Семейни жени

Гола съм. Лежа върху гърдите на моя любовник. Лежа върху гърдите на мъжа, когото обичам. Преплитам краката си с неговите, а в това време той гали косата ми с топлите си и силни ръце.

Днес ме люби той, бавно. Понякога съм аз. Почти винаги сме и двамата.

Тишината помежду ни е плътна. Плътна и дълбока. И двамата знаем, че тази история свършва. Тази забранена любов, която изпитваме един към друг в продължение на цяла една година, наближава своя край. Изминалата година беше много наситена. Изпълнена с живот. Изпълнена със секс. С любов. С нежност. С ласки. Година, изпълнена преди всичко с умопомрачение. Триста шейсет и пет дни са много. Прекалено много дни, в които се обичахме скришом.

Можем да продължим както досега. Аз да мамя съпруга си, а Пабло да лъже жена си. Това иска Пабло. Той може да обича две жени едновременно, но аз не умея. Не знам как да обичам двама мъже едновременно. Навярно не можах да се науча да разграничавам секса от любовта, секса от чувствата.

– Какво те измъчва толкова, Габриела? Това, че не можеш да живееш с мен? – Пабло изчаква няколко секунди, преди да продължи: – Сигурна ли си, че искаш да разбиеш семейството си заради мен? И аз да разбия своето?

Слушам го безмълвна, защото наистина не знам какво искам.

– Ти обичаш мъжа си. Аз се чувствам добре с жена ми.

Знам, че не казва „Аз обичам жена си“, за да не ме нарани. Всеки път, когато го чуя да говори за жена си, от душата ми се откъсва парченце. Мисля, че Пабло не осъзнава драматичния заряд, с който натоварва живота ми всяко негово изречение.

– Искаш ли да не виждаш сина си по петнайсет дни всеки месец? Той да прекарва петнайсет дни с баща си и петнайсет дни с мен? А ти да се грижиш за дъщерите ми? Наистина ли искаш това?

Не отговарям на този въпрос. Пабло знае колко много ме боли от всичко това и ме гали по косата.

– Габи, освен това, ако направя това, което ме молиш... ще се превърна в нещо, което ти вече имаш.

Повтарям думите му наум: „Ще се превърна в нещо, което ти вече имаш“.

– След една година вече няма да ме желаеш и нищо няма да е същото.

Слушам го, но не мога да си представя, че е възможно желанието, което изпитвам към него, към Пабло, към любовника си, някога да изчезне. Защото аз го желая толкова силно... Толкова силно... Вече съм на четиресет и пет години, но не разбирам как е възможно човек да чувства нещо толкова осезаемо. Не проумявам силата на желанието си, защото не помня да съм го изпитвала преди. Или пък може би съм. Може би съм го изпитвала с мъжа си, но преди много време. Преди прекалено дълго време. Не си спомням дали сме женени от деветнайсет или от двайсет години, защото животът ми е обвързан с мъж, когото обичам като партньор, като баща на сина ми, като мой приятел, като най-добрия ми приятел. Мъж, когото обичам искрено, но не със страст. Когото не желая.

Понякога, когато съм сама, мисля за това толкова дълбоко чувство, което отново се засели у мен, и не намирам по-добра дума от „прераждане“. Или може би „възкръсване“. Възкресение.

Понякога, вглъбена в себе си, повтарям тихичко тези седем букви: Ж-Е-Л-А-Н-И-Е.

Защото желанието разруши кроткия ми живот. Моя сладък и приятен живот със съпруга ми. Желанието срина емоционалната ми стабилност. Желанието ме предаде. Често се питам защо. Защо го сторих? И сама на себе си давам един много прост отговор: жаждата за приключения. Да. Жаждата за приключения ме надви. Двайсет години брак. Всичко беше кротка стабилност.

Започна като забавна игра, в която аз отдадох тялото си и убеждавах сама себе си, че ще спра само до тялото. Но след по-малко от месец отдадох и душата си.

– Габи, наистина ли искаш да разбиеш брака си заради мен? – отново ме пита той.

Винаги забавям отговора на директните му въпроси.

– Не знам. Не знам какво да ти отговоря. Но не мога да живея така. Не мога. Аз не съм такава. Опитвам се от първия ден, в който влязох в тази мансарда. Понякога... – спирам няколко секунди, преди да продължа, – понякога си мисля, че не трябваше никога да прекрачвам този праг.

Знам, че думите ми нараняват Пабло. Защото въпреки че съм негова любовница, а не жена, Пабло ме обича.

Поглеждам към прага на вратата и си спомням първия ден, в който го прекрачих. Преминах през вратата на студиото му. На неговата мансарда. Където той пише всеки ден. Мансарда, претъпкана с разхвърляни книги и дискове с джаз. В която ние се крием. Където се обичаме, тайно. Където аз изневерявам на съпруга си, а той изневерява на жена си.

Можех да спра, но не пожелах. Аз съм единствената виновна за това цунами от чувства, което връхлетя живота ми.

– Пабло, погледни ме – моля го аз.

Аз съм слаба жена. Всички жени от семейството ми са били слаби. Такива са. Даже отслабнах три килограма, откакто се запознах с него. За много жени тази цифра е незначителна; за моето тяло е прекалено много.

– Прелестна си – отговаря ми искрено.

Защото за него винаги съм прелестна.

В четвъртък, деня от седмицата, който прекарваме заедно, винаги се чувствам обичана жена. Силно обичана. Обича ме повече от жена си. Много повече от жена си. Той обича жена си. Много я обича. Мисля, че е искрен, когато ми го казва. Може и да не е, но му вярвам, защото разбирам думите му. Аз изпитвам същата любов към моя съпруг. Към мъжа, редом до когото вървя през живота от двайсет години.

– Прелестна си – повтаря той.

Усмихвам се с благодарност и обръщам погледа си към него. Наблюдавам го – по закоравялото му лице си личат следите от изминалото време. Той е интересен и харизматичен тип въпреки интровертната си природа. Пабло е срамежлив, толкова срамежлив, колкото съпруга ми. Харесвам срамежливите мъже. Баща ми също беше такъв. Понякога се мъча да се откъсна от чувствата, които помрачават живота ми, и в ума си изучавам и двамата: съпруга ми и любовника ми. Приличат си; съпругът ми и любовникът ми си приличат. Повече по характер, отколкото физически. Понякога ги усещам еднакви. Но аз желая единия, а другия не.

Посягам към лицето на Пабло. Галя брадата му, все по-изпъстрена с бели косми, която не обича да бръсне и с която аз си играя винаги, когато се любим. Той е на петдесет и пет години и макар че съм с десет години по-млада от него, понякога си мисля, в пристъп на неувереност, че би могъл да бъде и с някоя трийсетгодишна. С жена, по-млада от мен и с гладка кожа и стегнати гърди. С по-свободна жена.

Аз съм зряла жена, която е приела натрупаните години по тялото си. Вярно, понякога изпитвам болка, когато виждам как малките ми гърди увисват и забелязвам бръчиците около очите си.

Мисля си, че Пабло може да бъде с по-млада жена, защото той, освен че е очарователен мъж, е известен писател. Много известен. И тук се намесва еротиката на властта. Пътува по света с романите си и медиите в страната се бият, за да вземат интервю от него. Вече не представя книгите си в книжарници; преди няколко години издателството му реши да организира събитията в Кръга за изящни изкуства и в Центъра за съвременна култура в Барселона. Когато раздава автографи на Панаира на книгата в Мадрид, поставят ограждения, за да не нахлуят читателите му по тревните площи на парк „Ретиро“. И да, истина е, че някои двайсетгодишни или трийсетгодишни жени му правят намеци, особено в дните, след като пусне на пазара нов роман. Разбира се, че еротиката на властта съществува. Както и еротиката на славата. Той го знае. Интелигентен тип е. Много интелигентен. Но Пабло се интересува повече от ума, отколкото от тялото, и аз знам, че обича ума ми. Допълва го. Стимулира го. Щедър е с думите си към мен дори и когато чета ръкописите му и променям някои негови думи, прилагателни, наречия и запетаи. Задрасквам цели сцени или преобразявам персонажи. Той ги пренаписва, след като ме целуне по устните, и винаги ми благодари. Пабло винаги ми дава увереността, която аз – все още гола, потънала в прегръдките му и опряна на гърдите му – не изпитвам.

„Искам да съм с теб цял живот, Габи. През целия живот, който ни е останал.“

Каза ми тези думи тихичко преди няколко месеца, докато проникваше дълбоко в мен. Отговорих му, че аз искам повече, че искам да спя до него всяка нощ.

Той не отговори нищо.