Лусинда Райли (1965 – 2021) започва кариерата си като актриса. Публикува първата си книга, когато е на двайсет и четири години. Днес романите й са преведени на трийсет и седем езика и продължават да вълнуват читателите по цял свят. През 2024 г. Лусинда Райли беше наградена посмъртно с отличието „Златен Пан“.

„Орхидеената къща“ е един от емблематичните романи на авторката. Той е издаван в 45 държави и от него са продадени над 2,5 млн. екземпляра.

 

Как ви хрумна идеята за „Орхидеената къща“?

Като дете прекарвах доста време в Тайланд, но идеята ме споходи, докато бях на почивка със съпруга ми и в хотелската ни стая попаднах на книга за орхидеите. Историята за това как тези растения, чийто дом са тропическите джунгли на екзотичния Изток, днес могат да се намерят свободно по целия свят (включително и в моята студена част на северното полукълбо в Норфък), ми се стори чудесен мотив за книга. По-късно, вече у дома, разговарях с един приятел, който наскоро беше наследил голямо имение от родителите си и беше изправен пред решението да го продаде, тъй като данъците му бяха твърде високи. От този разговор се роди „Уортън Парк“ – британската локация в романа.

 

В книгата се говори за Втората световна война. Как проучихте тази тема?

Прекарах много време в разговори с хора, както в Англия, така и в Тайланд, които имаха какво да разкажат за преживяванията си през войната. В книгата лорд Хари Крофърд и Бил, градинарят на имението, са изпратени на фронта, но биват пленени. Имах големия късмет да попадна в Интернет на дневник, воден от сержант Джак Фароу, по случайност от Норфък, докато самият той е бил затворник в „Чанги“. Това ми даде необходимата връзка между Далечния изток и Норфък.

 

„Орхидеената къща“ се превърна в международен бестселър с над 2 милиона продадени екземпляра до момента. На какво се дължи успехът на романа според вас?

Според мен една от причините е, че книгата разказва за вярата, надеждата, любовта и добротата в човешката природа. Днес често се съмняваме дали не сме изгубили моралния си компас. Миналото, със своите ценности като семейството, почтеността и дълга, носи утеха и надежда за бъдещето.

 

Защо орхидеите са толкова важен елемент в книгата?

Орхидеята е мотив, който преминава през цялата книга – от легендата в предговора до последните страници на историята. Оранжериите в „Уортън Парк“ също играят важна роля в сюжета и, разбира се, Хари Крофърд нарича Лидия своето „парниково цвете“.

 

В началото на книгата опечалената Джулия се връща в „Уортън Парк“, където е израснала. Какво ни казва това за значението на дома в тази история?

Самото имение е един от главните герои в книгата. В историята има една реплика, в която Джулия осъзнава, че „Уортън Парк“ не принадлежи на рода Крофърд, а те на него. Мисля, че терминът „дом“ обикновено означава едно и също за всяко човешко същество. Това е мястото, където се корени историята ти и където се чувстваш сигурен и защитен.

 

Книгата разказва една романтична, но достоверна история. Как реагираха читателите ви на това?

Честно казано, когато пиша първата чернова на романите си, пиша по-скоро за себе си, отколкото за аудиторията. Така че не знаех какво ще мислят или чувстват другите читатели. Фактът, че са продадени толкова много екземпляри по целия свят, беше прекрасна изненада. И получих невероятни имейли и писма от читатели, които споделят, че книгата ги е трогнала до сълзи.

 

Кои са любимите ви герои в книгата? И когато я пишехте, изпитвахте ли гняв към Хари или Ксавие?

Бил и Елси определено са моите любимци – и двамата са толкова верни и непоколебими. Към Хари не съм изпитвала гняв. Той трябва да вземе сърцераздирателно решение – да последва любовта си или да остане, за да изпълни дълга си. Ксавие... добре! Той е просто слаб, егоистичен човек, а всички познаваме поне един такъв...

 

Метафорична ли е връзката на екзотичния Тайланд с Норфък?

Две от любимите ми места на света са Тайланд и Норфък и исках да включа и двете в книгата си. Мрачният пейзаж на Северна Англия отразява скръбта на Джулия, а горещината на Тайланд е метафора за страстните чувства, които Хари изпитва към Лидия.

 

Трудно ли е да напишеш епична история и същевременно да не станеш предвидим?

Знам, че звучи клиширано, но докато пиша историята, никога не знам какво ще се случи дори в следващата глава, защото героите са тези, които поемат инициативата и имат собствено съзнание. Така че досега това никога не е било проблем.

 

„Орхидеената къща“ в много отношения е книга за това как трудните решения, които вземаме, се отразяват на живота ни. Но не е ли понякога невъзможно да избереш правилния път?

Разбира се, че е така, но според мен хората рядко правят нещо, което смятат за погрешно. Силно вярвам, че трябва да се вслушвам в инстинктите си, когато става въпрос за важни решения. Те рядко са ме насочвали в грешна посока. Но горко ми, ако не съм се вслушала...

 

Любовта играе важна роля в книгата. Вярвате ли в любовта, която побеждава всичко, дори предателството и лъжата?

Не, за съжаление, въпреки че съм романтичка по душа, не вярвам, че любовта може да победи всичко. Това става ясно от затрогващата ситуация, в която се оказват Хари и Лидия. Често хората трябва да избират между разума и сърцето си, както прави Хари, когато осъзнава, че никога няма да може да бъде с Лидия.

 

Джулия Форестър, главната героиня в романа, е силна и приема страданието си стоически. Смятате ли, че страданието има и положителна страна?

Джулия изминава пътя от отчаянието до радостта и единственият начин, по който накрая достига до щастието, е като приема миналите скърби. Целият ни живот е изтъкан от радост и тъга, които създават баланс. Както казва Аврора, разказвачът от романа ми „Момичето на скалата“, как можеш да разбереш кога си щастлив, ако никога не си бил тъжен? Това са везните на живота и единственото, което можем да направим, е да се възползваме от това, което ни се предлага днес. Както казва Джулия в края на книгата: „Изживей мига; само него имаш“... Вярвам, че това е пътешествие, което всички трябва да извървим, ако искаме да продължим към едно по-добро бъдеще. Прошката и разбирането на това, което е било преди, са от съществено значение, за да достигнем до състояние на щастие и мир.

 

Научихте ли нещо от написването на „Орхидеената къща“?

Написах романа за себе си, без да имам сключен издателски договор. Това беше труд по любов. Излях емоциите си на страниците, без да мисля, че някой някога ще ги прочете. Може би най-важното нещо, което научих след повече от два милиона продадени екземпляра, е, че винаги трябва да пишеш от сърце, а не с мисълта дали книгата ще се продава.