Втори шанс за щастие

Слънцето почти беше залязло, когато Бен и Кали приключиха обиколката на имота и се върнаха във фермата „Хоукридж“.

За Бен това беше доста голямо предизвикателство – да се опитва да звучи спокоен и сдържан, докато обяснява как функционира фермата, макар че все още не беше осъзнал напълно новата ситуация. Никога, дори и в най-смелите си мечти, не си беше представял, че ще наследи половината от любимата на Санди „Хоукридж“, и със сигурност не можеше да си представи, че ще я сподели с жена на своята възраст – вдовица с деца, която заслужаваше това много повече от него.

Но той знаеше, че завещанието бе изненада за Кали Мадън, колкото и за него, и не можеше да отрече, че тя беше приятна компания. Този следобед изражението ѝ беше доста сериозно, може би уплашено, но тя беше висока и доста привлекателна по един скромен и консервативен начин, който не търсеше внимание.

Бен ѝ показа дървените заграждения за добитъка, оборудвани с ограничител за ветеринарни прегледи, кантар, станок за маркиране на телета и рампа за товарене, но само посочи отдалеч работилницата за машини, тъй като подозираше, че тя едва ли ще я заинтригува. След това отидоха до овощната градина с нейните разнообразни цитрусови дървета и тропически праскови, както и специфични за дъждовните гори видове като бърдекинска слива и пръстов лайм.

Кали усърдно снимаше всичко с телефона си.

– Какво правеше Санди с всички тези плодове? – попита тя. – Консервираше ги? Правеше мармалад?

Бен се усмихна.

– Не, той не беше особено добър готвач. Продаваше плодовете на местните пазари, но съм сигурен, че голяма част от тях са били превърнати в консерви и конфитюри в кухните на други хора.

– А, разбирам.

Тя изглеждаше замислена и без съмнение се чудеше какво ще се случи с всички тези продукти сега.

Продължиха към пасищата, които се спускаха по дългия склон на хълма, и Бен обясни как Санди е поддържал съотношението на стадото си – по едно младо говедо на акър. – Той внимаваше много да не се стига до прекомерна паша – добави той.

– И каза, че има осемдесет акра пасища?

– Точно така – потвърди Бен, доволен, че е запомнила.

Тя отново правеше снимки, като очевидно съжаляваше, че не е взела със себе си „хубавите си фотоапарати“, както ги наричаше, и спираше, за да оправя настройките на телефона си, преди да започне да щрака като луда.

– А това какво е? – попита, сочейки към малката дървена хижа в подножието на склона, обградена в полукръг от борови дървета.

– Там живея аз.

Очите ѝ се разшириха.

– Наистина ли?

Гласът ѝ прозвуча някак стреснато.

– Доста е удобно – увери я Бен.

– Но е чак долу. И няма никаква гледка.

– Просто е друг вид гледка – каза той. А след това, в желанието си да бъде напълно открит, добави: – Хайде, ако не те плаши малко ходене, ще ти я покажа. Заслужава си да се види.

За щастие, Кали беше облечена с дънки и маратонки, така че нямаше проблем да се справи с криволичещата и на места кална пътека, която водеше надолу. Когато се приближиха до хижата, чуха шума от бълбукането на потока, който течеше точно покрай входната врата – звук, много познат на Бен, от който никога не се уморяваше.

Кали се присъедини към него на малката павирана площадка пред хижата и се наслади на гледката към долината, където поточето продължаваше като извита сребърна пътека, която изглеждаше магична дори в тази угасваща светлина, с вълни от мъгла, които се носеха във въздуха.

– О, разбирам какво имаш предвид.

В гласа ѝ се долавяше тихо възхищение, очите ѝ блестяха, а бузите ѝ бяха порозовели от движението. Свежият вечерен бриз разпиля кичури коса, които омекотиха изражението на лицето ѝ.

И сега тя забеляза и други детайли, като стоманената камина, която Бен беше поставил на терасата, и двата удобни дървени шезлонга, разположени така, че седящите да се наслаждават на гледката. После видя и стъклените врати без завеси, с дървена рамка, които разкриваха семплия, но уютен интериор на хижата. Усмивката ѝ стана още по-оживена.

– Това е прекрасно. Малко скрито съкровище тук долу.

Бен кимна.

– Знам. Голям късметлия съм. В това поточе дори живее птицечовка, която от време на време изплува, за да ме „поздрави“.

– Птицечовка! – С внезапна възторжена усмивка, Кали притисна длани към лицето си. – О, боже мой! Синът ми, Джоуи, ще полудее от радост, ако види птицечовка.

Бен усети, че и той се усмихва, което не беше лошо – през последните седмици нямаше много поводи за усмивки.

– На колко години е Джоуи?

– На шест.

Шестгодишен и без баща. Горкото малко момче.

Но когато Бен се замисли, си спомни ролята, която собственият му баща беше изиграл в детството му. Когато Бен беше на шест години, баща му повечето време отсъстваше – работеше в Единбург и трупаше състояние. Когато се прибираше у дома, беше раздразнителен и конфликтен. Почти всички детски спомени на Бен за баща му включваха как той затръшва вратите, крещи на Бен, братята и сестрите му и кара майка им да плаче.

Той неволно потръпна.

До него Кали трепереше и разтриваше ръцете си, голи под късите ръкави на тениската ѝ.

– Лесно е да забравиш колко по-хладно е тук, в планината – каза тя.

– Да – съгласи се Бен. – Трябва да се връщаме.

Те не проговориха повече, докато се катереха по склона, а Кали беше малко задъхана, когато стигнаха горе.

– Не съм във форма – каза тя. – Напоследък нямам време да правя каквито и да било упражнения.

– Е, начинът на живот тук определено се грижи за това – призна Бен. – Няма нужда от фитнес.

– Вероятно.

Сега вървяха обратно по билото и Кали вече дишаше нормално. Изведнъж тя беше изпълнена с въпроси и го заразпитва от колко време живее тук и каква е била ролята му.

– Вече съм тук от почти осемнайсет месеца – отвърна той. – Пътувах наоколо, с раница на гърба, и вършех случайни работи, а в „Хоукридж“ започнах да поправям огради.

Тя се обърна към него и го погледна право в очите.

– Можеш да кажеш, че не е моя работа, Бен, но не си ли малко възрастен да обикаляш с раница?

– Ами, да – призна той. – Имах нужда от време за... кариерна пауза.

Не искаше да навлиза в подробности.

– Нещо като годишна ваканция за възрастни?

За негово облекчение усмивката на Кали беше съпричастна.

– Сигурна съм, че на всеки от нас му се иска да направи същото.

Той кимна, благодарен, че тя явно нямаше намерение да го разпитва повече.

– Здравето на Санди вече се влошаваше – продължи той. – И не мина много време, преди да ме помоли да остана и да му помагам малко повече.

– Сигурно много те е харесвал.

Топлата усмивка, с която Кали придружи думите си, този път свари Бен неподготвен. Трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди да отговори.

– Със стареца наистина, изглежда, си допаднахме.

Нямаше нужда да добавя, че се разбираше по-добре със Санди, отколкото със собствения си баща.

– Санди ми предложи да се настаня безплатно в малката хижа, а аз успях да удължа визата си. Така че работех на пълен работен ден, строях обори, премествах огради според инструкциите на Санди. Той много държеше да премества добитъка и да избягва прекомерната паша. Винаги имаше и друга работа – да се пази от инвазивни плевели и диви свине, да се коси тревата около фермата.

– Звучи, сякаш си заслужил прехраната си.

– Да, бих казал, че е така, а и в крайна сметка работата тук ми харесва. – И после, за да бъде честен, добави: – Харесвах и стареца.

Кали изглеждаше доста сериозна, докато той разказваше.

– Чувствам се зле, че дори не съм знаела за съществуването му.

– Да, преживя доста голям шок – каза Бен внимателно. – Но трябва да призная, че и аз бях изненадан. Никога не съм очаквал да наследя някаква част от имуществото му.

Бен обаче не добави, че съжалява, че не е бил по-открит със Санди относно собственото си минало. Сега, когато вече беше твърде късно, той осъзна, че вероятно е трябвало да каже на стареца, че собственото му семейство, Галбрайт от Единбург, е постигнало почти легендарен статут във финансовите и банковите кръгове на Шотландия.

Поради най-различни причини Бен отчаяно се опитваше да избяга от този свят и беше решен тук, в Австралия, да се представи за поредния обикновен турист с раница. Въпреки това срещата от този следобед и удивителното завещание на Санди го оставиха да се бори с неприятното чувство на вина.

Когато отново стигнаха до къщата, той попита Кали:

– Предполагам, че би искала да разгледаш набързо вътре?

– Да, моля.

Санди никога не се занимаваше да заключва къщата, но Бен го правеше и ключовете бяха в джоба на дънките му.

– Мисля, че трябва да извадя ключове и на теб – каза той.

– О, няма нужда да бързаме. Не мога да си представя... – Кали остави изречението да виси във въздуха.

– Не можеш да си представиш да живееш тук? – попита Бен, докато отваряше задната врата. – Или не би искала?