Познай отново

            Тя пристига в Уисконския затвор със специален режим няколко минути след дванайсет. Той се намираше в Боскобел, Уисконсин, на около два часа и половина от Милуоки, и беше един от най-сериозно охраняваните в щата. Посещението ѝ беше насрочено за един и половина, но тя пристигна по-рано. Знаеше колко досадни и бавни са проверките за сигурност, въпросите на място, нарочните спънки, целящи да попречат на близки, приятели и любими да се доберат до затворника, при когото идваха. Но нея нямаше да я спрат никакви пречки.

            Премина първото ниво от проверките за сигурност – въпросите, металните детектори, обискирането, и най-после се озова в дълбините на сградата. Точно там, в сърцето на затвора, далече от външните стени, на стратегически места охранителните камери липсваха или не работеха, а надзирателите можеха да правят каквото си решат. В най-тъмните коридори те си позволяваха волността да я докосват в основата на кръста и дори още по-ниско, докато я насочваха през врати или зад някой ъгъл. В тази част на затвора законите нямаха сила. Ако не ти харесваше случващото се там, единственото спасение беше да спреш да идваш. Тя не реагира, просто се усмихна на престорено любезните, опипващи я надзиратели. Когато най-сетне стигна до залата за посещения, един от тях се пресегна през рамото ѝ, за да отвори вратата, и тя усети как вдишва уханието на косата ѝ. Дори само от това я побиха тръпки, но го понесе, защото почти беше достигнала целта си.

            Най-после седна в кабинката. След минута вратата от другата страна на стъклената преграда се отвори и Франсис се появи. На живо той беше още по-впечатляващ. Сините му очи бяха пронизващи – малки оазиси в иначе тъмните орбити. Косата му беше късо подстригана, различна от прическата му преди влизането в затвора. Тя си обясни подстрижката му с бандата, към която Франсис е бил принуден да се присъедини, за да бъде в безопасност в затвора. Харесваше го повече с по-дълга коса, но никога не би му го казала. Може би скоро щеше да може отново да я остави да порасне. Някой ден, когато бъдат заедно. Когато щяха да си говорят директно, а не през дебела стъклена преграда. Тя вярваше, че този ден е не само възможен, а и неизбежен.

            Франсис се усмихна, когато седна и вдигна слушалката до ухото си. Тя направи същото и един дълъг миг просто слушаше дишането му.

            Снощи го беше сънувала. Сега страните ѝ поруменяха при спомена за фантазията какво му беше позволила да прави с нея.

            - Юджиния? – попита той.

            Тя кимна.

            - Единственият начин това да се получи, е, ако направиш всичко, което поискам, и не се отклоняваш от плана.

            - Не съм се отклонявала – каза тя, хипнотизирана от присъствието му.

            - Още не съм поискал да направиш трудните неща.

            - Готова съм на всичко за теб.

……………………………………….

            Тя още беше в Уисконсин, някъде недалече от Мадисън. Недалече от дома си, но в същото време на милион километри. Знаеше това, защото беше гледала местните новини. Стаята ѝ – или килията, или затвореното пространство, или както по дяволите наричаше мястото, където я държаха в плен – имаше плосък телевизор на стената и тя можеше да разнообразява живота си, като гледа наличните канали. Най-добре се ловяха местните новини от района на Мадисън. Последните се въртяха около непоносимата гореща вълна, обхванала Средния запад. Но имаше и още една новина. По разпореждане на новия губернатор властите в Уисконсин бяха подновили разследването на случая с изчезналата Кали Джоунс. Тя усили звука, за да чуе последните новини.

            В стаята имаше малко канапе, което се превръщаше в легло, ниска масичка и малък хладилник, зареден с вода. До стаята имаше баня с душ, точно срещу заключената врата. Беше прекарала безброй часове в опити да разгадае как да я отключи, разбие, как да се добере до свободата от другата ѝ страна. Досега не беше открила уязвимо място по вратата, освен отвора, през който похитителят ѝ подаваше храна през ден-два. Тя беше надникнала през отвора и беше видяла, че от другата страна на вратата има стая, напомняща за незавършено мазе.

            Водещият на новините тъкмо беше започнал репортажа за това как губернатор Джоунс е подновил разследването на случая с дъщеря му, когато чу затръшване на врата на кола отвън. Изключи звука на телевизора и стана от канапето. Пакетът с бургер и пържени картофи я изненада първия път, когато тупна през отвора. След това храната пристигаше като по часовник и тя неведнъж обмисляше възможността за засада. Как да грабне ръката, която се пресяга с храната. Но нямаше никаква представа какво да направи след това, когато сграбчи ръката на похитителя си. Вместо това реши, че най-добрата ѝ стратегия е да изучава до най-малка подробност действията му. Бързо отиде до вратата, вдигна подвижната преграда и надникна през отвора. Впери поглед в основата на стъпалата в очакване на светлината от отварянето на вратата в горния край на стълбите.

            Лампата света и се чуха стъпки надолу. Това, което видя в следващия момент, я порази. Представяше си, че похитителят ѝ е едър, груб на вид, грозноват мъж. Вместо това видя жена с черна маска, която се появи по стълбите и забърза към вратата. Веднага отпусна капака на отвора и се дръпна настрана. Видя как пликът с храната мина през отвора и падна на пода. Веднага се върна при вратата и повдигна преградата. Видя как жената пое по стъпалата и изчезна нагоре, оставяйки я сама с порцията от веригата за бързо хранене.

            Чу тракането на ключове на горния етаж, после залостването на входната врата.

…………………………..

            В средата на деветнайсети век в долината на река Меномони, западно от Милуоки, били построени многобройни стопански постройки за хилядите говеда, доставяни в града с вагони, предназначени за месопреработвателните цехове. Тези постройки пустееха, изоставени от години, и никой не им беше измислил ново предназначение. Въпреки че долината между стадиона на запад и музея на „Харли Дейвидсън” на изток беше обновена в последните десетилетия, там още се намираха няколко изоставени складове от стария месарски район, за които никой строител или предприемач не се беше полакомил. Повечето от тях бяха близо до железопътната линия и се тресяха при всяко минаване на товарните влакове с дървесина. Затова превръщането им в жилищни сгради беше почти невъзможно.

            Докато караше покрай бившите обори, сърцето ѝ биеше бясно, сякаш пощуряло животно опитваше да изскочи от гърдите ѝ. Франсис я беше изпратил тук и тя нямаше търпение да го зарадва, като изпълни точно указанията му. Над главата ѝ блесна светкавица, предвещавайки тежкия грохот на гръмотевицата. Дъждът се лееше като из ведро и чистачките на предното стъкло едва насмогваха. Тя се взираше с присвити очи в нощта, а фаровете осветяваха пространството отпред. Потърси в далечината светлините на стадиона, за да се утеши с мисълта за хилядите хора не толкова далече от нея. Но подвижният покрив на стадиона сега беше затворен и светлините му не се виждаха. Това засили тревогата и усещането за самота.

            След като Франсис ѝ разказа за мястото по време на посещението ѝ предния ден, тя си го повтаряше отново и отново, докато не излезе от затвора. Щом стигна до колата, записа в бележника си всичко, което той ѝ беше поръчал. Седя на паркинга цял час и преглежда указанията му, като внимателно си припомняше разговора им, за да документира и най-малката подробност. Най-важното беше номерът на склада.

            Девет. Склад номер девет.

            Пресече железопътните релси и зави по тесния път, който беше ужасно разбит. Дъждът пълнеше дупките в паважа и колата ѝ подскачаше, колкото и бавно да караше в старанието си да ги заобикаля. Вдясно оставаха релсите. Вляво беше редицата от изоставени складове. Продължи напред, докато го видя. Посрещнала безброй изгреви, обърнатата на изток врата беше избеляла и цифрата девет едва се различаваше върху излющената боя.

            Откри постройката като по чудо, въпреки порутения вид и затънтеното местоположение. А с това откритие дойде и приливът на адреналин заради онова, което я очакваше вътре. Спря колата близо до входната врата, без да гаси двигателя. Отвори вратата на колата и протегна чадъра си навън. Натисна копчето на дръжката и той се разпъна. Подаде се от колата, прикривайки се с него от леещия се дъжд. Типичното захлаждане, съпътстващо летните бури, тази вечер липсваше. Невидима жега съпътстваше дъжда, като в пълна с гореща пара душ кабина.

            Тръгна към вратата на склада и натисна дръжката. Беше отключена, както Франсис ѝ беше казал. Вратата се отвори с изскърцване и тя влезе вътре. Металният покрив дрънчеше от поройния дъжд. Затвори чадъра и включи фенера. Обходи с лъча му помещението, за да се ориентира. Складът беше празен, ако не се брояха разни изоставени дреболии и боклуци. Мястото очевидно беше служило за подслон на скитници. Имаше пръснати спринцовки и игли по пода, стъкмени легла край стените.

            Следваше инструкциите на Франсис и бързо отиде до югоизточната страна на склада, осветявайки пътя си с фенера. Щом стигна до ъгъла, лъчът откри сгъваемата метална стълба на три метра над главата ѝ. С дръжката на чадъра достигна най-долното стъпало. Когато я дръпна, стълбата се спусна надолу и стигна на около метър от пода. Пусна чадъра, стисна фенерчето със зъби и започна да се качва. Блясък на светкавица освети за момент това, към което се беше отправила – метална решетка отделяше таванско помещение над нея.

            Когато стигна горе, извади фенера от устата си и освети площадката пред краката си. Кафявият метален сандък беше точно където Франсис ѝ беше казал. Коленичи върху металната решетка и запълзя към сандъка. Нова светкавица ѝ позволи да надзърне надолу през решетката. Осъзна колко високо над пода на склада се намира. Пое си дълбоко дъх, за да овладее страха си. Щом стигна до металната кутия, откри голямата ключалка с шифър, който пазеше съдържанието на сандъка. Спомни си цифрите, които Франсис ѝ беше казал: 21-4-36.

            Завъртя първо на двайсет и едно, после обратно на четири и накрая напред до трийсет и шест. Затвори очи и дръпна. Ключалката се отключи и в същия миг усети рязък прилив на възбуда между краката си. Отвори капака, а тръпката в слабините ѝ разнесе топлина между бедрата. В този момент осъзна какво въздействие има Франсис Бърнард върху нея.

            Вътре имаше десетки стари аудио- и видеокасети, както и купчини със снимки. Можеше само да си представя какво има на касетите, но съдейки по фотографиите, не беше трудно да отгатне. Прегледа набързо лъскавите снимки. Бяха на осем жени, убити през лятото на 1993 г. край езерото Мичиган. Всички те бяха открити мъртви на бреговете му, с прерязани гърла и по едно черно сърце, татуирано върху гърдите.

            Вдигна една от снимките и не повярва на очите си.

            - О, Франсис, дявол такъв.