Пеперудените сестри

Възползвайки се максимално от покачването на температурите, Лий седеше на края на понтона, потопила розовите нокти на краката си в студената, плискаща се вода. Тя се излегна назад и обърна вече загорялото си лице към слънцето, златистите кичури на косата ѝ се разстилаха върху понтона под нея, а пръстите ѝ бяха разперени върху старото дърво, докато преживяваше последните моменти от юношеството си.

Дочу дълго и бавно подсвиркване, което я накара да посегне към хавлията си, за да покрие миналогодишния си розов бански с връзки на бедрата и зад врата. Обърна се и видя към нея да се приближава Колтън Харис – бос, без риза, с широка усмивка. Тя извъртя очи, за да потисне потръпването, което изпитваше всеки път около него. Огледа го, възприемайки плавната му походка, загорелите му гърди и квадратната челюст, и остра тръпка прониза стомаха ѝ.

– Какво правиш? – попита той, като се отпусна до нея, оглеждайки я с тъмнокафявите си очи с искрящи златисти точици.

Тя остави хавлията обратно на понтона до себе си.

– Неделя е. Не трябва ли да си стягаш багажа за връщане у дома?

Лий въздъхна.

– Не искам – отговори тя откровено, обръщайки поглед към широкото езеро пред себе си. Ако гледаше Колтън прекалено дълго, можеше да промени решението си да си тръгне. Преглътна, за да потисне буцата в гърлото си, и залюля крака напред-назад. Слънцето се отразяваше върху водата, придавайки ѝ синкав оттенък с блещукащи искри, които танцуваха по повърхността.

Мълчанието му най-накрая привлече вниманието ѝ към него. Усмивката ѝ за милион долара посърна, докато Колтън я изучаваше с поглед.

– Кога ще се върнеш? – попита той с нотка на отчаяние, която само тя можеше да усети, защото го познаваше твърде добре. Играеше си с кичур от косата ѝ, пръстът му леко докосваше голото ѝ рамо.

– Не съм сигурна – отговори тя, като внимателно оглеждаше лицето и извивката на раменете му, за да ги запечата в паметта си с ясното съзнание, че това бе краят. Те бяха твърде млади, моментът не беше подходящ. И макар че никога не се беше чувствала толкова истинска с някого, тя трябваше да продължи напред. Подготвяше се за това през целия си крехък живот.

– Ще прекарам лятото в Чикаго.

Колтън сбръчка нос.

– В Чикаго ли? Защо?

– Приета съм в Северозападния университет и започвам тази есен.

Съобщението, което беше предизвикало възторжени възгласи, емоционални прегръдки и целувки от родителите ѝ, сега замря на устните ѝ.

Той примигна, ръката му падна от рамото ѝ и намръщено отправи поглед към Олд Хикъри, осмисляйки новината. След това се усмихна насила. Тя знаеше, че усмивката е фалшива – беше твърде напрегната, а не безгрижна, както обичайно.

– Всички книги, които четяхме през летата, явно са ти свършили работа – каза той.

Тя кимна, оставяйки го да мисли, че са я приели само заради книгите, които бяха споделяли през лятото, излегнати в тревата под дърветата със сладолед в ръка. Не си направи труда да му каже, че прекарваше всяка свободна минута у дома в Спринг Хил в учене, че записваше факти на картончета, които преглеждаше всяка сутрин, докато се оправяше за излизане, че пишеше научни реферати до късно вечер и си водеше бележки, докато обядваше сандвич или люлееше бебета, за които се грижеше като детегледачка – буквално единственото, което правеше, бе да работи.

– Дори няма да ти липсвам – опита се да направи ситуацията по-лека. – Вече няма да съм тук, за да ти преча да прекарваш всеки уикенд с Теди и Смаш и с момчетата от бейзбола, с които постоянно се мотаеш.

Той се усмихна накриво и тя разбра, че коментарът ѝ не помогна.

– Може би ми харесва да ми се пречкаш.

Докато се опитваше да се пребори с чувството за вина, което погледът му ѝ втълпяваше, усети как в нея се надига негодувание.

– Колтън, не мога постоянно да прекарвам времето си с теб и с приятелите ти.

Беше като удар с нож и болката ясно се отрази на лицето му.

– Защо не? Не са достатъчно добри за госпожица Многознайка? – попита той.

– Нямах това предвид...

Той присви устни и погледна към малкия полуостров с борове, който се простираше до понтона.

– Ние с теб не сме на една вълна – опита се да обясни, но той вече поклащаше раздразнено глава.

Колтън прокара ръка през кестенявата си коса със златисти кичури, появили се от престоя на слънце през последните няколко дни.

– Защо ти е да учиш в колеж? – попита той подигравателно.

– Да, защо искаш да учиш в колеж? – провикна се по-малката ѝ сестра Мередит, докато се спускаше към понтона по тревистия хълм от хижата на баба им, а буйните ѝ руси къдрици подскачаха.

Сестра ѝ втренчи сините си очи в нея. Ако Мередит трябваше да избира страна, неминуемо щеше да бъде тази против Лий. Тя беше само с една година по-малка, но се държеше по-скоро като по-голямата сестра – властна и независима. Мередит скръсти ръце на гърдите си и се усмихна съучастнически на Колтън, след което се втренчи предизвикателно в очите на Лий. Малкото пъти, когато сестра ѝ наистина се беше усмихвала, бяха все за Колтън. Той намираше начин да я накара да се усмихне, когато никой друг не можеше.

Колтън вдигна ръка за „дай пет“ на Мередит и тя му отвърна със същото – нещо, което бяха започнали още като деца и продължаваха да правят.

Въпреки че Колтън проявяваше интерес към Лий, двамата с Мередит винаги са били свързани. Бяха като брат и сестра, понякога в такъв синхрон, че Лий се чудеше защо той и Мередит просто не се съберат. Но всеки път, когато проявяваше тази младежка ревност и подхващаше темата, Колтън винаги ѝ се усмихваше накриво и казваше, че всъщност Лий е много повече негов тип.

– Защо да не искам да отида в колеж? – попита Лий. Тя не искаше да признае на Колтън или на Мередит, че се страхува да живее без всички, които познава, че се ужасява да бъде толкова далеч от баба си и от хижата на езерото и че сърцето ѝ се къса, че ще се раздели с Колтън.

Болката, изписана на лицето му, я прониза. Слънцето я изгаряше и искаше да се измъкне от разговора, затова скочи от понтона и се гмурна в ледената вода. Главата ѝ потъна, мехурчета се издигнаха от носа ѝ. Тя изплува, облегна се с настръхнали ръце върху понтона и погледна към Колтън и сестра си.

– Сигурна ли си, че искаш да отидеш чак в Чикаго? – продължи разговора той.

– Да – отвърна, напълно уверена, че Северозападният университет бе най-добрият избор за нея. Досега, когато той стоеше пред нея. – А ти какво искаш да правиш, Колтън?

– Искам да ловя риба с лодката си и да гледам футбол на верандата си вечер. Искам да отида в града и всички там да са ми познати.

На Лий тази идея ѝ изглеждаше утешителна като топла прегръдка, но не можеше да позволи чувствата ѝ към Колтън да я спират. За да разведри напрежението, тя го напръска. Той ѝ отвърна, изправи се и скочи от понтона като гюле, вдигайки пръски, които заляха дървения кей. Тя изписка, отблъсквайки се от него. Изпита облекчение от моментното разведряване.

– Вие сте луди – каза Мередит и продължи нанякъде. Тя никога не се задържаше дълго на едно място. Предпочиташе да е всякъде другаде, но не и в хижата.

– А как ще печелиш пари? – Лий попита Колтън, докато плуваше в стремеж да се отдалечи от него.

– Ще измисля нещо – отговори той. – Работата си е работа. Животът е това, което се случва след работа.

– Не и ако правиш нещо, което ти харесва – възрази тя.

Той протегна ръка и я хвана за талията, привличайки я към себе си.

– Това ми харесва. Ще ми липсваш.

В онзи ден той прекрачи границата, наведе се и я целуна и тя веднага разбра, че той знаеше – за тях това беше краят. Все още усещаше меките му устни, които перфектно пасваха на нейните, и болката в гърдите при мисълта, че ще го напусне.