Светът на надеждата, кн. 1 („Солунските братя“)

Манастирският празник наближаваше. Друг път в следобедните уморени часове Полихрон се изпълваше с тишина и само ленивото бълбукане на чучура, закътан сред бухлатите чимшири, напяваше своя вечен мотив. Дори клепалата си почиваха, провесени пред готварницата на висок дървен триножник. И ако някой сънен послушник размахаше черното си расо през каменния двор, бе истинско чудо. В предпразничните дни тази характерна за манастира тишина бе прогонена от подранилите поклонници. Те се събираха на чардаците, надничаха в църквата, трупаха се пред голямата манастирска трапезария с надеждата да им бъде подхвърлено нещо, завираха се в килиите на монасите и любопитството им бе безгранично. И повечето от подранилите бяха недъгави и болни, слепи и гърбави, дошли да намерят изцеление от патрона на манастира. Те се боричкаха кой пръв да целуне краката на свети Полихрон, нарисуван до входната врата, без да забележат, че краката не съществуват, изтрити от непрестанни целувки, отнесени от устните на хиляди други нещастници като тях, дошли да дирят изцеление. Константин не обичаше празничната суетня. Откакто остана при брат си, тишината така беше попила в душата му, че всеки полъх от външния свят му се струваше посегателство на спокойствието му. Нощта беше превърнал в ден, а деня в нощ на труд и размисли за бъдещия си път. Под пачето му перо постепенно се раждаше красивата редица на една нова азбука. И той току я оприличаваше на птици в полет, ту в малка кохорта от воини, които трябваше да поведе към победа. Когато умората натегнеше, младият философ поемаше по тясната пътечка зад манастира, където стръмният връх бе наметнал пъстра полянка върху плещите си и предразполагаше за почивка и съзерцания. Константин сядаше до камъка на светеца и погледът му се разхождаше в примамната далнина. По далечните прегорели хълмове пъплеха кози, манастирски овчари бяха разтирили стадата, а от тесния път покрай реката извираше прах – навярно от мулетата на поклонниците. Някъде в дъното, където земята и небето се допираха като ръбове на огромна морска мида, се мержелееше някакъв град. Той му напомняше миналото с дребнавите грижи и амбиции, с оня яростен стремеж за изява, с глупавата суетност да се покажеш по-достоен от другия или да отровиш дните на другия с някоя злобна клевета. Колко смешно му се струваше всичко това! Той се беше измъкнал от хлевоустата паплач, за да се извиси до едно велико дело, родено в тясната манастирска килия – азбуката за неговите славянски братя... Досега животът му беше едно непрекъснато изкачване към върха на извисяването. Доброволно бе напуснал низините, където бе горчивият корен на неговите знания. Всъщност нужно ли е тогава да укорява низината, че му е дала познание за живота. Не хвърчи ли твърде високо? Нали той дойде тук, за да опознае себе си и да сътвори едно голямо дело, което щеше да го върне пак там... Константин не се увличаше в излишни себехвалебствия, защото още нищо не беше сторено. Азбуката вече съществуваше, но тя можеше да си остане мъртва измислица, ако низините не протегнеха ръка да я поемат и заселят в себе си. И ако там живеят само люде, които се борят за своето тщеславие, то защо е нужно да боде очите си на светлината на свещта! Не, неговата пътека пак ще се спусне от хълма, но не да го отведе в здрачността на килията, а при людете, обаче как ще го срещнат те? Този въпрос увисваше като сокол във висинето на мисълта му и не му даваше мира. Долу манастирът приличаше на странно гнездо с витите си стени, с прихлупените чардаци, с тъмните кутии на килиите, с тишината... Но тишината сега я нямаше. Прогониха я поклонниците. Стара слава имаше обителта, а още по-стара светецът. Окъсана и печална сбирщина от поклонници тръгваше от всички краища на империята, за да дири целебната сила на светите мощи. Странна вода се сцеждаше от стената на параклисчето – мазна като олио, с дъх на развалена ябълка.
И все пак чудото съществуваше?... То беше горе, в килията му. Последната буква се отрони под перото му тази заран. Константин дълго стоя с уморен поглед и отпусната десница. И не дочака брат си, а сам отиде да го дири. Методий не беше в килията си. Манастирските работи го бяха повлекли. Около празника братството на манастира се беше раздвижило: почистваха се иконите, подреждаше се пангарът със свещите, премитаха се всички помещения, варосваха се стените, а в задния двор, където бяха конюшните и манастирският добитък, послушниците ринеха тора и го изнасяха с кошове зад плета на зеленчуковата градина. И за да не стои празен в голямата шетня и да не го гледат братята, пое по пътеката към върха. Днес планината беше тържествена, съпричастна с неговата радост. Обърнеше ли се наляво, пред погледа му тъмнееха гъстите гори на Олимп. Сред тези вечнозелени вековни гори съществуваше истински приказен свят от манастири, килии и скитове. Припламваха куполи, оловни покриви сивееха като къс дъждовно небе, останало задълго, издигаха се стени от грубо дялани камъни и над всичко се извисяваше църковният кръст. Манастирите „Свети Символ“, Авгаровският, Мидикийският и Писадинонският бяха свещената огърлица на планината. По-встрани Сигрианският и Полихроновият по нищо не отстъпваха на останалите. И Сигрианската планина не бе по-лоша от Олимп. Тя сияеше със зеленото на горите си, с потоците – хукнали надолу, за да се влеят във водите на вечно пенливата Риндек. И заедно с водите хората диреха легендите и сказанията за аскетите, населявали манастирите. Те пътуваха от уста на уста. Намираха се грамотни черноризци да ги затворят в пергамент за прослава на светците и за назидание на людете. Имената на тези аскети бяха украсата на манастирите: Платон, Никита, Теофан и Теодор Студит, Йоаникий Велики, Евстратий и Николай – люде божи, обрекли живота си на небесния съдник. Някои от тях вече бяха легенда, други изпълваха с духа си килиите на живите. Йоаникий Велики, аскетът и воинът от императорската армия, отдавна бе станал пример за божа доблест и непреклонност. Черното му расо, избеляло от слънцето и времето, единствено имаше досег със света. Светецът бе жива легенда, на пръсти се брояха людете, които можеха да кажат, че са беседвали с него. Император Теофил неведнъж се беше опитвал да го привлече в разпрата си с иконопочитателите, но не успя. Пратеникът бе стигнал само до закаченото опърпано расо на отшелника и досега не можеше да обясни с кого беше разговарял – с дрехата или с духа зад вратата на килията. През годините на гонения и тегоба на иконопочитателите манастирите се бяха превърнали в истински пазители на най-доброто, създадено от ръката на прославени иконописци-скитници, създавали изкуство за парче хляб и чаша вино, изпита под сянката на вековна пиния, край веселото бълбукане на манастирските чешми.
Този ден Константин по-дълго се застоя на върха. Когато тръгна към манастира, чувстваше стъпката си по-лека, а душата си като перо, което може да се възвиси от най-лекото подухване на вятъра. Тази лекота го караше да гледа с по-весели очи на света. Той кривна зад старата туя, пресече малката вада, която се спускаше откъм подножието на светата скала, и стъпи на широкия път, който водеше към голямата манастирска врата. На някакви си десетина крачки от нея бърбореше водата на чешмата с трите сулнаря. Константин се наведе, плисна лицето си с бистра хладина, пи и някак забързано се изправи. В далечината се мярнаха коне. Знатни особи идваха към манастира. Константин не искаше да среща когото и да било. Тръсна мокрите си ръце и забърза към двора. Стъпил на стълбата за килията, до слуха му долетя чаткането на конските копита и дрезгав глас да пита Деян за игумена.
Обикновено така се държаха слугите на господарите. Те се сопваха на манастирските послушници. Подражаваха на господарите си, придаваха си важност. Константин от опит знаеше тяхното нахалство и глупаво големство, което не почиваше на нищо.
Високопоставените слуги, след като наредиха да им разседлаят конете, затропаха по стълбите към килията на игумена. Константин побърза да се прибере. Любопитството отдавна бе го напуснало. Дребните страсти на дребните хорица не го вълнуваха. Той знаеше, че след тях ще нахълтат знатните особи, ще притропат карети, ще започнат да се мяркат труфила, ще зазвънтят мечове по каменната настилка на двора, а същите тези слуги, които сега си дават излишни важности, ще разчистват пътя на своите господари с камшик, немилостиво ще шибат през ръцете тълпите просяци и нищи люде, дошли да изпросят ако ли не здраве, то по някоя и друга дребна номизма. Константин повдигна резето и вратата на килията изскърца гостолюбно. Той отиде до малкия иконостас, където божата майка продължаваше да закриля малкия си син, попридърпа фитила на кандилото, доля масло в чашката и се прекръсти три пъти. Всичко това беше сторено механично, по силата на навика. Със заучен жест ръката му посегна към малката ниша на иконостаса, напипа дебела свещ и я запали от кандилцето. Ясният блясък на свещта раздвижи здрачността, за да я прогони под грубата маса. Целият ъгъл на масата бе изпоцапан от покапала лой, някои от капките бяха едри и твърди, с лъжливия блясък на кехлибар.
Константин наклони свещта така, че да може да вижда по-ясно буквите по пергамента, и потъна в размисли. Тук бяха затворени, по-право уловени, всички ония характерни звуци на славянобългарския говор, тук бяха надеждата му и вярата, тук беше смисълът на собствения му живот. Усвоят ли азбуката Методий и послушникът Климент, щяха да започнат най-трудното – преводите. Божието слово щеше да се роди за едно друго ухо, божието учение щеше да бъде годно за една друга душа, която досега е била презирана и клеймена със злобното слово: варварска... А тая варварска душа имаше такива красиви и чудни песни, такива човешки изживявания, наситени с топлината на чувството, че много от враговете ѝ можеха само да ѝ завиждат. Да, тя им отстъпваше... Но им отстъпваше по притворството, по фалша, по прикритата злоба, по глупавото самомнение. Константин познаваше и двете страни, както два бряга на една и съща река, и най-добре можеше да съди за тях... Философът стана иззад масата, вдигна свитъка в яката си млада десница и дълго стоя така с глава, придърпана назад, с поглед, устремен някъде през стените на килията, през гърбавия връх на планината, през моря и гори, където се виеше предчувствието за пътя към добрата славянска душа... От този унес го изкараха нечии стъпки. Под тях дървеният под на чардака скърцаше някак си приглушено. Така обикновено вървеше Методий. Въпреки че понакуцваше от раната, войнишкото още живееше под черното расо на брат му...