Завръщане в колибата

Писмо от дома

            У Тебе са изброени моите скитания; тури сълзите ми в съд при Тебе – не са ли те в Твоята книга?

            Псалом 55:9

            Скъпа моя Миси,

            Днес щеше да навършиш шестнайсет години, затова реших да опитам да ти напиша писмо. Приемам, че си на шестнайсет, макар и да не знам със сигурност как Татко управлява часовника, след като „прекрачим границата“ и напуснем това измерение и времева линия.

            Питам се дали ако беше тук, щеше да си имаш приятел, или може би вече щеше да си решила, че не те заслужава? Дали щеше да кроиш планове за колеж? Питам се какво би искала да учиш. За насекомите? Аз ли щях да те уча да шофираш, или мама? Да, може би мама. Дали искрената ти радост и удивление вече щяха да бъдат потъпкани от другите, които не знаят как да виждат и ценят простите неща?

            Случайна капка дъжд докосна върха на главата на Мак. Той вдигна поглед за миг нагоре към събиращите се облаци, преди отново да задвижи химикалката.

            Миси, дали все още щеше да ме харесваш, или щях да съм казал или направил нещо глупаво, което да те нарани? Дали щеше да отвръщаш поглед, когато вляза в стаята, или очите ти щяха да засияват? Има дни, в които бих се примирил, че отказваш да ме погледнеш, само за да бъда в една стая с теб.

            Ако получиш тази бележка, тогава знаеш и как са всички деца и какво правят може би по-добре от мен. Напоследък съм съвсем сам, защото с майка ти...

            Отново спря за момент.

            ... решихме да си починем един от друг за известно време. Мисля, че се е уморила да ме чака да направя нещо, което непрекъснато отлагам. Винаги ми е било трудно да рискувам с думите. Оставям твърде много неща неизречени и премълчаното води свой собствен живот – почти като натрапник в дома. Няма защита срещу нещо, което сам си призовал в себе си. Няма оправдания. Просто съм слаб в това отношение. Говорех много повече, когато бях на твоите години, но тогава използвах думите, за да прикрия страха и срама си или да се опитам да впечатля някого и да получа кратки мигове на внимание и доброта. Някои неща се променят, но постепенно, а пътят е дълъг и често труден. Би ли се помолила за мен?

            Понякога виждам, че майка ти все още ме обича. Знаеш колко малко е нужно, за да се усмихне. Виждам това понякога. Не задържа усмивката си дълго или насочена към мен, защото мисля, че се бои да не я приема като покана за нещо, за което все още не е готова. Затова чакам и се надявам, че тя също чака. Исус знае всичко това. Говоря с него за тези неща през цялото време. Може би те държи в течение. Има позволението ми.

*

            Извинявай, наложи се да прекъсна за малко. Чух някой да спира на алеята, но докато стигна дотам, майка ти вече си беше тръгнала. Направила е торта за теб, както всяка година, и я е оставила на площадката отпред. Без картичка, само тортата. Ще я снимам. Има надпис: „16... Иска ми се да беше тук“.

            Може би тя се е отдала на своята Безутешна тъга. Предполагам, че при някои е нужно по-дълго време, докато изплуват на повърхността. Винаги е трябвало тя да бъде силната. Сега, когато всички поеха по пътя си, остана сама с мислите си и защитната обвивка на сърцето й започва да се пропуква. Мисля, че точно сега твърде много й напомням за онова, което е загубила. Изглежда, някои части от пътя ни не могат да бъдат предадени или споделени. Моят остава загадка за мен и още повече за другите. Не знам дали нещо от това, което ти пиша, е истина. Объркан съм и ако трябва да бъда честен за момент... наранен.

            Миси, не зная как да изпратя това писмо. Може би ще го запаля над огнището в задния двор, за да стигне до теб с пламъците. Вярвам, че Сараю или може би някой ангел ще ти предаде думите ми заедно с малко сълзи. Вярвам, че Татко запазва всичко, което е ценно.

            Е, стига толкова засега. Изглежда, че ще вали, и искам да ти изпратя писмото, преди навън да стане твърде мокро, за да изгори.

            Обичам те завинаги... и на мен също ми се иска да беше тук.

                        Татко.

            Мак беше донесъл тортата в задния двор и я бе сложил пред стола си, докато довършваше писмото. Поколеба се за миг, отнесе бележката си до огнището и я запали с дългата запалка, и точно тогава заваля. Не беше от проливните дъждове, характерни за Юга, но се превърна в истински северозападен порой. Той се върна на стола си, седна и се загледа в тортата, която започна да се размеква от дъжда, смесен със собствените му сълзи. Продължи да се взира в нея, докато изразът на майчина обич се топеше и размазваше пред очите му.

            В този момент се почувства изгубен. Неговата собствена надежда чезнеше, но не беше напълно угаснала. Все още чуваше тихия, едва доловим глас на любовта, която плачеше в него и с него. Избра да се отдаде на тази мъка и да повярва, че тя е едно от най-чистите проявления на любовта. Продължи да гледа как тортата се топи, цветовете се размиват и преливат, думите се разпадат и стават част от разтичащата се каша.

            Ако бе погледнал нагоре, Мак щеше да види как в далечината облаците започват да се разкъсват, слънцето прониква през тях и на хоризонта се извива красива дъга. Но остана приведен и когато тортата загуби формата си, а дъждът се отказа да сипе благословията си върху околността, стана, изтри очите си с ръкава на мократа си риза и за последен път хвърли поглед към огнището, след което се обърна и тръгна към пустата къща.