Ваймар, Германия
1945 г.
Слънцето вече изгряваше, когато група мъже прекоси входа на гробището и пое по алеята, водеща към южната част. Двама от тях носеха мраморната плоча, с която толкова трудно се бяха сдобили, а другите петима си бяха разпределили останалите принадлежности: желязна верига, четири пръта, дървен кръст и малка ваза с цветя.
Апостоло Фуско вървеше малко по-назад и наблюдаваше шествието, тържествено напредващо към целта си. За разлика от деня, в който за първи път стъпиха на това място, сега не се лутаха напосоки сред гробовете, без да знаят къде да търсят, потиснати от тежката задача, с която бяха решили да се нагърбят. Този път те знаеха със сигурност каква е тяхната съдба и тази увереност им вдъхваше жизненост, която отдавна бяха изгубили.
В този момент Апостоло Фуско се запита дали тази мисия не беше причината той и неговите другари да са все още живи. От залавянето им при военния склад в Пула и през двете години затвор бяха виждали как умират много техни сънародници, някои заради безкрайните часове тежък труд, други, станали жертва на глад или болести, и немалка част – убити от ръцете на похитителите си.
Те обаче имаха онова, за което толкова бяха копнели: свободата. И я получиха по най-неочаквания начин, без сражения и кръвопролития. За една нощ, изправени пред наближаващите съюзнически сили, нацистите се бяха разбягали като хлебарки под вдигнат камък.
Тогава, в един от онези смутни дни, които последваха пристигането на американската армия, те посетиха „Бухенвалд“. Направиха го заедно с хилядите германски цивилни, които се стичаха от града, принудени от окупационните сили. Искаха да разберат дали онова, което се говореше за този лагер, за това огромно заграждение на хълма Етерсберг, е вярно. Така беше. Всички онези зверства бяха истински: пълните с голи трупове вагони, струпаната пепел до пещите на крематориума, медицинските експерименти, извършвани в лазарета...
Там го научиха от устите на италианските затворници, които бяха оцелели след този ужас. И там решиха, че от тогава нататък ще имат една цел: да изпълнят клетвата, която бяха дали в деня на постъпването си в италианската Реджа Марина.
През следващите седмици страхът отстъпи място на безпокойството. Подобно на стотици други пленници, скитащи се безцелно из града, те не знаеха как и кога ще се завърнат по домовете си, ако изобщо съществуваха още, а когато питаха, отговорът на военните власти винаги беше един и същи: „Трябва да изчакате“. Слава богу, те имаха мисия за изпълнение, имаха стимул, който им даваше сили да издържат на тази несигурност.
Руджери, който беше няколко крачки напред, спря в края на обрамчена с дървета пътека. Останалите се събраха около него и погледнаха напред. Пред тях се ширеше равнина от пустеещи земи, контрастираща с останалата част на гробището. Там нямаше параклиси, мавзолеи или внушителни крипти, нито дори една надгробна плоча. Само редици от номерирани колове, отстоящи на няколко метра един от друг.
С решителността на човек, който се приближава към края на своя Кръстен път, седмината мъже тръгнаха по една от тесните пътеки между гробовете и застанаха пред този с номер 262.
Намирането на тази могила, идентична с другите наоколо, беше най-трудната част и неведнъж бяха напът да се откажат. Но неочаквано един ден намериха запис с онова немско име в регистъра. До него имаше кратка бележка: unbekannte Frau; „неизвестна жена“.
– Моментът настъпи – заяви накрая Маняни.
Нямаше нужда да казва нищо повече.
Авалоне отговаряше за изваждането на кола. Когато вече го държеше в ръцете си, отново погледна издълбаното в дървото име, останало толкова дълго скрито под земята. Този надпис, който някой бе направил с надеждата, че един ден ще излезе наяве, беше категоричното доказателство, потвърждението, че търсенето е приключило. След това Авалоне замени кола с обикновен буков кръст. После Коларуотоло и Пашуто опряха на него надгробната плоча. Това беше най-ценната част, тази, която им струваше най-скъпо. Бяха платили за нея с част от храната, която крадяха оттук-оттам и им служеше да оцеляват през онези дни, когато почти никой нямаше какво да яде.
Сетне, след като обозначиха мястото с четирите пръта и го оградиха с веригата, за да не може никой по невнимание да стъпи върху този малък правоъгълник земя, поставиха до гроба вазичката с цветя.
Когато приключиха, се загледаха в резултата от усилията си със свити сърца, изпълнени със смесица от тъга и задоволство, и още веднъж безмълвно прочетоха надписа, който Митрано старателно беше издялал. „На Мафалда Савойска, от моряците от Гаета: Корадо Маняни, Антонио Митрано, Джовани Коларуотоло, Еразмо Пашуто, Джозуе Авалоне, Апостоло Фуско и Антонио Руджери“.
