Исабел Каняс е американска писалка от мексикански произход. Живяла е в Мексико, Шотландия, Египет и Турция, а днес се е установила в Северозападните щати. Има докторска степен по близкоизточни езици и цивилизации и пише романи, вдъхновени от проучванията ѝ и наследството на корените ѝ.

Свръхестественият дебют на Исабел Каняс, чието действие се развива след Мексиканската война за независимост, е изпълнена с атмосфера и вледеняваща кръвта история за вещерство и къща, обитавана от тъмни сили. Романът е идеален за почитателите на „Мексиканска готика“ на Силвия Морено-Гарсия и „Ребека“ от Дафни дю Морие.

 

 

 

Photo © Kilian Blum

 

 

Какво ви вдъхнови да започнете да пишете?

Спомням си, че диктувах истории на по-голямата си сестра, когато бях на около 4 години, защото аз самата още не можех да пиша. Със същинското писане започнах на около 11 с фенфикшън по „Властелинът на пръстените“, а на 12-13 вече създавах оригинални истории. Тъй като семейството ми се местеше много, като бях малка, предимно се обучавах вкъщи, така че имах привилегията да прекарвам по-голямата част от деня си в четене, мечтаене и писане.

Днес съм писателка, защото не мога да не пиша, не мога да не превръщам сънищата и фантазиите си в разкази или романи. В семейството ми има много разказвачи; мисля, че това е в ДНК-то ми.

 

Какво ви привлече към жанра на ужасите?

Отдавна обичам готическите романи. Две от книгите, които са ми повлияли най-много в тийнейджърските ми години, са „Дракула“ от Брам Стокър и „Възлюбена“ от Тони Морисън. Тъмното фентъзи също заема специално място в сърцето ми. В края на 2019 г. започнах да посягам към книгите на ужасите – навик, който беше ускорен от пандемията. Четенето и писането са моята форма на бягство и през март 2020 г. фентъзи романите, към които обикновено посягах, за да избягам от собствената си тревога, изведнъж не ми бяха достатъчни. Нуждаех се от нещо по-обсебващо, от напрежение, от чужд страх, за да се разсея от своя собствен.

 

Как се появи идеята за „Хасиендата“?

„Хасиендата“ се появи от едно доста неромантично място – от дъното на пропаст, издълбана от множество откази. Преди да напиша тази книга, на два пъти се провалих с ръкописи за тийнейджърски романи. Бях в Мексико на меден месец, когато получих особено съкрушителен отказ. Знаех, че съм стигнала до момент в кариерата си, в който трябва да опитам нещо различно, иначе никога няма да издам книга. Бях запазила идеята за исторически роман за къща, обитавана от духове, така че избърсах сълзите си и си казах, че ще се отдам на този проект.

Няколко нощи по-късно лежах будна в тъмното и слушах гръмотевична буря да вилнее навън. Докато се унасях, чух глас, ясен като звън на църковна камбана. Грабнах телефона си от нощното шкафче и започнах да пиша трескаво, като се борех да запиша гласа, преди да ми се е изплъзнал.

Тези думи се превърнаха в първата глава на „Хасиенда“.

 

 

Къща с призраци, годините след Мексиканската война за независимост, забранена любов – откъде започна тази история за вас? Какви проучвания направихте за този период?

В деня преди излизането на „Хасиендата“ защитих докторската си дисертация по османистика и туркология. Академичният ми опит дълбоко повлия на начина, по който изследвах сложния от политическа гледна точка период непосредствено след края на Войната за независимост на Мексико (1810-1821 г.). Използвах ресурсите на моя университет и четях колкото се може повече. Научих, че през 1823 г. парите са били оскъдни. Но също така знаех, че искам романът ми да включва класически готически нюанси като голяма стара къща и мистериозен нов, богат съпруг. Затова, докато пресявах документи от XIX в. в търсене на подходящата обстановка, оставих опита си на историк да поеме контрола и последвах парите. Тази следа доведе до пулкето (алкохолна напитка от сока на агаве). При едно пътуване дълбоко сред стелажите на библиотеката открих тънък том, написан от правителствен служител през 1825 г., само две години след събитията в моя роман. Той включва описания на окръг Тулансинго. Беше късмет, че попаднах на този сух текст. „Хасиендата“ просто нямаше да е същата без него.

 

Главната героиня Беатрис започва като жертва, но с всяка страница придобива все повече и повече сила, което я прави малко необичайна готическа героиня.

Създадох образа на Беатрис като пряк диалог с „Ребека“ на Дафни дю Морие. Въпреки че не можех да се наситя на мистерията, страха и атмосферата на този роман, пасивността на героинята ме разочарова дълбоко. Толкова пъти ми се искаше тя да избухне, да действа, да направи нещо, за да се противопостави на духовете в „Мандърли“. Докато пишех кулминацията, знаех, че искам Беатрис да отвърне на удара. Исках да създам героиня, която ще се бори със зъби и нокти, за да се измъкне от тази обитавана от духове къща.

 

Андрес е толкова убедителен герой. Можете ли да ни разкажете повече за него?

Когато започнах тази история, знаех, че пиша в една дълга традиция на готическите романи. Посегнах към познати архетипи: младата съпруга, отдалеченият съпруг, потайният член на семейството, ненадеждните слуги. Исках също така да има екзорсизъм, така че включих и свещеник. Но тогава на страницата се появи отец Андрес. Имах чувството, че в съзнанието ми се прожектира филм, докато наблюдавах как младият свещеник влиза в стаята, изважда от джоба си парче въглен и започва да рисува символи по пода. Осъзнаването се появи като напълно оформено изречение, толкова ясно, сякаш някой го беше изрекъл на глас: „Той е вещер“. С изненада вдигнах ръцете си от клавиатурата. Не бях планирала това. Изобщо не ми беше хрумвало да включа вещерство в книгата. Но романът вече беше безвъзвратно променен.

Андрес е един от образите, за които смесих фолклор и факти от историята с голяма доза художествена свобода. Що се отнася до свръхестественото в романа, системата от вярвания е измислена. Исках да изградя мироглед, който да е съобразен със суеверията, за които научих от майка ми, но също и със специфичния колониален контекст на Мексико от XIX в.

 

На моменти хасиендата изглежда по-скоро жива, отколкото просто обитавана от духове. Има ли легенди, от които черпехте идеи?

Не съм се опирала на народни приказки или легенди, докато изграждах хасиенда Сан Исидро. По-скоро основното ми вдъхновение бяха многото къщи, в които съм живяла като дете. През първите осемнайсет години от живота ми семейството ми живя в осем къщи. В четвъртата от тях научих, че не всички къщи са еднакви. Някои са спокойни, празни и тихи. Други имат дълга памет, толкова плътна, че можеш да усетиш горчивината в момента, в който прекрачиш прага.

На тринайсетгодишна възраст, когато семейството ми се настани в шестата си къща, усещането, че ме наблюдават, беше непоносимо. Започнах да спя на светната лампа. Все още се страхувам от ужасите, които къщите виждат и пазят, от енергията, която се трупа с десетилетия и оцветява стените им точно като следите от течове, например.