Разгневена (Ранчо Уелс, кн. 2), с цветни порезки

Ако мъжете притежават едно нещо, то това е шибана дързост. Да доведе момичето, с което ми изневери, на родеото в родния ми град, е достигане на нови висоти. Оставям с такава сила бирата си на лепкавата маса, че е изненадващо как остана цяла. Макар че ако се беше счупила, щях да разполагам с нещо, с което да нарежа арогантната физиономия на бившия ми. И този сценарий не звучи никак зле.
– Ще си взема още едно – обръщам се към една от най-добрите ми приятелки, Шелби, и надвиквам групата „Брукс енд Дън“, които свирят кавъри. – Ще си тегля ножа, ако се наложи да ги гледам как се целуват дори секунда още.
– И аз мога да изпия още едно. – Шелби кимва и изпива останалата част от бирата си на един дъх. – Спри да ги гледаш; дните ти на самосъжаление трябваше да са приключили, момиче. Майната му. Поогледай се и си намери мъж за тази нощ.
– Има един малък проблем, Шелб. Не проявявам интерес към нито един мъж тук.
Обикновено не ходя по срещи. Не защото съм добро момиче, въпреки че много хора в града явно са убедени, че съм такова. Просто следвам строги правила. Подобно на останалите деветдесет и девет процента от двухилядното население на Уелс Кениън, живея тук, откакто се помня. Единственото, което искам, е някой, който да не ме познава, откакто съм ходила с памперси, не прекарва всяка петък вечер в бара на баща ми и не е спал с никоя от най-добрите ми приятелки. Летвата ми към мъжете е толкова ниска, че на практика е на дъното, но нито един от необвързаните, присъстващ на танците, не отговаря на тези три критерия.
След като пропуснах да забележа гигантските червени флагове, които Дерек размахваше, приех съдбоносната първа среща с него преди повече от година просто защото той отговаряше на изискванията ми. После всичко отиде по дяволите. Най-добрите ми приятелки гледат на това като на знак, че трябва да се откажа и да изляза с местен. Категорично не съм съгласна.
– Е, тук сме, за да те извадим от депресията ти, и като му позволяваш цяла вечер да те дразни, не си помагаш. Забрави за него.
– Да, лесно е да се каже. Тук има само около стотина души, а той е висок. Няма как да забравя за присъствието му.
През двете седмици, откакто скъсах с Дерек, преживях своите възходи и падения. Последните пет дни определено бяха най-лошите. През цялото време бях облечена с една и съща пижама, и то не само през нощта. През цялото време. Хранех се със зърнена закуска от голяма купа и пиех сангрия на стайна температура. Доста често едновременно. Накратко, превърнах се в колежанче, затънало в безкрайна депресия, защото му е било отказано да прекара пролетната ваканция във Флорида. Възможно е дори да съм изгубила представа за реалността покрай непрекъснатото гледане на „Пощурели момичета“ в YouTube. Ако това не е дъното, не знам кое е.
Изпитвах отчаяна нужда от една безразсъдна вечер навън, нещо, което да ме върне към усещането, че отново съм себе си – нямах търпение за това родео. Тогава шибаният ми бивш се появи и ми развали настроението.
Докато се приближавам към бара, губя вниманието на Шелби в момента, в който тя забелязва своя любимец на месеца – Денвър Уелс. Той е от фермерите в ранчо „Уелс“, местната империя за отглеждане на добитък. Сладък е, с къса кестенява коса, трапчинки и стройно, мускулесто тяло. Освен това обяздва диви коне, което явно впечатлява повечето момичета наоколо. Пък и Дени всъщност е доста мил човек, но, пак повтарям, неслучайно си имам правила.
Както обикновено, Шелби поръчва две бутилки бира и изчезва сред тълпата, без да каже нито дума. Всичко, което успявам да видя от посредствената си височина от сто петдесет и два сантиметра, е върхът на каубойската ѝ шапка с кристали, подскачаща сред множеството хора пред сцената, докато тя си проправя път към масата на Дени в десния край. Откакто я познавам, Шелби е луда по момчетата и макар да не я разбирам съвсем, я обичам такава.
Вземам напитките и се отдръпвам, за да се насладя на градините около родеото, като вдишвам прохладния пролетен въздух. Квадратен участък от цимент, заобиколен от заграждения за добитък и неоновооранжеви огради за сняг, поддържа хаоса под контрол, сякаш сме стадо непокорен добитък. Има само един вход и изход и той е покрай единствения полицай в града и екипа му от доброволци, които ни охраняват. Мирише повече на конска тор, отколкото съм склонна да понеса, но ще го приема пред миризливия микс от мръсни каубои, пияници и напарфюмирани жени, който щеше да се усеща, ако не бяхме на открито.
Оглеждам тълпата и не забелязвам никого, с когото бих желала да се помотая. Предполагам, че Денвър и неговите служители не са най-лошата група, с която мога да се заприказвам тази вечер. Поне не правят неприлични коментари и не се опитват да ме хванат за задника, когато ги обслужвам в бара, а някои от тях са доста приятни за окото. Като цяло са сравнително спокойна група мъже, така че следвам стъпките на моята лекомислена най-добра приятелка.
Провирайки се между група пияни танцьори, ме спират само петима души, които искат да си побъбрим. Изненадващо, като се има предвид, че мога да назова поименно почти всеки човек тук. Въпреки това усещам съжалителните погледи на всички, чувам шепота на клюките за разпада на връзката ми. Още едно красноречиво напомняне защо не излизам с местни.
Най-накрая стигам до целта си и се натъквам на Шелби, която е прегърнала Дени в края на пейката и двамата вече са си навряли езиците в устите.
Боже, тя наистина не си губеше времето.
Отново, радвам се за нея, но не мога да си представя да се натискам с някого на подобно място. Слуховете се разпространяват по-бързо от въшките в Уелс Кениън и са еднакво дразнещи. Всички – от баща ми до учителката ми в детската градина и фризьора ми, щяха да разберат за това до минути. Урок, който научих по трудния начин, след като се целувах със Стивън Грегоар пред магазина на ъгъла в десети клас, и в момента, в който прекрачих входната врата, бях принудена да изслушам смущаваща лекция на тема секс от баща ми. Никога не повторих тази грешка и вероятно затова повечето хора тук смятат, че съм праведна пуританка.
Двете ми кехлибарени бутилки се удрят шумно върху нестабилната дървена маса, когато се настанявам срещу Ред – един от каубоите на ранчо „Уелс“ и вероятно най-малко любимия ми от цялата група. Ако получавах по долар всеки път, когато съм го гонила от бара за сбиване, поне щях да мога да си платя питиетата тази вечер. А ако ми даваха по още един отгоре за всички случаи, в които ме е дразнил още от началното училище, щях да мога да се пенсионирам и да се преместя на Карибите.
– Нали знаеш, че не е нужно да ми носиш бира, когато не си на работа, Кас. Но благодаря, трогнат съм. – Ред посяга, сякаш ще вземе една от напитките ми, и аз инстинктивно плясвам мускулестата му и солидно татуирана ръка.
– Направи го и ще ти одера кожата.
Той се смее и намества избелялата си каубойска шапка, която скрива къдравата му червеникава коса. Прякорът му не е точно най-оригиналният, който съм чувала. Като дете беше още по-подходящ, тъй като косата му бе толкова червена, че сякаш беше част от семейство Уизли. Сега е по-кафеникава, но от време на време, когато си пусне брада, ясно си личи, че е червенокос.
– Колко си груба, когато не си на смяна – отбелязва с усмивка.
– Е, тук нали няма да ми оставиш бакшиш? Няма нужда да се правя на мила.
Дълго време седим в мълчание и неудобно се преструваме, че най-добрите ни приятели не се натискат на метър от нас, като гледаме как скапаната група „Брукс енд Дън“ изпълняват Play Something Country за четвърти път тази вечер. Човек ще реши, че сме на истински концерт, ако гледа как пияните момичета подскачат пред сцената. Гаранция, че една от тях ще си развее гърдите пред групата още преди края на вечерта. Ако Шелби не беше прикрепена за Денвър, бих се обзаложила, че ще е тя.
– Това не е ли приятелят ти? – Ред посочва с глава към мястото, където трябва да са Дерек и Алиса. Не смея да последвам погледа му, а коремът ме свива предупредително да не надничам, освен ако не искам да убия някого. Явно съм развила внезапен пристъп на синдром на неспокойните крака, защото коляното ми подскача и продължавам да наблюдавам Ред, който е изпънал бузата си с език и ги гледа с присвити очи.
– Бивш – поправям го. – Разделихме се преди две седмици.
– Искаш ли да го ударя?
– Не, Ред. Не искам. – Ще ми се да кажа „да“, с удоволствие бих гледала как Дерек поне частично си получава заслуженото, но не си струва това, което би се случило след първоначалния удар.
– Искаш ли да му го върнеш? Да го накараш да ревнува? Можем да се натискаме до тях.
– Сериозно, млъквай. Просто се опитвам да слушам музика и да си пия на спокойствие, разбираш ли? Защо не отидеш да поканиш някое момиче на танц или не се сбиеш с някого, или буквално не се захванеш с нещо различно от това да ме дразниш.
– Е, не танцувам. Единственият човек, с когото бих се сбил, е бившият ти, а ти вече отхвърли предложението. И седнах тук първи.
Облягам се с лакътя си на масата и подпирам главата си с ръка, за да го скрия от погледа си, като ефективно блокирам и Дерек. С един куршум два досадни заека. Миг по-късно масата се разтриса, когато Ред най-сетне схваща намека и си тръгва.
Не минава много време и се връща. Поне този път носи дарове и плъзва един шот с текила и още една бира към мен. А не съм от тези, които отказват безплатни напитки дори и да не харесвам човека, който черпи.
Като надига чашата си с намигване, казва:
– Наздраве за това, че вече не излизаш с този шибан зубър.
Мили боже. Но също така... да, да!
Изпивам шота на екс и го омекотявам с няколко глътки бира. Усещам болезнено изгарящия поглед на Ред, който е по-парещ от текилата. Оставя празната си бутилка на масата и я завърта с движение на китката. Отново и отново, и отново.
Туп, звън, тракане, тракане, туп, звън, тракане.
Звукът от стъклото върху грубата дървена повърхност може да бъде акомпанимент на групата, която гледам с внимание. Отчаяна съм да гледам навсякъде другаде освен към каубоя, седнал срещу мен, или към бившия ми приятел някъде сред тълпата. Ако се преструвам достатъчно силно, че харесвам гадните кавър версии, мога да се потопя в атмосферата и потенциално да спася вечерта.
– Хей, Кас. – Дразнещият глас на Ред раздира въздуха точно когато тъкмо съм забравила, че седи срещу мен.
Протягам врата си и издишам раздразнено.
– Какво сега, Ред?
– Гледай ти. Май ми се падна от играта „Завърти шишето“. По-добре ме целуни, за да не продължава бившият ти да гледа насам.
– Ти си идиот – казвам с усмивка.
– Не си ли фенка? О, вярно. От това, което помня, „Седем минути в рая“ е повече по вкуса ти, нали?
Проклет град. Веднъж съм предложила на групата ни да я играем за един рожден ден в осми клас и почти две десетилетия по-късно все още се споменава.
– Ти да не си на тринайсет? – Обмислям да се откажа от скъпата бира и да се прибера вкъщи, за да си сложа обратно пижамата. Цялата вечер е загуба на време. Мразя да знам, че съм положила усилия да изглеждам добре, за да стоя на една маса с Чейс „Ред“ Томпсън – момчето, което не харесвам още от началното училище. Вързана съм да гледам бившия ми приятел как се целува с красивата чернокоса жена, с която е спал през поне половината от нашата едногодишна връзка.
– По това ли си падаш? Защото е тотално сбъркано. – Подсмихва се и си намества шапката. – Може да се наложи да те докладвам.
– Имах предвид, че и двете са детски игри, идиот такъв.
Отпивам глътка от бирата си. И още една. И още.
– Просто казвам, че всички освен нас се целуват. И това ще го ядоса. Но ако една проста целувка е прекалено детинска за теб, има много неща за възрастни, които можем да правим. – Той повдига дръзко вежда.
– Какво, по дяволите, не ти е наред! – Навеждам се над масата и бутвам каубойската шапка от главата му. Той се разсмива искрено, навежда се, за да я вземе, и разрошва гъстата си коса. Суматохата е достатъчна, за да раздели Шелби и Дени, на които досега устните им сякаш бяха залепени.
– Хей, Шелб. Ще се прибера пеша – казвам, след като най-накрая успявам да привлека малко от вниманието ѝ. Прехвърлям крак през пейката и ставам, а алкохолът се разнася в кръвта ми. Светът е малко замъглен, светлините около сцената са по-скоро приглушени, отколкото ярки, и сякаш съм нагазила в гъста кал. Да изпия бирата си на екс, за да си тръгна по-бързо, може би не е било най-мъдрото ми решение.
– Не, недей! – запротестира тя и отблъсна Дени, за да ме хване за лакътя. – Трябва да си намериш мъж, който да ти помогне тази вечер да преживееш Дерек.
– А аз ти казах, че шансът е нулев.
Шелби поглежда от мен към Ред, пак към мен и свива рамене.
– Е, не е точно нулев.
– Майната му на всичко това. Майната ѝ на тази идея. Прибирам се вкъщи. Лека нощ, хора.
– Добре, Кас. Обичаме те – вика ми Дени.
Шелби се смее игриво, докато той вероятно я хваща и я привлича обратно за още една страстна целувка.
Лутам се сред тълпата от хора в опит да се задържа на краката си, когато осъзнавам колко съм пияна. Това е проблемът, като пиеш, докато си се настанил удобно. Веднага щом се изправиш, земята се накланя и се бориш да останеш прав.
За мое съжаление, родеатата в малките градове приличат твърде много на семейна сбирка и не позволяват бързо изнасяне. Теглена съм във всички посоки от познати хора. От Фери, редовен посетител на бара на средна възраст, който винаги ме моли да танцувам с него, до стария ми директор от гимназията. Деби от пощата ме приклещва, за да ме попита дали мога да гледам котката ѝ, докато тя е във Вегас, и коя съм аз, че да ѝ откажа, когато ми показва малката каска, която е ушила за пухкавата писана! Всички хора, заедно с проклетите им домашни любимци, са тук и неудобно блокират единствения изход от тази адска дупка.
След като едва избягвам от лапите на група момичета, с които учехме заедно, съм почти свободна. Бих побягнала, ако смятах, че координацията ми е достатъчно добра. Когато бавно минавам покрай редицата от химически тоалетни и без да губя от фокус изхода право пред мен, потръпвам от един неприятен глас:
– Кас... хей.
Отпускам пораженчески рамене и затварям очи, но само за миг, защото веднага ми се струва, че светът се върти неконтролируемо.
– Здрасти, Дерек.
Обръщам се към него. За щастие, е без любовницата си.
– Как я караш? – Преценява тялото ми с повдигнати вежди. Неизречените думи тежат във въздуха. Разбира се, качих няколко килограма, след като се разделихме, но битката ми с късата дънкова пола беше достатъчен удар за егото ми. Нямам нужда той да ме кара да се чувствам още по-зле и знам, че полага големи усилия да се въздържи от коментари за външния ми вид. Полудява, че като цяло съм доволна от тялото си и неговия дванайсети размер. Сигурно сега ще бъда още по-доволна, след като няма да чувам непрекъснатите му негативни коментари.
– Добре. Всъщност супер. Направо фантастично – казвам саркастично. – Забавлява ли се тази вечер?
Това, което наистина искам да кажа, е защо, по дяволите, си на родео в моя град седмици след като ме накара да се чувствам като най-големия идиот на планетата.
– Да. Алиса никога не е била на родео, така че...
Благодарение на годините работа като сервитьорка в бара на баща ми гласът ми при обслужването на клиентите е безчувствен и изобщо не се влияе от консумацията ми на алкохол.
– Това е супер. Чудесно. Много се радвам, че я доведе тук. Аз ще тръгвам. Много ми беше приятно да те видя.
– Надявам се, че не си тръгваш по-рано, защото аз съм тук.
– Не, няма такова нещо. Не си тръгвам. Дойдох да ползвам тоалетната. – Не знам защо лъжа, нито защо продължавам да говоря изобщо. – Всъщност съм тук с някого. Изкарваме си супер.
Защо продължавам да казвам „супер“? Може би алкохолът все пак влияе на речта ми.
– Оо? Видях те да разговаряш с Ред. Не ми казвай, че си с този тип! Боже, Кас. Да се пускаш на местните каубои! Леле... Това е унизително дори за теб.
Дори за мен?
Мозъкът и устата ми вече не работят в синхрон и думите излизат, преди да имам възможност да ги обмисля.
– Знаеш ли какво? Изобщо не е толкова унизително, колкото да доведеш на това родео момичето, с което си ми изневерил.
– Кас, просто казвам...
– Не изричай и дума повече, защото каубоят, на когото „се пускам“, ще е доволен, че има повод да те пребие. Да си изкараш супер вечерта.
Вместо да продължа с прибирането си към вкъщи, избутвам Дерек с рамо и се връщам на масата, като игнорирам алармите и червените сигнали, които звучат в мозъка ми. Знам, че идеята, която се формира в пияното ми съзнание, е ужасна. Знам също, че след като съм търпяла този гадняр в продължение на една година, вече не ми пука. Трябва да направя нещо, за да прогоня гнева, който пулсира във вените ми…