Животът е наблизо. Четири апокрифа за Никола Нови Софийски

1. Роден съм в белокаменна Йоанина, украсена в четирите посоки с много манастири. Благочестив град на брега на езеро – голямо и синьо през деня, а нощем голямо и страшно.

2. Душата на човек, роден на вода, е подобна на ладия. Платно си има тя, да я носят добри ветрове. У едни по-голямо, у други – по-малко. Но тъй също има и весла, та весларят да може, кога се наложи, да я плъзга обратно на вятъра.

3. И родителите ми бяха също тъй благочестиви люде. От земна и небесна обич съм заченат. Кога съм се пръкнал, нощем било, а мама твърдеше, че през прозореца дошла светлина – голяма и бяла. Според нея под нашия прозорец е минал Христос.

4. Кога съм пък проплакал, не съм спрял, както подобава на всеки младенец, но като гайда – доде не ми се свършил мехът. А майка ми рекла: „Плачи, сине, плачи! Блажени са плачещите, защото сълзите им ще бъдат изтрити“. И така цял живот – очите ми все мокри отвътре. Веднъж за мъртва рожба, друг път за мъката на някой ближен непознат. Сълзата винаги си намира причина.

5. В тоз живот сълзи да искаш. И в свитъците на пророците се плаче преобилно. Сълзите са предвидени за всички времена. Но в живота, до който никога се не домогнах – а беше винаги нейде наблизо, – се надявам да няма. Ни плач, ни скърцане със зъби.

6. Този друг живот не е нито в рая, още по-малко пък в ада. Той изобщо не е някъде там. Тук е. Съвсем наблизо. Светът на живота. Светът на живота, в който все не успявах да бъда. Пък нали самият Исус тъй е рекъл: „Царството Божие вътре във вас е“. Не, не е още в мен. Но поне е наблизо.

7. Блазе на онези, които смогват да живеят в него изцяло. На мен все нещо ми не стига. На крачка съм, а все не мога. И щом се запитам защо – си отвръщам: все още кипя. Не съм ферментирал. Не съм дозрял за Христа. Или пък – понеже все още съм жив.

8. Но ето утре последната пречка трябва да падне. И тръпна. Затова пиша и аз след Матей Граматика – първо, за да се сбогувам лично с този свят, и после – за да се насърча пред последната битка за вярата утре. В таз последна нощ съм споходен от обич и страх. От двете неща, що само заедно водят до Бога. Разполагам с една нощ преди смъртта. А всяко време до смъртта е дълго. Трябва да ми стигне.

9. Син съм на Мартин и Ефросина. Благословени чрез брачната тайна, години наред не им било дадено да имат деца. И много нощи в горещи молитви измолвали милост и дар от всеблагия Син и пречистата негова Майка. И в тези молитви съм бил обещан на Исус – Нему да служа в замяна на моето раждане.

10. С мен вече в утробата, майка ми редяла на глас благодарства от изгрев до залез. Пред иконата, дето са двамата, Майка и Син. „Изведете го жив в светлината и аз ще ви върна дара!“

11. Такъв е бил обетът на майка ми. И аз, обещан на Христа, живях сред прахоляк, деца и икони, с голямата вода пред очите и с песнопения най-отбрани в ума – кога рождественски, кога възкресенски, кога кръщелни, кога погребални. Навсякъде и във всичко опирах в Христос. Той бе до мен и в радост, и в скръб.

12. Щом майка ми и баща ми ме приготвиха за Него, той ми ги взе. Такава бе волята на Отца, на онзи отпреди времената. Та баща ми си отиде бързо и леко, все едно му е било обещано.

13. Мама премина в Христа много бавно, сякаш с пръсти опипваше пътя. Дузина месеци я мъчеше бялата болест, дузина месеци неговото име шептяха ѝ устните.

14. И думи ронеше на някакъв незнаен език, който се не говори в нашия град – ни гръцки, ни български, ни турски, ни шиптърски, нито еврейски.

15. Очите ѝ, жадно и благо отворени, издаваха не страх, а молитва за прошка. Но какво толкоз тая светица бе прегрешила – не зная и днеска.

16. От татко наследих занаят благороден – да правя обуща. Да не ходят хората боси през зимата и да не си раняват лете нозете от камъка.

17. Научих от него за чизми да искам цена от богатия според кожата, дебелината на шола в подметката и според конците за шиене. А на бедняка цървулите да ги правя безсребърно. Кога пък дойде да ги вземе, да му прибавям и хляб за децата.

18. От майка си учих най-трудния занаят – да обичам. Най-много теб ли, мамо, я питах. Не, не, не, така ми отвръщаше. Най-много Исус ще обичаш. От Отца Му да се боиш, а Него да обичаш с най-чиста любов. Мене чак подир туй.

19. Но не само мен. И не само баща си. Да обичаш и всеки човек. Дори и тез, които те мразят или пък искат смъртта ти. Защото, ако обичаме само онези, които нас ни обичат, каква награда да чакаме?

20. А дървото? Да обичам ли черницата в двора ни, мамо? Ще я обичаш. От нея коприната тръгва. И цветята – я виж какви ухания дават! Но и трънчето – нищо че само боли, кога го настъпиш – и то ни е от Бога изпратено. Само през творението минава нашият път към Твореца. Червея мразиш ли – мразил си Бога. Обичаш ли червея – в Христовия път си, Никола.