Ема (Клуб Класика) - лукс

Ема Удхаус сякаш беше благословена от съдбата — красива, умна и богата, с уютен дом и весел нрав, тя беше почти двайсет и една годишна и все още не бе се сблъсквала с нищо, което да я обърка или разстрои.

Беше по-малката дъщеря на любящ, мил баща и бе поела грижата за домакинството му още от малка, веднага след сватбата на сестра си. Поради ранната смърт на майка си Ема пазеше само смътен спомен за ласките й, ала за щастие гувернантката й се оказа прекрасна жена, чиято привързаност по нищо не отстъпваше на майчината.

Мис Тейлър беше прекарала цели шестнайсет години в дома на семейство Удхаус, по-скоро като приятелка, отколкото като гувернантка, и макар да харесваше и двете момичета, любимка й беше Ема. Обичаха се като родни сестри. Още от самото начало благият характер на мис Тейлър й попречи да наложи каквито и да е ограничения и сега, когато отдавна вече никой не я смяташе за гувернантка, двете жени се чувстваха като близки приятелки, силно привързани една към друга. Ема високо ценеше мнението на мис Тейлър, но винаги постъпваше според собствените си разбирания.

Така стеклите се обстоятелства обаче я направиха твърде своенравна и може би прекалено самоуверена. Това бяха единствените качества, които заплашваха да отнемат блясъка на множеството й добродетели, но за момента опасността беше незначителна и тези нейни черти едва ли можеха да се нарекат недостатъци.

Но ето че и Ема позна тъгата. Тя се настани в сърцето й при новината, че мис Тейлър се омъжва. Отначало чувството съвсем не беше мрачно и мъчително. Скръбта дойде едва със загубата на мис Тейлър. В деня на сватбата на скъпата си приятелка Ема за пръв път в живота си се почувства тъжна. Празненството беше приключило, младоженците си бяха заминали и тя се хранеше сама с баща си, изоставила всяка надежда да се появи някой, който да разведри дългата вечер. Както обикновено, баща й се оттегли веднага след вечеря и Ема остана сама, потънала в мрачни мисли за сполетялата я загуба.

Събитието обещаваше щастие за приятелката й, тъй като съпругът й - мистър Уестън, беше човек с безупречен характер и приятни обноски, доста заможен и на подходяща възраст. Ема дори се гордееше с мисълта, че самата тя щедро и с известно себеотрицание бе насърчавала връзката им, но въпреки всичко й беше трудно да го понесе. Всеки ден, всеки миг щеше да усеща липсата на мис Тейлър. С огромна благодарност си припомни вниманието и обичта, с които я бе обграждала през изминалите шестнайсет години, забавленията и уроците, които й беше преподавала още от петгодишна възраст, умението да я развлича, когато е здрава, и всеотдайните грижи, когато е болна. Ала още по-нежен и скъп спомен Ема пазеше от времето след сватбата на сестра си Изабела, от седемте години на предано и всеотдайно приятелство. Мис Тейлър беше приятел, с какъвто малко хора можеха да се похвалят. Интелигентна, начетена и внимателна, тя живееше с тревогите и радостите на семейство Удхаус и най-вече с тези на любимката си. В нейно лице Ема виждаше човека, с когото може да сподели всяка своя мисъл и който безрезервно я обича.

Как щеше да понесе промяната? Наистина приятелката й щеше да бъде само на половин миля, но Ема подозираше, че разликата между мисис Уестън на половин миля от дома й и мис Тейлър в него ще се окаже огромна и че независимо от всичките си вродени и придобити достойнства, има опасност да изпадне в духовна самота. Ема силно обичаше баща си, но той не беше подходящ събеседник за нея. Не беше на нейната висота — нито когато разговаряха сериозно, нито когато просто си бъбреха.

Неразбирането помежду им, породено от разликата във възрастта (нека добавим и това, че мистър Удхаус се беше оженил твърде късно), се задълбочаваше от неговите убеждения и навици. Той имаше крехко здраве и понеже никога през живота си не бе напрягал нито тялото, нито ума си, беше остарял по-скоро в разбиранията си, отколкото физически. Макар навсякъде да го обичаха заради приветливия характер и добродушието му, едва ли някой би го нарекъл надарен човек.

След сватбата си сестрата на Ема се установи в Лондон. Наистина шестнайсетте мили, които ги деляха, не бяха кой знае колко, ала все пак не можеха да се виждат всеки ден. Ема бе принудена сама да се бори с дългите зимни вечери в очакване на коледните празници, когато Изабела и семейството й отново щяха да внесат оживление в дома и да я избавят от самотата.