Слуховите впечатления окончателно взеха връх в живота на сляпото момче, звуковите форми станаха главни форми на мисълта му, център на работата на ума му. Момчето запомняше песни, вслушваше се в пленителните им мотиви, запознаваше се със съдържанието им, обагряйки го с тъгата, веселието или вглъбеността на мелодията. Още по-внимателно се вслушваше в гласовете на обкръжаващата го природа и като сливаше смътните си усещания с привичните родни мотиви, понякога успяваше да ги обобщи в свободна импровизация, в която трудно можеше да се различи къде точно свършва народният, познат на ухото мотив и къде започва личното творчество. Петрик не можеше да раздели тези два елемента в песните си, така се бяха споили в него. Бързо усвояваше всичко, което му предаваше майката, докато го учеше да свири на пиано, но обичаше и свирката на селяка Йохим. Пианото беше по-богато, по-звучно и пълногласно, но си стоеше в стаята, а свирката можеше да се носи в полето и нейните звуци така хармонично се сливаха с тихите въздишки на степта, че понякога Петрус и сам не можеше да си отговори дали вятърът му навява отдалеч неясни мисли, или той самият ги извлича от свирката си.
Това увлечение по музиката се превърна в център на умственото му израстване; то запълваше и разнообразяваше дните му. Вуйчо Максим се възползваше от това, за да запознава момчето с историята на страната, и тя мина цялата през въображението на сляпото момче, изтъкана от звуци. Заинтригувано от песента, то се запознаваше с нейните герои, със съдбата им, със съдбата на своята родина. Оттук се породи интересът му към литературата и на деветата година Максим пристъпи към първите уроци. Умелите подходи на Максим (на него за тази цел му се наложи да се запознае със специалните методи за обучение на слепи) много допадаха на момчето. Те внасяха в настроението му нов елемент – определеност и яснота, които уравновесяваха смътните усещания от музиката.
Така денят на момчето беше запълнен и то не можеше да се оплаче, че получава оскъдни впечатления. Изглеждаше, че живее пълноценен живот, доколкото това е възможно за едно дете. Също така изглеждаше, че не осъзнава слепотата си. Но все пак някаква странна, недетска тъга се долавяше в него. Максим го отдаваше на липсата на общуване с други деца и се стараеше да я запълни.
Когато канеха селски момчета в имението, те се сковаваха и не можеха да си играят свободно. Освен непривичната обстановка, доста ги смущаваше и слепотата на „панича“. Поглеждаха го с боязън, седяха мълчаливо и плътно едно до друго или плахо си шепнеха. Когато ги пускаха сами в двора или на полето, те добиваха смелост и се заиграваха, но все ставаше така, че сляпото момче стоеше настрана и тъжно слушаше веселата врява на другарчетата си.
От време на време Йохим събираше децата около себе си и започваше да им разказва весели истории и приказки. Селските деца, които отлично познаваха и глуповатия хохолски дявол, и хитрите вещици, допълваха тези разкази от собствения си запас и разговорите протичаха изключително оживено. Сляпото момче слушаше внимателно и с голям интерес, но рядко се смееше. Очевидно хуморът на живата реч оставаше до голяма степен недостъпен за него и в това нямаше нищо чудно: то не можеше да види нито лукавите искри в очите на разказвача, нито бръчиците от смях, нито помръдването на дългите му мустаци.
/…/
Един ден Петрус беше сам на хълмчето над реката. Слънцето залязваше, беше тихо и само мученето на кравите, които се прибираха в селото, долиташе приглушено заради разстоянието. Момчето тъкмо бе престанало да свири и се бе излегнало на тревата, оставяйки се на сладката полусънна отмала на лятната вечер. То се унесе за малко, но изведнъж нечии леки стъпки го събудиха. Надигна се на лакът недоволно и се вслуша. Стъпките замряха в подножието на хълма. Походката му беше непозната.
— Ей, момче! – дочу детски глас. – Знаеш ли кой свиреше преди малко?
Сляпото момче не обичаше да нарушават самотата му. Затова отвърна неособено любезно:
— Аз...
Чу се лек удивен възглас, след което гласът на момичето добави с чистосърдечно одобрение:
— Много хубаво беше!
Момчето си замълча.
— Защо не си тръгвате? – попита след малко, защото усещаше, че неканената му събеседница продължава да стои долу.
— А ти защо ме гониш? – на свой ред запита момичето с чистото си и простодушно учудено гласче.
Звученето на този спокоен детски глас приятно галеше слуха на сляпото момче, ала въпреки това й отвърна с предишния сърдит тон:
— Не обичам хората да идват при мен...
Момичето се засмя.
— Ама че работа!... Виж го ти него! Да не би цялата земя да е твоя? Можеш ли да забраниш на някого да ходи по земята?
— Мама нареди на всички да не идват насам.
— Майка ти? – замислено попита момичето. – А моята майка ми позволява да се разхождам край реката...
Момчето, разглезено донякъде от всеобщата отстъпчивост, не бе свикнало да му възразяват. Нервни тръпки преминаха по лицето му; то стана и заговори бързо и възбудено:
— Вървете си, вървете си, вървете си!
Не е ясно как щеше да приключи тази сцена, ако в този момент от имението не бе долетял гласът на Йохим, който викаше момчето за чая. То бързо хукна надолу по хълма.
— О, какво лошо момче! – дочу зад себе си искрено възмутено възклицание.
/…/
На следващия ден момчето седеше на същото място и си мислеше за вчерашното спречкване. Но в спомена му нямаше гняв. Напротив, дори му се искаше отново да се появи онова момиче с приятното, спокойно гласче, каквото досега не беше чувало. Децата, които познаваше, викаха, смееха се, биеха се и плачеха, но нито едно от тях не умееше да говори тъй приятно. Стана му мъчно, че бе обидил непознатото момиче, което най-вероятно повече нямаше да се появи.
Наистина следващите три дни момичето не дойде на хълма. Но на четвъртия Петрус чу стъпките му долу, край брега на реката. Вървеше тихо; крайбрежните камъчета леко се местеха под краката му; и си тананикаше полска песничка.
