Варко

3.

„Хенриета Колер била половин австрийка. Майка ѝ била словенка от Марибор, а баща ѝ – местен евангелистки пастор от Грац“ – така започна разказа си на другия ден Хана. Бе дошла с баба си Грета за редовното им кафе с маминка и леля Велика. Бе събота, а ние бяхме в моята стая, легнали един срещу друг в двете страни на старата спалня; хем се гледахме, хем можехме да се докоснем с крака. „Хенриета била стара мома“, продължи съученичката ми. „Не била хубава, но имала стегнато тяло за трийсетте си години.“

Когато я видял за пръв път, Варко се впечатлил най-много от прозрачната ѝ бяла кожа и изпъкналите ѝ воднистосини очи. Говорела тихо и гледала някак разсеяно встрани, докато го прави; рядко се усмихвала. Години по-късно, в спомените си, Варко я идеализирал и виждал далеч по-красива. Тя била първата му жена, а за нея той си останал най-талантливият ученик и любовник, когото тя имала и никога нямало да забрави. Още в началните часове Хенриета се изненадала от схватливостта му, силната му музикална памет и виртуозните му дълги пръсти. Освен че имал невероятен слух и можел да повтори до съвършенство всяка музикална пиеса, Варко много бързо усвоил и нотите – четял и изсвирвал на прима виста каквото му дадеш, бързо го запаметявал и само след година – а той не спирал да се упражнява денонощно – Варко вече можел свободно да свири и в оркестър, и солово. Амбицията му, наред с отдадеността му към цигулката, възхищавали все повече учителката му и тя, въпреки унаследената си набожност, усетила, че изпитва силни чувства към възмъжаващия Варлаам; за трийсетте си години Хенриета не била срещала подобен мъж – хем красив и привлекателен, хем талантлив. Избягвала погледа му, страхувала се от зелените му проницателни очи, но с трепет докосвала ръцете му, когато, макар и рядко, поправяла постановката му. Накрая не издържала.

Станало в последния час от обучението му. Д-р Теодор спазил обещанието си: първо купил цигулка на приемлива цена (до славните дни, когато Варко щял да свири на Cappa, предстояли доста години), а после предплатил курса до края на 1925-а. От шест месеца Варко вече работел като келнер в бирарията Adler („орел“) и изкарвал добри пари. Взимал щедри бакшиши, собственикът бил доволен, а той не спирал да напредва със свиренето. В началото на октомври, когато щял да се раздели с учителката Хенриета, Варко решил да позабавлява клиентите си на своя глава. Извадил цигулката и подхванал любимите си пиеси, които изпълнявал най-добре. Естествено, минал през Щраус, баща и син, но не пропуснал и някои от любимите маршове на австрийците, унизени след Голямата война. Станало малко чудо! Клиентите така се въодушевили, че оборотът се удвоил. И тогава Варко усетил силата си: бил различен, но с цигулката обединявал множеството. Възхищението на публиката било по-опияняващо и от най-силната бира, която бил пил. От тая вечер започнал само да свири, без повече да разнася халби. Оберкелнерът го заобичал още повече. Така тръгнала кариерата му на музикант. Дълга, успешна, с много пари и любов, но и с ужасни превратности, които променили живота му завинаги. Накрая Варлаам щял да замени цигулката с брадвата, а красивите звуци, които извличал с ръцете си, щели да спрат, за да се появи едничкият отривист възглас: „Арлаам-пипи-цър“.

Възторгнат и горд от успеха си, Варко тръгнал за последния си урок с Хенриета, която отдавна вече не знаела какво повече да го учи; давала му партитурите и му се наслаждавала като на малък бог. От време на време го спирала, колкото да го докосне, и отново се унасяла в мечтанията си. И дали защото нямало повече да го вижда, дали защото копнежът ѝ надминал своя предел, но след края на пиесата Хенриета отишла до Варко, сграбчила го и започнала да го целува. Той не бил изненадан, а по-скоро радостен, че изпълнението му предизвикало подобен изблик. Откликнал на тая първа целувка с вродена вещина и умение, които извирали от топлата му кръв и божията дарба да е различен. Хенриета бързо овладяла припряността му и макар да нямала много опит, успяла да превърне сношението в щастливо забвение. След малката смърт Варко се почувствал както никога, а Хенриета се просълзила.

Тук Хана ме погледна особено за десетгодишна, а после ме попита: „Ти целувал ли си се някога?“. От смущение щях да я изритам с крак, ако не беше гласът на маминка, която се провикна от коридора.