Диви очи, кн.2 (Роуз хил)

Скайлър

Падам си по ръце. Няма дори да го отричам.
И по-специално по мъжките ръце. По начина, по който сухожилията им се свиват и отпускат, когато свирят на китара. По начина, по който обхващат цялата дръжка на микрофона. По начина, по който се усещат топли и нежни върху кожата ми.
Излизала съм с известни мъже. Артисти и музиканти. Красиви мъже. Влиятелни мъже. Въпреки това никога не съм била така завладяна от ръцете на мъж, както съм от тези на мъжа, стиснал волана на пикапа пред мен. Стоманената хватка за ръката ми, когато ни хвърли на земята.
Как мазолите му подраскаха кожата ми, когато ме успокояваше, че всичко ще е наред.
Татуировките по кокалчетата му, в които се взирах всеки път, когато си почесваше брадата.
Мога да чуя ясно като бял ден думите на баща ми в главата си, че трябва да бягам от мъже като Уестън.
Той щеше да е много загрижен дали мъжът, с когото излизам, не би опетнил чистата ми репутация на любимка на Америка.
Порядъчните мъже не си правят татуировки на места, които ризата им да не може да покрие.
А героичните мъже? Онези с пясъчноруса коса и мускули, които карат тениските им да изглеждат леко теснички в раменете.
Уестън Белмонт ме спаси от мечка гризли. Спаси ме от собственото ми „аз“ всъщност. От наивността ми.
Едно по-умно момиче би било запленено от смелостта му, от дълбокия му глас или остроумните му думи.
Аз обаче не. Следвам го по някакъв черен път из канадската пустош, мечтаейки си за големите му ръце. Отбелязвам си наум да обсъдя това с психотерапевта си. За диагноза съм сигурно. Навярно е някакъв защитен механизъм.
Това, че имаш проблеми с баща си, кара ли те да намираш ръцете за секси?
– Боже, Скайлър! – измърморвам, след като се подсмихвам. – Наистина ти трябва детокс от хората.
Така си е.
Или поне това казах на всички, когато си стегнах багажа и тръгнах. Някой може да каже, че бягството от Лос Анджелис е бягство от проблемите ми. Друг може да си помисли, че е грубо да се появя за непотвърдена работа без предупреждение.
Аз? Аз го наричам бягство от най-унизителната раздяла в света.
Наричам го безнадеждност.
Имам обаче и план. Скрила съм го от родителите си, които са мои мениджъри, и от агента си, който през повечето време е в ролята на тяхна кукла на конци.
Ще запиша свой собствен албум. И няма да кажа на никого за това. Не ми трябват техните съвети. Не искам мненията им. Този проект ще е от мен за мен.
Имам отчаяна нужда да започна начисто. От промяна на пейзажа. Да избягам от живота си, който ме е стиснал за гърлото.
Буквално ме е стиснал за гърлото.
До такава степен, че всяка дума ми убягва. Сложете микрофон пред лицето ми, включете камерата или ме пуснете пред публика, и всичко става бяло петно. Мога само да мигам и да се кикотя. Устата ми пресъхва и правя най-доброто си „изражение на кифла“, както гласеше наскоро едно заглавие за мен.
Не съм сигурна вече и дали грешат.
Последният ми миг в ступор беше, когато напуснах един ресторант, разплакана след въпросната раздяла. На излизане ме заля море от въпроси.
– Скайлър, какво има?
– Скайлър, да не се случи нещо между теб и Андрю?
Нещо.
Подсмихвам се в тихата кола. Нещо беше, да. Нещо, което не мога да призная на глас.
Винаги съм се гордяла със себе си заради това, че съм честен човек. Ами ако всичко около мен е фалшиво? Хората си мислят, че ме познават, но на тях са им повтаряни лъжи. Една след друга.
На мен ми е повтаряна лъжа.
Животът ми се обърна с главата надолу и нямам никого, на когото да споделя. Истината е твърде унизителна, за да си я призная.
Със сигурност не мога да я обявя публично. Все още не.
Пресата ще ме изяде жива. Феновете ми или ще ме съжалят, или ще ми се подиграят, а аз не искам нито едното, нито другото.
Смешно е как може да съм заобиколена от толкова много хора, които твърдят, че ме обичат, и все пак да се чувствам толкова самотна.
И така, новият ми трик е да гледам празно в камерата, докато усещам, че дробовете ми са затиснати с цимент, а гърлото ми е толкова подуто, че не може да се отвори. Единственото по-трудно нещо от това да намеря правилните думи е да дишам.
Да, едно момиче, което пее, танцува и казва правилните неща пред милиони хора, сега се затваря пред камерите.
Челюстта ми се стяга, докато физически се опитвам да поема психическия тормоз, който сама ще нанеса на себе си. Пикапът, каран от мъжа с хубавите ръце, обаче ми сигнализира да го последвам на завоя. Обръща към износена от времето дървена порта, която води към наскоро павирана алея за коли, и аз го следвам.
Гъста ограда от зелени като смарагди борове напълно блокира гледката към имота оттатък и без да се замислям, свалям прозореца на колата си, за да пусна свежия планински въздух вътре и в самата мен.
– Много бавно! – Чери изписква от клетката си на задната седалка. Тази птица обича да се вози в кола.
– Това е алея за коли, Чери. Трябва да забавя, бунтовнице.
Разкисквам се и се обръщам да видя накъде се отправяме. Опитвам се да отблъсна нервността, която си проправя път към мен. Къде би се озовала Чери, ако някаква гризли ме беше изяла днес на черния път? При други хора? В зоопарк?
При един от родителите ми, който би я изправил пред пресата като някакъв ходещ поменик?
Всички тези възможности са твърде ужасни, за да разсъждавам върху тях, макар че вече зная, че ще ме държат будна в леглото тази нощ. Колкото и тъжно да звучи, Чери, нахаканият папагал жако с вкус към псувните, може би е единственият ми приятел в този проклет свят.
Алеята за коли се вие; има нещо уютно в начина, по който боровете сякаш притискат пътя, и ароматът на почва и смачкани борови иглички нахлува през прозореца. Поемам си дълбоко дъх и усещам как постепенно започвам да се чувствам по-добре.
Затова продължавам да го правя.
Вдишвам в продължение на три секунди.
Издишвам в продължение на три секунди.
Споменът – съвсем ясен – за небесносините очи на Уестън, впити в моите, докато дишаме заедно на асфалта, проблясва в съзнанието ми. Исках да стисна силно очи и да се скрия, докато не премине опасността, но не можех да отместя погледа си.
Беше ме хванал в капан. Но озовала се пленена в капана на погледа му, аз се успокоих по напълно непознат за мен начин.
– Много бавно! – мрънка пак Чери, като ме изтръгва от мислите ми, докато дърветата се разреждат.
Въздъхвам, когато пейзажът се разкрива пред мен.
В имейлите на Форд се споменаваха живописни гледки, но това тук е сюрреалистично.
Имотът е разположен на лек наклон. Право напред се намира главната къща с веранда и медна пощенска кутия, чийто цвят си пасва с цвета на медния покрив.
Макар фасадната облицовка да прилича на старо, добре съхранено дърво от някоя плевня, от това място се излъчва нещо величествено. Не е изискано, но е някак възвишено.
Над него има само дървета, камъни, смъртоносни скали, а над тях – най-синьото небе. Без омара, без замърсявания. Просто чисто, яркосиньо. Като очите на Уестън.
Гледката към езерото отвъд обаче е онова, което истински ме запленява. Спира дъха ми. Повърхността на водата е толкова гладка и неподвижна, че си мисля, че мога да мина през нея. Или да се пусна с кънки, ако можех да карам. Водата изглежда тъмносиня, а там, където слънцето я осветява, проблясва със зеленикав оттенък.
Паркирам колата си до големия пикап и се отпускам на седалката да попия обкръжаващата ме красота.
Чувството е неповторимо. Няма и следа от стерилен блясък, никакви отвратителни бели колони. Без фонтани и икономи. Всъщност не се виждат никакви хора. Усещам как тялото ми се отпуска, когато осъзнавам това.
Докато Уестън Белмонт не изскача от нищото и не ми изкарва акъла.
Изглежда, съм се отнесла и не съм забелязала кога е минал покрай колата ми, защото сега е подпрял големите си мъжки ръце над прозореца и се е вторачил в мен.
– Тук ли ще стоиш цял ден?
– Махай се! – изписква Чери.
Той извърта глава и вижда черния клюн на Чери, синьо-сивите ѝ пера и червеното петънце на опашката ѝ.
– Какво е това?
– Искаш да кажеш кой е това? Папагалът ми, Чери.
Той мига два пъти.
– Много е груба – казва.
Не мога да не се засмея.
– Нямаш и представа.
– Много е груба – имитира го Чери присмехулно, а аз стисвам устни и потрепервам.
– Извинявай. Тя има богат речник, а мръсният ѝ език е легендарен.
Всичко, което прави мъжът пред мен, е да се взира в птицата ми със сбърчени вежди, а после поклаща глава и тупва с ръка по покрива на колата ми.
– Да, добре. Офисът е тук – вдига палец през рамо. – Мога да те представя, ако искаш. Ако не, потеглям.
– Махай се! – казва Чери. Отново.
Правя гримаса, докато отварям вратата и излизам от колата. Уестън не се отдръпва. Остава на мястото си, надвиснал като кула над мен. Тениската му е опъната на гърдите му по начин, който не виждаш у артистичните градски момчета. Очите ми отново улавят дупката на тениската от лявата страна на гърдите му и златистата кожа, която се подава оттам. Златистата кожа на мъж, който прекарва времето си навън без горнище.
Идвам от земята на бледата кожа и спрейовете за тен, така че има нещо пленително в онова, което може да се крие под памучния плат. Отхвърлям подтика да промуша пръста си през дупката.
Но мъже – особено мъже, които ми хващат окото, както този, са последното нещо, от което имам нужда в живота си в момента. Преглъщам и заявявам наново въздържанието си, защото един член няма да ми реши проблемите.
После поглеждам към ясносините му очи. Толкова са поразителни, че ако не стоеше пред мен сега, щях да се присмея и да изкоментирам пренебрежително, че с фотошоп всеки може да има такива очи. Всичко може да се промени по определен начин. Нищо не е реално.
Неговите очи обаче са.
Той е.
Прочиствам гърлото си, като осъзнавам, че го гледам твърде дълго.
– Е, не бих го казала като Чери. Но истината е, че вече направи достатъчно за мен днес – усмихвам се нежно, като го гледам как ме наблюдава напрегнато. Стомахът ми се свива. – А това е нещо, което трябва да направя сама – добавям бързо, като кимам повече на себе си, отколкото на него.
Погледът му пада върху устата ми и аз стисвам устни.
– Аз...
– Махай се! – Проклетата ми птица ме прекъсва. Обичам Чери, но мамка му, понякога...
Понякога тя е малка стара вещица със силно чувство за собственост.
Не съм сигурна, че искам той да си тръгне.
Уестън се усмихва, очите му все още са върху устните ми, когато леко цъква с език.
– Добре, Чери. Разбрах те. Тръгвам, тръгвам – отстъпва назад и вдига ръце, сякаш се предава.
Почти ми се иска да го прегърна, преди да си тръгне, а никога не съм се считала за човек, който обича да прегръща другите. Не съм израснала с физическа близост, не и зад затворени врати. На публично място родителите ми никога не са се поколебавали да преметнат ръка през рамо или да ме прегърнат, когато камерата сочи към нас. Близостта им обаче беше показна.
– Трябва ли да си стиснем ръцете или нещо такова? Какъв е протоколът, когато някой използва тялото си като щит срещу нападение от мечки?
– Не-е, вече ми благодари. Нищо не ми дължиш. Направих го, защото исках.
При този отговор примигвам няколко пъти.
Нищо не ми дължиш.
Обикновено отношение, и все пак ме изненадва. Живяла съм живот, в който постоянно дължа нещо на някого. Едно в замяна на друго. Вниманието ми в замяна на услуга. Постоянно в хватката на враждуващи страни и да не трябва да спирам да се усмихвам, за да стигна до върха.
Толкова ми е писнало да се усмихвам.
– Ще се видим – маха ми и ми намига той, после се обръща и пред очите ми се озовава стегнатото му дупе.
Може би трябваше да предложа стискане за дупето като форма за изразяване на благодарност.
Тръсвам глава, за да отхвърля тази мисъл, и го чувам как си мърмори под носа:
– Проклета тесла и говореща птица.
Думите му ме карат да се усмихна. Непресторено. Само за момент обаче, защото се обръщам и си поемам дълбоко дъх, като се приготвям да се срещна с Форд Грант.
Човека го чака малка изненада.
Да, говорили сме, че ще работим заедно.
Не, не съм му казала, че ще идвам.