Количка
Вход

Безмълвие

От: Неда Антонова

Отец Паисий е останал в нашето съзнание като побелелия монах от читанките. Неда Антонова, след дълги години на проучване, ни го описва като различен човек. Човек от Бога и за Бога. Жив човек.
Петър Баанов, мирското име на Паисий, е висок, рус и синеок младеж, достатъчно образован за своето време. Той е изпълнен с енергия и обладан от амбиция да живее във Виена, да търгува в тамошната кантора на брат си Вълчо, там да се задоми и децата му да не бъдат „робове“...
Но Петър извършва грях – неволно убива момичето, което харесва. И вместо към Виена, животът му поема към монашеската килия при брат му Лаврентий в Хилендар, за да търси опрощение...
Следват десет години, за които и до днес историята и манастирските хроники мълчат. Години на странстване, време на мизерия, смъртни опасности, унижения, разкаяние и любов... Бяла лястовица за простите хора в селата и черна овца сред манастирското братство, проигумен Паисий накрая намира път за спасение на душата си. 
Той посвещава остатъка от своя живот, за да даде на българския род памет и история.


Отец Паисий е останал в нашето съзнание като побелелия монах от читанките. Неда Антонова, след дълги години на проучване, ни го описва като различен човек. Човек от Бога и за Бога. Жив човек.
Повече информация
ISBN 9789542619987
Тегло 0.3000
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 14,2х21
Брой страници 304
Дата на издаване 2020 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Безмълвие
Вашият рейтинг
През това лято в Самоковската кааза срещнах само двама души, в чийто разум проблясваше неугасена все още искрица свяст... Единия го сварих на събора на същото онова село Ак Искър в един неделен ден две седмици след Кръстовден: стъпил беше на купчина камъни, разгръщаше голяма и тежка като кирпич книга и като четеше на висок глас от нея, от време на време целуваше страниците й и я затваряше, склопяваше очи в размисъл и тъй изчакваше слушателите му да проумеят изреченото, тогава отново отваряше книгата, пак я целуваше и продължаваше да чете... „...а българският ни цар – нахлупил бял калпак и яхнал черен кон със златна сбруя... След него вървят царските люде – и те окъпани в злато и с по две сабли на кръста, и трета сабля – в зъбите... подир тях иде царският аскер – като пясък в морето: ни брой има, ни чет, половината войскари на коне, другата половина – пешком и с по два пищова в силяха... вървят и пеят, докато стигнат онова място, дето свършва земята и започва една безкрайна вода, а в нея – ни път, ни брод... Само душмани. Наизлезли душманите от водата, втурнали се връз нашите, били се какво се били, ту едните надвиват, ту другите, докато накрая царските ни войскари натикали душманите обратно във водата, като ги направили двойно повече на брой – на едно място пращали труповете им, на друго място – главите... И тогаз настанали едни времена, дето се заприказвало по земята за някакво си страховито племе, що нямало страх от никого, освен от Бога и дето Бог по висшето си благоволение му е дал парцел за ниви и за ливади, дал му и името си и туй племе се нарекло българи, което ще рече „от Бог подарени на света...“ Четецът вдигна глава, видя ме, затвори книгата, притисна я с усилие до гърдите си, коленичи върху купчината камъни и отправи взор към небето... Мисля, че очакваше от мене подкрепа. Пристъпих към него, прекръстих се и посегнах към книгата, отворих я и „зачетох“ оттам, където той беше спрял: „...и славен беше този народ, и всички съседни народи го тачеха, царете им го почитаха и с радост даваха дъщерите си за жени на неговите синове... И земята му беше спокойна, и всичко раждаше плодове според както го е сътворил Бог, и нямаше ни глад, ни болести, ни душманлък между людете и това продължи векове, докато откъм Едрине се зададе онази тъмна и мътна вода, ламя стоглава се зададе, зинала да глътне света...“ Прекръстих се пак, затворих книгата, застанах до човека на камъните и двамата усещахме, че сме изпаднали на непознато, но свято място, където човек не може да приказва с думите, с които си служи на нивата или в обора... Не беше времето за молитва, по-скоро време за песен беше, но като знаех само църковните песнопения, очаквах някой друг да запее... Вечерта, докато се прибирахме към града, аз попитах моя нов познат за името му, като преди това назовах моето. „Никодим съм. Иначе съм кога даскал, кога – търговец. Според нуждите на раята.“ Попитах го защо прави всичко това и какво печели, като обикаля селските събори и мъкне тежката книга, която не бе нищо друго, освен най-обикновен оръфан требник, оцелял от дълбоки времена, а текстът му бе написан в две колони на всяка страница – едната с глаголически букви, другата – с кирилски... „Ако не беше толкова млад, отче, а и ако да беше походил из нашенско толкова, колкото аз съм обходил, щеше да научиш истината... Людете, които срещаш из земите ни, не са от онези човеци, с каквито Бог някога е населил земята, а са животни, които проговарят само ако нещо ги заболи... Нямат нищо, на което да се надяват. Животът им няма ни днес, ни утре, щото никой не знае, като замръкне вечерта, дали ще осъмне на другата заран... не знаят, като раждат деца, дали утре тези деца ще са живи. Нямат собственост, работят земите на Коджа Мустафа ага и той им дава само половината от изработеното, а върху таз половина еминът им стоварва всякакви данъци... Данък налагат даже на времето през лятото – ако е било дъждовно, данъкът върху житото е по-висок, щото земята била родила повече... По три пъти годишно ги прибират клетниците да строят пътища ангария, не им дават да яздят кон или да носят калпак, по-висок от фес, забранено им е да се смеят публично или да показват по друг начин своята радост от това, че са живи... Дори за походка ги вкарват в кауша... Върви ли човек с едри крачки и вдигната глава, властта намира, че се е нещо възгордял и бърза да го смири... Питал съм Бог... Защо, Боже всесправедливи, ги държиш на света, щом са по-низши от говедата, които изкарват на паша... Бог мълчи, но пък ми праща мисли... Всяка нощ ми праща мисли, но няма на кого да ги кажа... ще ги кажа на тебе... Единственото, що имат тези горки човешки твари като своя собственост, е общото им минало, онова дълбоко минало, което никой не помни и чиито думи и образи само от време на време се прокрадват в сънищата, в неочаквани и необясними спомени или в някои стари думи, които никой вече не знае какво означават...