Още един се провали. Не, това не е вярно, помисли си Оливия. Аз съм тази, която току-що се провали. Отново. Тя осъзна, че не й пука. Експериментът за бързи запознанства беше провал. Ако не беше купила пакета за четири срещи с гарантиран успех, веднага щеше да си тръгне. Но тя беше инвестирала в това, а дребният шрифт казваше категорично - без възстановяване на сумата.
Координаторът на събитието удари звънеца и обяви кратка почивка.
Оливия отново отвори телефона си. Определено не „прегоряло“ оранжевото палто, но може би нещо подобно в сиво. Не, тя мразеше сивото. Имаше твърде много сиво в гардероба й - предимно връхни дрехи. Под якетата и палтата си тя обикновено носеше наситените, ярки цветове, които обичаше, но внимаваше, съзнавайки, че хората ще разберат, че е външен човек. Все пак съществуваше мода на Тихоокеанския Северозапад. Тази вечер тя беше избрала кобалтовосиня права рокля, но беше смекчила впечатлението с вталено черно сако, черни обувки с високи токчета и черна дамска чанта.
Тя се отказа от пазаруването, отвори страницата на приюта за животни и прегледа снимките на котки, обявени за осиновяване. Беше преглеждала страницата няколко пъти през последните дни, като изучаваше всяко ново попълнение с голямо внимание. Нищо не й приличаше на Подходящата Котка.
Тази вечер обаче тя се развълнува, когато видя ново попълнение в списъка - сива домашна късокосместа. Пишеше, че името му е Джо. Той не беше най-красивият котарак на страницата. В него нямаше нищо особено впечатляващо, с изключение на очите, които сякаш гледаха право в нея, но той я привличаше.
Оливия изучаваше подробности от живота му преди приюта - не бяха много, - когато жената от другата страна на сепарето проговори:
- Не мисля, че трябва да използваме телефоните си - каза тихо жената.
- Изключих звука - отвърна Оливия.
- Умно. И така, имаш ли късмет с кандидатите?
- Не - отговори Оливия. - А ти?
- Две възможности. Единият е адвокат, а другият твърди, че има успешен начинаещ бизнес.
- Всеки компютърен инженер в Сиатъл твърди, че има успешен начинаещ бизнес.
- Знам. Казвам се Ели, между другото.
- Аз съм Оливия.
- Не търся дълготрайна връзка - каза Ели. - Просто искам да намеря някого, който си пада по ски бягането и обича да пие вино след това.
- Това не би трябвало да е много трудно.
- Това си помислих, когато се регистрирах в тази агенция.
- Поне всичките ти кандидати не се извиняват и не тръгват към тоалетната.
- Не. - Ели се поколеба. - Не е моя работа, но искаш ли един приятелски съвет?
- Разбира се.
- Не можех да не дочуя разговорите ти тази вечер. Аз съм психолог. Чувствам се длъжна да ти кажа, че се самосаботираш.
- Не разбирам - каза Оливия.
- Първият ти въпрос - този за влизането в ада - не е подходящ за започването на диалог.
- Не искам диалог, искам отговор. След като получа правилния отговор, можем да започнем диалог.
- Работата е там, че след твоя въпрос почти гарантирано кандидатът ще хукне към гората, или в този случай към тоалетната - търпеливо обясни Ели. - Това не е нормално начало на разговор с непознат. Това е непохватен начин да настояваш за обвързване, преди да си узнала фамилното име на човека.
- Опитвам се да бъда експедитивна - каза Оливия. - Няма смисъл да си губя времето за някого, който не дава правилния отговор.
- Хрумвало ли ти е, че мъжът, който може да ти даде правилния отговор, може да се окаже малко странен?
- Как?
- Маниакален? - предположи Ели.
- Агенцията твърди, че извършва проверки на всички свои клиенти.
- Обсесивните личности не се откриват лесно при стандартна проверка. Показателен пример - убиецът от клуба за бързи запознанства. Сигурно си гледала новините. Използвал агенции като тази, за да търси жертви.
- Усещам тръпки по гърба си.
- Съжалявам. Просто се опитвам да докажа тезата си.
Оливия барабанеше със сините си нокти по масата, докато обмисляше критиката.
- Права си. Трябва да подхождам стратегически.
- Това би бил моят съвет.
Звънецът удари. Последваха няколко минути шум и суматоха, докато всеки мъж преминаваше към съседната маса. Повечето жени си водеха бележки. Оливия се върна на страницата за осиновяване на котки и отново разгледа Джо, докато чакаше следващия кандидат.
Напомняше си, че осиновяването на котка е огромна отговорност, когато внезапно предчувствие изправи фините косъмчета на тила й. Адреналинът нахлу в нея, ускори пулса й и изостри сетивата й. Тя разпозна до болка познатата реакция „бий се или бягай“.
Пое си дъх и вдигна очи навреме, за да види как новият й кандидат приближава и се отпуска на стола срещу нея. Движеше се като леопард. Беше едновременно интригуващо и плашещо. Ако тя вървеше по улицата и той беше изскочил от някоя тъмна пресечка, не би могла да избяга.
Тя регистрира топлината и силата на аурата му. Чудовище. Не беше първият, когото срещаше. Нейната най-добра приятелка и бизнес партньорка Каталина наскоро се беше омъжила за мъж, чиято аура, технически погледнато, се определяше като чудовищен талант. Слейтър Арганбрайт. Ако си имаш работа с Фондацията, научаваш, че когато става дума за чудовища, съществуват нюанси. Сериозни нюанси.
Тъмнокосото чудовище с пламтяща аура я наблюдаваше с очите на мъж, който се бори с демони всяка нощ. Страшен? Да, при определени обстоятелства. Но наскоро беше открила, че самата тя може да бъде повече от страшна.
Погледът му се насочи към телефона. Тя осъзна, че може да види Джо. Набързо изключи апарата и го пусна в дамската си чанта. Сложи ръка върху чантата, сякаш се опитваше да скрие някаква тайна и разгледа по-внимателно мъжа.
На табелката с името му пишеше Джон.
Жалко за стила му или по-скоро за липсата му. Джон изглеждаше така, сякаш нарочно се опитва да се слее с дървената ламперия. Тъмносивият костюм с бяла риза и тясна тъмносиня вратовръзка бяха толкова обикновени и толкова не-сиатълски, че той на практика се открояваше в стая, пълна с мъже, облечени в различни версии на типичния за Тихоокеанския северозапад стил - небрежна смесица от дънки, маратонки, черни пуловери и раници. Косата му беше късо подстригана и старателно сресана на път отстрани. Носеше очила с черна рамка.
Всичко у него крещеше - обикновен, скучен, незаплашителен. Той й напомни за табелата, поставена в покрайнините на родния й град Фог Лейк: Тук няма какво да видите. И точно както във Фог Лейк, под повърхността имаше много тайни.
Новият кандидат беше най-интересният мъж в стаята.
Тя пое дълбоко дъх и овладя сетивата си, за да не се разсейва повече от вълнуващата му аура. Не искаше да го изплаши. Трябваше да започне диалог. Тя знаеше как да го направи. Всеки ден интервюираше нервни клиенти в „Ларк и ЛеКлер“.
- Здравей - опита се да прозвучи флиртуващо и очарователно. Безобидно. Вътрешният й глас крещеше: Не прецаквай нещата. - Казвам се Оливия и въпросът ми е...
- Отговорът е „да“ - каза чудовището Джон. - Ако изчезнеш, бих влязъл в ада, за да те намеря. Знам пътя. Бил съм там.
