листо, нагризано от охлюви. Муцуната му беше стегната в намордник като от Мълчанието на агнетата, поставен, за да предпазва самия него. Ако друго куче се доближеше прекалено, Мистър можеше да го нападне, а вече беше с последно предупреждение. Следващото му агресивно ухапване щеше да бъде последно.

Марни обичаше всички животни, дори и трудните за обичане като Мистър – особено тях. С хората обаче ѝ беше трудно. И това беше взаимно. Марни не вярваше на хората, а повечето от тях я смятаха за странна заради старите ѝ черни дрехи и ботуши, пиърсингите и татуировките, заради косата, обръсната до кожа, мрачното изражение и сведените очи. Заради нежеланието ѝ да се сближава с никого извън семейството, Джена и клиентите, чиито кучета обучаваше. Марни знаеше, че я наричат особнячка, дори и по-лошо. Но това не я обиждаше. Беше свикнала – цял живот беше аутсайдер. Понякога се тревожеше, че странностите ѝ ще станат повод дъщеря ѝ Луси да се срамува, или по-лошо, че заради нея Луси може да се превърне в обект на тормоз. За щастие, Луси беше слънчево, дружелюбно момиче, популярно в училище. Тя приемаше Марни такава, каквато е, и очакваше същото от другите. Луси разбираше, че Марни не може да се промени, така както слънцето не може да изгрее от запад; тя нямаше нужда да се сближава с хората, а и хората не изпитваха нужда да се сближават с нея.

Пътят беше каменист. В дупките се бяха образували кални локви. Занемарените ивици зелена трева бяха подгизнали. Листата на живия плет от двете страни бяха окапали преди месеци и бяха останали само черни, голи вейки, а над тях – изкривени от вятъра дървета с мъхести кълба имел, висящи като проскубана коса в разклоненията им. Дълбоките неравни бразди, оставени по полетата от плуговете, бяха пълни с вода и отразяваха светлината.

Тази сутрин по високото зимно небе се носеха облаци, ято калугерици се издигна стремително във въздуха, проблясвайки ту в бяло, ту в черно. Теси спря да подуши купчина тор, а Мистър погледна объркано Марни с кървясали очи на боксьор, защото не разбираше удоволствието от душенето.

Марни бръкна в джоба на старото си палто и извади шепа сушени сардини. Подаде една на Мистър през намордника, но кучето се отдръпна, мислейки, че е номер, очаквайки да бъде наказано. Марни пусна лакомството на земята. Мистър се втренчи в него, но не направи опит да го вземе.

Какво са ти направили? – запита се Марни. – Какво са ти причинили?

Мистър подви опашка между задните си крака и потрепери.

Продължиха да вървят, Теси хукна напред и изплаши една яребица, размахвайки опашката си като знаме. Яребицата изписка и се издигна тромаво във въздуха, ръсейки червени перушинки. Малката група внимателно премина през железопътните траверси, положени над дренажния канал, покрай който растяха сребристи тръстики, и пое към края на пътя. Марни върна Теси на повода, преди да отвори портата, и влязоха заедно.

Отляво беше старата стена, ограждаща градините на дома на семейство Де Виларс – триетажна готическа вила с официалното име „Блекуотър“, която жителите на Севърн Сендс наричаха „Голямата къща“. Отдясно беше старият ваканционен парк „Ченъл Вю“, където бащата на Марни работеше като пазач и където в детството си тя прекарваше всяка свободна минута. Сега това беше строителна площадка.

Почти месец булдозери разкопаваха полето, където някога бяха наредени караваните, разрушавайки основите на стария лунапарк. Старият жив плет, който някога ограждаше терена, беше премахнат и заменен с метални бариери и табели, забраняващи достъпа. Купчини тухли и пластмасови тръби бяха струпани върху някогашната детска площадка на Марни. Старата ябълка, за която едва миналата седмица бе накарала строителите да се закълнат, че няма да я пипат, лежеше повалена, с оголени корени като голяма кална рана, безпомощно протегнала клони. Марни прокле строителите, когато видя какво бяха направили с дървото. Като малка тя се катереше по ствола му и се криеше сред листата му. Познаваше всеки клон, всяка издатина. Дървото беше приятел на Марни, а тя нямаше много приятели.

– И без това умираше – каза бригадирът Гейбриъл Романеску, когато тя го упрекна. – Ако беше здраво, нямаше да падне толкова лесно.

Марни се взираше в дървото, в клоните, които я бяха държали като дете, а сега бяха строшени като кости.

– Съжалявам, че се разстрои – каза Гейбриъл, запълвайки празнотата от мълчанието на Марни, както хората неизменно правеха. – Не ми харесва, когато трябва да премахваме дървета, но понякога нямаме избор.

Сега, докато се приближаваше към стария вход на ваканционния парк по чакълестата алея, обрасла с бурени, която минаваше под порутена арка с името на парка, Марни усети, че нещо се бе променило. Челюстите на големите земекопни машини бяха застинали, двигателите мълчаха. Работниците в защитни облекла се бяха събрали на мястото, където някога се намираше лунапаркът, и във въздуха се усещаше напрежение, нагнетено от тишината.

Марни цъкна с език и кучетата останаха близо до нея. Гейбриъл Романеску в работни дрехи, с каска и кални ботуши, стоеше до полицейска кола, паркирана до изхода. С цигара между устните, примижал с едното око, той пишеше съобщение на телефона си. Вдигна поглед към Марни, когато приближи, после отново се вгледа в екрана.

Марни спря на няколко крачки от него. Гейбриъл нямаше нужда от думи, за да разбере, че се чуди какво се е случило и защо работата е спряла.

– Не мога да ти кажа – каза той, без да вдига поглед от телефона. – Поверителна информация.

Марни изчака. Гейбриъл я погледна, после отново сведе очи към телефона. Извади цигарата, огледа я и я хвърли в калта.

– Намерихме кости, заровени на територията на лунапарка – каза той. – Смятаме, че са човешки. – Той замълча за момент, след което се поправи. – Вижда се, че са човешки. Но не би трябвало да говорим за това. Цялата информация трябва да минава през централата.

Марни мълчеше. От устието духаше студен бриз. Тя присви очи срещу вятъра.

– Да се надяваме, че костите са стари – рече Гейбриъл. – Дано да са там от векове. И преди сме разкопавали гробища. Веднъж открихме праисторическо гробище. Университетите ни нападнаха. Цялата работа спря.

Марни погледна покрай Гейбриъл към ваканционния парк и го видя такъв, какъвто беше преди – пълен с хора, шумен и пъстър; деца, играещи крикет между караваните, дим, който се издигаше от барбекютата, музика от транзистори; смях, писъци и плискане откъм басейна. Видя младата жена от каравана 49, Алис Ланг, да върви към нея, облечена в лимоненожълтата си лятна рокля, русата ѝ коса с тъмни корени, прибрана назад, връзките на еспадрилите ѝ, образуващи ромбовидни форми на прасците ѝ.

Гейбриъл все още говореше, но Марни вече не слушаше. Зад него Алис се усмихваше и махаше, а Марни не можеше да ѝ помаха в отговор, защото носеше пластмасова кошница за пране, пълна с дрехите на Алис. Онзи ден беше много горещ, слънцето жареше, огряваше пайетите на алената рокля, сгъната най-отгоре върху прането. Беше краят на август, преди почти двайсет и пет години. Марни Морахан, на десет години и два месеца, беше болна и макар още да не го знаеше, беше напът да предаде Алис. И никога нямаше да има възможност да ѝ поиска прошка, защото това беше денят, в който Алис Ланг изчезна.