Количка 0
0,00 лв.

Всички цветя в Париж

От: Сара Джио

Керълайн се събужда в болнична стая. И не знае нищо за себе си. След катастрофа е получила амнезия. Тя с изненада научава, че през последните години е водила тъжен и самотен живот в апартамент в центъра на Париж. Чаровният собственик на близкия ресторант й помага да преодолее стреса от забравеното си минало.

А когато Керълайн намира стари писма от далечната 1943 година, тя осъзнава, че апартаментът й крие мрачни тайни...

Две жени, свързани от съдбата, разделени от времето

Керълайн се събужда в болнична стая. И не знае нищо за себе си. След катастрофа е получила амнезия. Тя с изненада научава, че през последните години е водила тъжен и самотен живот в апартамент в центъра на Париж. Чаровният собственик на близкия ресторант й помага да преодолее стреса от забравеното си минало.

А когато Керълайн намира стари писма от далечната 1943 година, тя осъзнава, че апартаментът й крие мрачни тайни...

По време на нацистката окупация на Париж младата вдовица Селин живее с дъщеричката си и с баща си – кварталния цветар. Когато немски офицер случайно разкрива еврейските корени на семейството, той започва да я изнудва да му стане любовница. Селин ще направи всичко, за да предпази тези, които обича.

Повече информация
ISBN 9789542619918
Тегло 0.300000
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 13x20
Преводач Дафина Янева-Китанова
Брой страници 328
Дата на издаване 2021 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Всички цветя в Париж
Вашият рейтинг

Керълайн

4 септември, 2009 г.

Париж, Франция


Как е възможно? С пламнали бузи се качвам на велосипеда си и въртя бързо педалите надолу по Рю Клер, покрай сергиите на уличните търговци, покрити с лъскави пурпурни патладжани и китки цветя – розови божури и златни слънчогледи, – спретнато подредени в кофи, покрай Кафе дю Монд, където понякога пия кафе, когато съм прекалено уморена, за да отида до Бистро „Жанти“, покрай една стара жена, която разхожда малкия си бял пудел. Въпреки яркото слънце над главите ни, тя песимистично е стиснала в ръка затворен чадър, сякаш във всеки един момент небето може да се отвори и да отприщи яростта си.


Ярост е чувството, което изпитвам. Или по-точно – бясна съм! Той е последният човек, когото очаквах или исках да видя тази сутрин. След всичко случило се, защо не прояви благоприличието поне да уважава желанията ми? Казах му, че не искам да го виждам сега… и изобщо никога. И въпреки това, от всички възможни места, той се появи точно в Кафе дю Монд, усмихвайки ми се, сякаш нищо не се е случило, сякаш...


Боря се със сълзите, опитвам се да се овладея, така както не успях снощи, когато захвърлих салфетката си, разкрещях му се и си тръгнах. Една парижанка никога не би загубила самообладание по този начин.


Има какво още да се желае, но от разстояние бих могла да мина за французойка. Малко или много приличам на такава. Шал, вързан свободно около шията ми. На велосипед в рокля. Руса коса, вдигната във висок кок. Без каска – очевидно. Трябваха ми три години, за да усъвършенствам донякъде езика (подчертавам „донякъде“), но несъмнено ще ми трябва цял живот, за да стана адекватно ерудирана във френски стил.

С течение на времето Париж се превърна в мое скривалище, мой пашкул, спасение от болката в миналото. Преглъщам сълзите. А сега? Той наистина ли си мисли, че може просто да се появи и да очаква от мен да се държа, сякаш нищо не се е случило? Че всичко би трябвало да се върне по магически начин такова, каквото беше?...

Как бих могла да му простя? Как бих могла да му простя някога...

„Прошката е дар - твърдеше терапевтът, когото посетих няколко пъти - както за този, който я получава, така и за този, който я дава. Но никой не може да даде този дар, когато не е готов.“

Затварям очи за миг, после решително ги отварям. Не съм готова сега и се съмнявам, че някога ще бъда. Въртя педалите още по-бързо, непоколебимо. Болката от миналото внезапно придобива остър и горчив вкус. Щипе като парче лимон, притиснато до рана.


Изтривам още една сълза, когато един камион изневиделица се насочва към мен. Адреналинът ми скача, както когато сте се разсеяли, докато шофирате, и едва не се забивате в приближаваща кола или в стълб, или в мъж, разхождащ кучето си. Завивам с велосипеда си надясно, като внимавам да заобиколя майка и малката й дъщеря, които се приближават отляво. Малкото момиченце изглежда на не повече от две годинки. Ослепителното ярко слънце струи през пясъчно русата й коса.


Присвивам очи, опитвайки се да преодолея тесния път отпред, а сърцето ми бие по-бързо с всяка секунда. Водачът на камиона, изглежда, не ме вижда.


  – Спри! – викам аз. – Arrêtez!


Сграбчвам кормилото на велосипеда, натискам спирачките, но те отказват. Улицата е стръмна и прекалено тясна и вече се движа по наклона с нарастваща скорост. Шофьорът на камиона си играе с една цигара, обръща я насам-натам, като едновременно с това върти волана по калдъръмените улици. Аз отново изкрещявам, но той не чува. Залива ме силна и непреодолима паника. Имам две възможности: да завия наляво и да блъсна с колелото си майката и нейното малко момиченце или да завия надясно и да се ударя директно в камиона.


Завивам надясно.