Пролог
Април 1999 г., Лоудай, Калифорния
– Не прекалявайте да не ви заболят коремите – сгълча Алисън двете си по-малки сестри. Джилиан, почти десетгодишна, лапаше боровинките като невидяла, а петгодишната Дилайла я копираше.
– Ох, тооолкова са вкусни! – възкликна грейнало от щастие изтърсачето в семейството и за пореден път се протегна, за да стигне до най-сочните боровинки на върха на храста, който бе горе-долу двойно по-висок от нея.
– Много важно – нацупи се Джил и пъхна в устата си цяла шепа сладки плодчета. Устните ѝ бяха посинели, а очите издаваха колко е гневна, отчаяна и тъжна. Също като Алисън.
Но като кака тя отговаряше за по-малките си сестри – не само тъгата да не ги надвие, но и през нощта да не се превиват от болки в корема.
Дванайсетгодишното момиче прегърна Джил и я притисна към себе си.
– Все някога нещата ще се оправят. Не мога да си представя, че ще страдаме до края на живота си.
– Аз пък си мисля, че ще стане точно така – отвърна Джил и се откопчи, за да си набере още боровинки.
– Мама и тате кога ще се върнат? – обърна се към каките си малката Дилайла, които нали знаеха всичко. Е, поне доста повече от нея.
– Не чу ли какво казаха баба и дядо? – озъби ѝ се Джил. – Изобщо няма да се върнат. Сега са на небето. Или някъде другаде.
Али ѝ метна сърдит поглед. Разбираше, че Джил е гневна, но защо трябваше да разстройва малката. Приклекна и погледна Дилайла в очите.
– Те са горе при ангелите, сладурче. Дядо Боже пожела да ги прибере при себе си. – Повтори думите на баба Фран, казани след злополуката. Беше изминала вече седмица, ала ѝ се струваше, че беше вчера, когато за последен път прегърна майка си, миг преди да се качи на лодката и да отплава завинаги от живота ѝ.
В очите ѝ нахлуха сълзи. Извърна глава настрани, а малката я погледна съчувствено.
– Не плачи, Али. Виж как ни се усмихват отгоре – рече и отметна глава назад, посочи с показалец облаците.
Въпреки задушаващата я скръб Али неволно се усмихна.
– Хайде, прегърни ме колкото сила имаш – помоли сестричката си и тя обви ръце около шията ѝ.
Беше толкова хубаво.
Добре че поне трите бяха заедно. И с баба и дядо, които от сега нататък щяха да се грижат за тях. Още в деня на злополуката баба Фран и дядо Клиф пристигнаха в Сан Франциско и ги прибраха от дома на съседката, където трите ги чакаха примрели от страх. В онзи ветровит и дъждовен ден никой не ги взе от училище и Алисън подбра сестрите си и ги поведе към автобусната спирка. Пет дни издържаха, стиснали зъби, в къщата в квартал „Лоръл Хайтс“, докато баба Фран и дядо Клиф се занимаваха с уреждане на погребението и всичко останало. В един момент казаха, че е време момичетата да стегнат багажа си и да заминат с тях за Лоудай, където двамата от десетилетия стопанисваха ферма за боровинки. И макар да не ѝ се тръгваше от Сан Франциско, Али съзнаваше, че нямат друг избор.
От тук нататък всичко щеше да се промени, животът ѝ никога нямаше да бъде същият.
Лоудай беше на час и половина с кола от Сан Франциско и сестрите познаваха града от гостуванията за уикенда и лятната ваканция, но принудата да живеят за постоянно там събуди у всяка от тях смесица от разнородни чувства. Алисън не искаше да напусне родния си град, улиците, които обичаше, стаята си с плакати на „Бекстрийт Бойс“ и средното училище „Бенджамин Франклин“, в което бе записана през тази учебна година. Джилиан искаше да остане при приятелките си и да продължи да играе футбол. А малката Дилайла не искаше да празнува рождения си ден никъде другаде освен вкъщи, единствения дом, който познаваше.
– Али, а ще получа ли все пак торта за рождения си ден? – попита сега момиченцето.
След два дни щеше да навърши шест години и да прекара най-тъжния си рожден ден, Али го знаеше. Въпреки всичко обаче погледна сестричката си и се насили да ѝ се усмихне.
– Че как иначе.
– А кой ще я изпече, след като мама вече я няма?
– Сигурно баба Фран.
– Ама ще може ли торта с еднорог? Яркорозова?
– Няма начин да не се справим, аз ще ѝ помогна.
– Добре. – Отговорът явно удовлетвори Дилайла и тя попита: – А може ли да хапна още боровинки?
– Е, какво пък? – намигна кака ѝ.
В най-лошия случай щеше да я присвие коремът, но това не беше болка за умиралка. Али се изправи и дръпна надолу клон, отрупан с боровинки, така че малката да го хване. Към тях се присъедини и Джил и също посегна към боровинките, захарносладките сини плодчета, от които от сега нататък щяха да берат когато и колкото пожелаеха. Които щяха да станат част от живота им, каквито бяха открай време за техните баба и дядо.
– Поне трите сме заедно – обади се по някое време Джил.
– Да, и ще останем завинаги сплотени, обещавам ви го най-тържествено – рече Аби и вдигна поглед към небето.
Обеща го и на родителите им.
