Магазинчето на Хидън Лейн

Тя изплува от транса, понесена от мощна вълна адреналин, изпълнил кръвта ѝ с еуфорично облекчение. За пореден път оцеля след коварния преход между съня и реалността. За един кратък, великолепен миг се почувства като магьосница, кралица, богиня. По-късно щеше да си плати за това с ледена треска, но сега... сега почти летеше.

Свали огледалните си слънчеви очила и зачака реакцията на художника.

Той изкрещя.

– Моля те, не прави така. Много е изнервящо – намръщи се тя.

Беше полунощ и в тъмните сенки на алеята лицето му сияеше в мъртвешката светлина на телефона. Красивите му, изразителни черти бяха застинали в ужасена уродлива маска с увиснала челюст и ококорени очи.

– Не – изхриптя той и отстъпи няколко крачки назад с вдигнати пред себе си ръце. – Стой далеч от мен. Знам какво си.

– Каза, че съм твоята муза.

– Ти си сукубус.

Той се втурна към края на алеята и потъна в мъгливата нощ на Сан Франциско. Тя слушаше отекващите му стъпки, докато съвсем не заглъхнаха. Поредният провален експеримент. Този маратон от серийни срещи ставаше доста потискащ. Вече започваше да се съмнява в уверенията на леля си Бий, че рано или късно правилният мъж ще се появи.

Тя прибра комплекта камбанки и малкото чукче в джоба на дългото си пухкаво палто. Ефектът на адреналина скоро щеше да отшуми. Трябваше да се прибере в апартамента си и да си приготви от специалната билкова отвара на Бий, която щеше да облекчи ледената треска.

Прикри носа и устата си с ръка, за да ги предпази от вонята на урина, и тръгна по алеята, като заобиколи тъмното петно отрицателна енергия, останало на мястото на убийството. Чу приглушен шум от плъхове в плътните сенки и ускори крачка, внимавайки да не стъпи върху изхвърлени спринцовки, празни бутилки от алкохол и боклуци. Винаги обуваше здрави кожени ботуши, когато отиваше на срещи в тъмни алеи.

В безопасността на тротоара, тя застана под светлината на уличната лампа, извади телефона си и поръча такси чрез приложението. Потвърди резервацията и вдигна поглед. С периферното си зрение улови тъмен мъжки силует, който изплува от мъглата и се насочи стремително към нея. И без да беше видяла блясъка от ножа в ръката му, знаеше какво ще последва.

Раздразнена, го изчака да се приближи, обърна се, срещна погледа му и се усмихна.

– Не съм в настроение – каза тя.

Нападателят замръзна. Миг по-късно нададе задавен вик, обърна се и побягна. Този поне не я нарече демон. Може би просто не знаеше засукани думи като сукубус.

Една кола зави зад ъгъла и плавно спря пред нея. Тя провери регистрационния номер и се увери, че е поръчаното такси. Сама жена в полунощ сред големия град никога не можеше да бъде твърде предпазлива.

Сложи огледалните очила, преди да отвори вратата и да се настани на задната седалка. Дори шофьорът да се чудеше защо някой би носил слънчеви очила посред нощ, не прояви любопитство.

Тя закопча колана, облегна се назад и започна да анализира катастрофалната вечер. Трябваше да признае, че основната вина за провала беше нейна. Беше преценила погрешно художника. Живите мъже бяха много по-трудни за разбиране от мъртвите.

Понякога се изкушаваше да зареже тези срещи веднъж завинаги, но Бий настояваше да продължава да опитва. Жените от рода Харпър не се предават, обичаше да казва, но очевидно самата тя се беше предала. Наближаваше петдесетте и макар да имаше много приятели в малката общност на Мирър Лейк, така и не откри своя спътник в живота.

Може би тази вечер проблемът беше в мястото. Местопрестъпленията не бяха особено романтични, но нямаше друг начин да провери потенциалните си любовници.

Щеше да обмисли този въпрос по-късно. Сега искаше единствено да се добере до уютния си малък апартамент и да свари отварата. Когато овладееше треската, щеше да добави художника в списъка на неуспешните експерименти. Списъкът ставаше обезпокоително дълъг.

Три дни по-късно получи криптирано съобщение на телефона си – изображение на демонична женска фигура с огледални очила и комплект камбанки. Текстът отдолу гласеше: ТИ СИ МОЯ.