Дом на щастието

Алфред Хаймор беше мъртъв. Това означаваше не само че Лейк Парадайс беше останал едва с 4018 жители, но и че скоро щеше да има погребение. Събитие, на което вероятно щяха да присъстват единствено клюкарките, и то само за да имат какво да разказват. Алфред Хаймор също като сина си не се радваше на голямо уважение. Двамата се интересуваха единствено от печалбите. През всичките години не бяха участвали в нито един градски празник или празнично шествие. И дори само заради това бяха загубили симпатиите на повечето си съграждани. За разлика от Матилда, починалата съпруга на Винсънт. Тя беше една от тях, преди да се омъжи за богаташ и да се нанесе в разкошната вила, и остана такава до смъртта си преди шест години.

Лекси погледна Триш.

– Смяташ ли да отидеш на погребението?

– Не, а ти?

– Не. Почти не го познавах.

Тя погледна пак през прозореца и видя как Мюриъл и Делорес се бутаха коя да стигне първа до кафенето на Нолан. После заговори:

– Мислиш ли, че...

– Какво?

– ...че Арън Хаймор ще пристигне за погребението?

Арън беше единственото дете на Винсънт и Матилда Хаймор. На тринайсет години го бяха изпратили в интернат и никой не го беше виждал оттогава. Носеха се обаче всевъзможни слухове за бурния му живот.

– Не-е, не мисля – отвърна Триш точно в момента, в който Мюриъл направи последната си широка крачка и достигна кафенето. – Не дойде дори за погребението на майка си.

– Да, навярно си права – каза Лекси.

Тайничко обаче си пожела друго. Пожела си един ден Арън да се върне в Лейк Парадайс и тя да види с очите си какъв е станал. Не можеше да си представи, че се е превърнал в зависим от наркотиците, пристрастен към секса, покрит с татуировки, моторист престъпник, лежал няколко години в затвора. За нея той си оставаше чипоносото момче, което в четвърти клас ѝ беше върнал новата кутия за храна, след като Рич Снайдър ѝ я беше взел. Тогава тя се закле да бъде вечно благодарна на Арън и до ден днешен помнеше клетвата си.