Разплата

ПРОЛОГ
     
          
     Лос Анджелис, Калифорния
     
     Карли се облегна назад и пое дълбоко дъх. Всичко бе свършило. Почти. Само още едно последно нещо и тогава ще може да се прибере у дома и да помисли какво точно ще прави с остатъка от живота си.
     Можеше да продаде колата. Това беше единствената ценна вещ, която притежаваше. Къщата много скоро щеше да стане собственост на банката. Мисълта ѝ причиняваше болка. Тя бе превърнала тази малка градска къща в красив дом. Щеше да има късмет, ако намери апартамент, чийто наем ще ѝ бъде по джоба. Най-вероятно ще свърши като продавачка в някой магазин или сервитьорка в закусвалня. Всичко, за което бе работила, се бе превърнало в една голяма димяща купчина боклуци.
     Това се случваше, когато едно момиче се влюбеше в мазен мошеник и крадец.
     Тя бе изгубила съпруга си. В най-скоро време щеше да изгуби работата си и съгласно правилото на доминото щеше да последва и всичко останало – къща, положение в обществото, кола. Повече нямаше да има красиви обувки за Карли. Щеше да е късметлийка, ако имаше пари да си купува обувки втора употреба. Повече нямаше да може да става и дума за модели на „Маноло Бланик“ и „Прада“, каквито бе свикнала да носи през последните години, защото шефката ѝ настояваше, че тя е част от дясната ръка на Патриша Кейн. Много бързо бе научила, че дясната ръка на Патриша Кейн носеше доста скъпи неща. Но това важеше и за лявата ѝ ръка, глезен, коляно и всяка останала част от нея.
     Щеше да изгуби работа, за която милиони жени биха убили.
     Слава на бога.
     Карли разчисти бюрото си и се подготви за предстоящото стълкновение. Откакто полицаите бяха отвели Роджър с белезници, тя го очакваше. Младата жена обходи с поглед коридора. Жалко, че всичко това не се бе случило, докато бяха в Сан Агустин, където поне нямаше да се налага да се прибира у дома, но Лос Анджелис бе не по-лошо място от всички други, за да проведе последната си битка.
     Вратата на офиса се отвори и очите на Емили блеснаха, когато видя празното бюро на Карли.
     – Кайл от счетоводството каза, че си тук. Не му повярвах. Какво правиш?
     Карли реши да се държи смело, вирна брадичка и изпъна рамене.
     – Чакам да говоря с Патриша.
     – Защото смяташ да я убиеш? – Емили остави вратата да се затръшне след нея. – О, боже, наистина ще го направиш, нали? Всички говорят, че някой ден асистентката ѝ ще я застреля. Знаех си, че ти ще бъдеш тази. Ти не си злобна овца като нас останалите.
     – Няма да я застрелям – отвърна Карли, макар че много често си го бе мислила.
     Емили ѝ хвърли съчувствен поглед.
     – Заради нея арестуваха съпруга ти. Никой не би те обвинил.
     – Полицията ще го направи. Както и прокурорът. Вероятно и съдебните заседатели. Роджър е откраднал един милион долара от „Кейн Корпорейшън“. Той заслужава да отиде в зат­вора. – Тя вярваше на всяко едно от обвиненията, повдигнати срещу бъдещия ѝ бивш съпруг. Можеше да добави и още няколко. Измами. Лъжи. Хазарт. Изпразване на кредитните ѝ карти, за които много скоро нямаше да може да плаща. И всичко това за две години. Тя бе тази, която го бе уредила на работа тук, откъдето той бе успял да отмъкне всички онези пари и да ги похарчи само един бог знаеше за какво.
     И сега бе дошло време да се разплати с гайдарите. Или в случая – с правосъдието. Патриша Кейн никога не би свирила на гайда. Беше под достойнството ѝ.
     Емили работеше като редактор в списанието на компанията. Тя беше мило момиче и двете с Карли винаги обядваха заедно, когато бяха в Лос Анджелис.
     – Сериозно, би трябвало да си тръгнеш. Тя ще излее цялата си злоба върху теб.
     И какво значение имаше това?
     – Смятам да ѝ връча оставката си и да си тръгна достойно.
     Най-евтиният билет, който успя да намери, вече бе в чантата ѝ. В осем часа довечера щеше да излети от лосанджелиското летище за Джаксънвил. Щеше да си купи от най-евтиното вино и да удави мъката си.
     И донякъде да празнува, защото никога повече нямаше да се налага да види изваяното от естетичната хирургия лице на Патриша Кейн. Нямаше да ѝ се налага да оправя кашите на тази жена. Напускаше в момента, когато Кралицата на домашното блаженство планираше собствената си сватба, за да се омъжи за отвратителен милиардер, чийто най-голям талант, изглежда, беше да се заглежда похотливо по жени на половината на годините му без капчица свян.
     Свобода. Това бе единственото хубаво нещо, което Роджър бе сторил за нея. Тя щеше да бъде свободна.
     Това, което тя никога не бе събрала смелост да стори, той го бе направил. Тя бе работила за Патриша Кейн три ужасни години и през цялото време си бе повтаряла, че е само въпрос на време, за да бъде възнаградена за всички нощи, през които бе работила, за всички унизителни задачи, които бе изпълнявала. Щеше да натрупа опит, да завърже връзки, а след това да продължи напред. Всички знаеха, че асистентките на Патриша не се задържаха на поста си повече от пет години, след което тя ги преместваше на работа в голямата мрежа от телевизия, издателство и компания за производство на стоки за дома и обзавеждането, откъдето ѝ плащаха солидни комисиони. Нова блестяща секретарка щеше да се появи, а предишната биваше изхвърлена, защото вече беше прекалено стара, за да заема длъжността.
     Карли нямаше да може да издържи толкова дълго. Още две години работа за кучката щяха да я убият, независимо какво я очакваше в края на дъгата. Някои неща просто не заслужаваха цената, която се налагаше да плати.
     Сега всичко бе приключило и тя можеше да започне нов живот, далеч от Патриша Кейн и Роджър. Беше напълно фалирала, без никакви надежди за бъдещето, но тази перспектива внезапно ѝ се стори дяволски привлекателна.
     Вратата се отвори и Патриша влезе. Беше облечена в делови костюм на „Шанел“, бляскавата ѝ като лед руса коса бе прибрана в стегнат кок. Когато снимаше високорейтинговото си шоу „Раят на Патриша“, тя носеше дънки и дори тениски, косата ѝ се стелеше свободно по раменете, а гримът ѝ бе почти незабележим. Тя беше лицето на съвременната американска домакиня. Елегантна, но непринудена. Подканваща.
     Сега пред нея беше истинската Патриша. Акула в марков костюм. Тя извърна студените си очи към Емили.
     – Вън.
     Емили се изнесе, без да промълви нито дума, и Карли остана сама.
     Нямаше друг начин, освен по-бързо да приключи с това. Прекалено дълго се бе страхувала от тази жена.
     – Госпожице Кейн, изчаках, защото исках лично да ви дам това. – Подаде ѝ добре обмислената си молба за напускане.
     Патриша погледна листа, сякаш беше нещо заразно.
     – Не, благодаря. Мисля, че трябва да проведем тази дискусия в офиса ми. Къде ми е кафето?
     Тя започваше деня с дълго кафе лате с ванилия, без пяна, без захар. Всеки ден през последните три години, без изключение, Карли я очакваше с приготвеното кафе. Но не и днес.
     – Това е молбата ми за напускане, госпожице Кейн. Вече не съм ваша асистентка. Ще трябва да си намерите някой друг да ви приготвя кафето. Оставям молбата си в писмена фoрма, но съм изпратила и копие по имейла. Късмет с новата асистентка.
     Патриша Кейн не се нуждаеше от късмет. Щом се разчуеше новината за напускането на Карли, щеше да има километрична опашка от кандидатки за длъжността. След новините снощи, вече навярно се бе оформила. Арестът на Роджър беше централната новина във всички вечерни емисии, затова несъмнено хората си шушукаха.
     Вечните клевети и клюки – нищо от това нямаше да ѝ липсва.
     Патриша се втренчи в нея, студените ѝ змийски очи бездушно я преценяваха.
     – Мисля, че трябва да дойдеш в офиса ми, Карли. Трябва да ти изясня някои неща. Правни въпроси.
     Младата жена сериозно се замисли дали да не хукне през вратата, без да поглежда назад. Нямаше да е трудно, след като Патриша се обърна и закрачи към офиса си, високите ѝ токчета потропваха по елегантния дървен под. Но нещо в начина, по който шефката ѝ бе произнесла думата „правни“, я накара да я последва.
     Карли бе подписала договор, когато бе назначена за асистентка на Патриша. Младата жена се зае бясно да прехвърля наум всичко, с което се бе съгласила в замяна на полуприлична заплата, маркови дрехи с намаление и командировъчни. В замяна трябваше да продаде единствено душата си.
     Имаше един куп клаузи за неразгласяване на лични и служебни тайни, което, имайки предвид някои методи и навици на шефката ѝ, беше дяволски добра идея. Нито една „откровена книга“ не можеше да бъде написана за Патриша Кейн от някоя от асистентките ѝ, без да бъде последвана от дълга правна битка. Карли трябваше за петнайсет минути да напусне имението на шефката си в Сан Агустин. Имаше още доста правни дрънканици, но тя не можеше да си спомни нещо конкретно при напускане, като например, че трябва да даде предизвестие или в противен случай ще следват глоби. Беше почти сигурна, че това дори не бе законно. Патриша не можеше да я задържи тук, затова тя я последва.
     Една последна битка.
     – Затвори вратата зад себе си – нареди Патриша, без да се обръща.
     Карли изпълни заповедта и застана пред диктаторката, която се отпускаше в старинното кресло зад бюрото, което Карли беше почти сигурна, че някога е красяло залите на Версай.
     – Имате ли нужда от нещо друго, освен от оставката ми? Бих могла да остана седмица или две, но след снощи, мислех, че ще искате незабавно да напусна.
     Патриша се облегна назад и кръстоса един върху друг дългите си крака.
     – Случилото се снощи се отнасяше за съпруга ти. Не за теб. Аз определено не смятам, че ти си достатъчно умна или смела, за да се опиташ да откраднеш от мен.
     Да, това бяха остроумието и чаровното отношение, които толкова обичаше.
     – Въпреки това бях достатъчно глупава, за да се омъжа за него и да го доведа в компанията. Смятам, че ще е най-добре да прекратя нашия договор. В момента се развеждам с него, но ще е нужно време, за да се оправя с последствията от ареста му.
     – Да, времето е проблем, нали? Трябва да подготвя есенния старт на телевизионното шоу, а предстои и венчавката ми с Кенет. Ще е доста трудно новата асистентка да навлезе в работата.
     Стомахът на Карли се сви на топка.
     – Сигурна съм, че ще ми намерите подходяща заместничка.
     – Но аз мисля, че ти се справяш много добре с работата. Виждаш ли, има нещо, което не ти е известно, скъпа моя. Нещо, за което моите адвокати не подозират и аз ще продължа да ги държа в неведение. Съпругът ти открадна два милиона долара. Не един. Той беше доста интелигентен, но аз съм по-умна. Или по-точно, хората, на които плащам да следят за подобни неща, са по-умни. Искаш ли да знаеш на чие име е втората сметка?
     Сега стомахът на Карли се бе стегнал в болезнен възел.
     – Той не би го направил.
     От устата на Патриша се разнесе зловещ смях.
     – Не е на твое, скъпа. Това би било прекалено лесно. Не. Той е помолил сладката ти сестричка да открие сметката. Предполагам, че ѝ е казал, че иска да те изненада и да ти купи подарък за годишнината.
     В гърдите ѝ избухна гняв. Щеше да убие Роджър. Почти се виждаше как го прави. Мери беше в колежа. Целият ѝ живот бе пред нея. На тази планета нямаше нищо, което Карли да обича повече от малката си сестричка, и тя лесно можеше да си представи как е била измамена Мери, мислейки, че прави нещо добро.
     – Тя няма нищо общо с всичко това.
     – О, обаче има. Парите са били на нейно име, преди съп­ругът ти да ги изтегли – изрече Патриша бавно. Въздъхна и се намести по-удобно. – Обмислях това доста дълго и усилено. Виждаш ли, аз разбирам, че съм жена, с която е трудно да се работи. Обичам всичко да става по определен начин, а теб много те бива да изпълняваш заповеди. Освобождавах останалите си асистентки, защото се нуждаех от тях в други сфери на бизнеса. Те образуват нещо като мрежа.
     – Те ви снабдяват с информация. – Какво общо имаше всичко това със сестра ѝ? Трябваше да си намери адвокат. Нямаше да стои със скръстени ръце, щеше да се бори. Нямаше начин да позволи сестра ѝ да стане жертва на алчността на Роджър.
     – Да, те шпионират за мен. Те ми казват кой с кого се чука и кой се среща с конкурентите ми. Те се грижат за хората, за които аз имам нужда да се погрижат. Около шест месеца след като ти постъпи на работа тук, вече знаех, че никога няма да те бива за подобна работа. Ти излъчваш невинност, от която човек направо го втриса.
     Не, тя не би могла да шпионира колегите си. Веднага се виждаше, че е прекалено наивна.
     – Още една много добра причина, за да приемете оставката ми. Но Мередит не се е докоснала до парите ви, госпожице Кейн.
     – Да, както казах, знам това. Но това може да ми послужи като отлично средство. Уморих се от нови асистентки. Искам една, която да ми е напълно лоялна. Щом не мога да намеря такава, ще се задоволя с някоя, която толкова се страхува от това, което мога да ѝ причиня, че ще е отлична за работата. Отдавна съм разбрала, че е по-добре да се страхуват от теб, отколкото да те обичат. Предполагам, че си чела Макиавели.
     Беше напълно типично Патриша да ѝ цитира философ от Ренесанса за това, как да се управляват селяндури като нея. В крайна сметка тази жена наистина вярваше, че е от онези кралици, които са завзели със сила короната.
     – Разбира се.
     – Е, в такъв случай разбираш моята гледна точка. Аз имам много шпиони. Нуждая се от послушна мишка, която ще изпълнява всичко, което ѝ наредя. Разполагам с цялата документация и съпругът ти беше повече от съгласен да подпише декларация, че и сестра ти е била замесена. Накрая законът за давност ще влезе в сила, но мисля, че дотогава двете с теб отлично ще се разбираме.
     – За какво е всичко това? – Едва ли тази жена изгаряше от желание да има служителка, която със сигурност я ненавижда.
     Устните на Патриша се извиха в лека усмивка.
     – Ти ще направиш изявление, че си ми дълбоко благодарна, задето съм ти позволила да запазиш работата си след ужасните неща, направени от съпруга ти. Аз ще платя на адвоката за развода ти. Ти ще разкажеш надълго и нашироко колко великодушен и добър човек съм и как си била сигурна, че ще бъдеш уволнена.
     По дяволите. Всичко си идваше на мястото. Преди три седмици в „Ню Йорк Таймс“ бе публикувана статия, в която се твърдеше, че „Кейн Груп“ има фабрики в Третия свят, в които работничките се трудят при отвратителни условия с мизерно зап­лащане, за да се произвеждат евтини стоки за домакинството.
     – От компанията смятат, че имиджът ви е съсипан, и вие се опитвате да го възстановите.
     – Те смятат, че се нуждая от излъскване, и ти ще го направиш. Както казах, ти излъчваш невинност. Точно това на първо място е привлякло съпруга ти към теб. Той е знаел, че може да те използва. Сега аз ще те използвам. Ще пуснем специално издание в едно от сутрешните ни шоута. Ще отлетим за Камбоджа, за да посетим жените, които са били най-безскрупулно използвани. Естествено, аз не съм знаела нищо за ужасните условия на труд. Отговорността наистина е моя, но аз съм искрено потресена. В крайна сметка аз правя всичко възможно, за да помогна на много жени да се издигнат.
     И после да ги бутне от покрива.
     – Няма да го направя. Вие отлично знаехте какво става в онези фабрики. Вие подписахте договорите, в които се определят мизерното заплащане и дългото работно време.
     – Нима? Съмнявам се, че ще можеш да докажеш подобно нещо. Не, аз съм постъпила глупаво и други са се възползвали от това. А сега трябва да решиш дали ще останеш да си вършиш работата, или предпочиташ сестра ти да се озове в затвора.
     Ръцете ѝ трепереха. Наистина трепереха. Нито за миг не се съмняваше, че Патриша ще изпълни заканата си. Тя никога не блъфираше. Дяволът нямаше нужда да го прави. Дяволът винаги печелеше.
     – Ще отида да ви донеса кафето.
     – И, Карли?
     Младата жена се обърна.
     – Да, госпожице?
     – Свали няколко килограма, преди да заминем за Камбоджа. Не мога да позволя да приличаш на крава на екрана.
     Карли излезе, чудейки се дали някога ще се почувства отново цялостна.
         
     
     
     
ГЛАВА 1
          
     
     Две години по-късно
     Сан Агустин, Флорида
     
     Карли изви лице към слънцето и въздъхна. Цял следобед. Разполагаше с цял един свободен следобед и тя правеше какво? Срещаше се в ресторант с някакъв абсурдно секси мъж, който щеше да ѝ хвърли един поглед, да се обърне и да побегне. Дрю. Казваше се Дрю и на снимката, която ѝ бяха изпратили от агенцията за запознанства, се виждаше рус мъж в средата на трийсетте, който навярно би трябвало да краси корицата на списание. Ако беше интернет сайт за запознанства, тя може би щеше да се чувства по-спокойна. Хората там слагаха възможно най-хубавите си снимки. Понякога на тях бяха с години по-млади и по-слаби. А понякога фотографиите си бяха чиста измама.
     Но агенциите винаги лично правеха снимките. Никакви лъжи. Никакво забулване на истината. Той наистина беше секси.
     Младата жена се поколеба, преди да влезе в заведението. Беше малък италиански ресторант в средата на стария град. Тя обичаше тази част на Сан Агустин, с калдъръмените улички и бродещите туристи. Морето не беше далече и Карли усещаше лекия полъх откъм Атлантика.
     Но какво правеше тя? Защо изобщо опитваше?
     От огромната ѝ чанта се разнесе звънът на мобилния ѝ телефон. Чантата трябваше да бъде огромна, защото бе принудена да носи всичко, от което Патриша можеше да се нуждае. Това беше тя – ходещото удобство на Антихриста в женски облик.
     Който навярно се обаждаше, за да ѝ провали следобеда. Патриша рядко даваше нещо, но беше ужасно добра, когато ставаше дума за това, да го отнеме.
     Сега беше единственият път, когато това можеше да ѝ е от полза. Карли грабна телефона и се намръщи, когато истинската причина да стои пред ресторанта, облечена в най-финото си оформящо бельо и гримирана повече от обикновено, ѝ се усмихна от екрана. Тя плъзна пръст, за да приеме обаждането.
     – Здравей, Мери. Мислех, че имаш занятия. – Понякога инстинктите на сестра ѝ бяха плашещо точни. – Аз съм пред ресторанта, но само за да му кажа, че размислих. Това беше грешка.
     Мери изпъшка.
     – Не, не е. Стига, Карли. Прочетох информацията за този тип. Той е много готин и секси.
     – Как така си прочела информацията? – Не че би трябвало да е изненадана. Ведно с отличните си инстинкти, Мери притежаваше упоритостта на питбул, нахвърлил се върху апетитен кокал.
     – Хвърлих му едно око миналата седмица, когато бях у вас.
     – Това се нарича нахлуване в личното пространство – опита се да я смъмри Карли с най-строгия си тон на голямата сестра.
     Това ни най-малко не смути Мери.
     – Да, това е любимото ми хоби! А този Дрю е суперсекси. Би трябвало да карат мъжете да се снимат без ризи.
     – Ало, що за сексизъм? На какво ви учат в онова училище?
     – Че мъжете от хиляди години са се отнасяли към жените като към неодушевени предмети или играчки, които нямат чувства, собствено мнение и права, и е крайно време ние да наваксаме. Когато пристигне, попитай го дали има онези вдлъбнатини на таза. Това е супер яко.
     – Няма да го моля да се съблича гол. Ще го помоля да си върви – призна тя. – Не съм готова за това. Дори и да бях, нямаше да е с него. Аз искам мил, обикновен мъж. Който не е мошеник. Това е изключително важно за мен.