Сърдити небеса

На нашата малка уличка имаше шест стълба, два от тях с електрически лампи. Едната беше пред нашата къща. Всяка вечер комшийката – баба Динка - събираше всички дечурлига на пейката пред нас, черпеше ни „бамбони” и под мижавата светлина на уличната лампа ни разправяше приказки и страшни истории. Ние, разбира се, предпочитахме страхотиите. След толкова години все още си спомням за жената, дето открила в мазето черепа на изчезналия си мъж и на челото му пишело „Патило и пак ще пати!”, и с този череп се случваха разни невероятни и страшни неща; или за кръшкащата благоверна и влюбения в нея съпруг, който не издържал и накрая изял сърцето й, за да бъде само негова; или пък за евреина, дето крадял деца и ги търкалял в бъчва, набита с остри пирони… Историите нямаха край и повечето съм ги забравил. Спомням си обаче най-ужасния момент, когато приказките свършваха и трябваше да се прибираме вкъщи. Имахме голям двор с лозница и тя покриваше като тунел дългата пътека до дома - това беше най-страховитото изпитание, което изживявах всяка вечер, защото трябваше на бегом да премина през мрака на този тунел, пълен с безумни изчадия, призраци, вещици и таласъми. Сигурен съм, че сърчицето ми все някоя нощ щеше да изхвръкне, а петите ме удряха по дупето. И така всеки път, защото на следващата вечер искахме пак от ония, страшните истории.

***

Сега е ваш ред да потреперите малко, защото с клуб LAZARUS създадохме тази книга за наше удоволствие и за ваш ужас!

- Петър Станимиров