Пирамидата на безсмъртието

Великата пирамида, платото на Гиза
12 aвгуст 1799 г.

„В капан съм...“
Пулсът на войника се ускори, блъскайки в слепоочията му със силата на боздуган.
Всичко се срина, когато угасна и последната му факла.
Дотогава стегнатото му тяло рухна, сякаш ноктите на огромен дракон го дърпаха към центъра на Земята. Ударът го остави в съзнание, но се чувстваше замаян. Не успя да разбере какво или кой го е нападнал. Нищо не го болеше. Не беше счупил никаква кост. Не изглеждаше ранен, но по някаквa причина краката не го държаха. Какво би могло да събори мъж като него, силен и твърдоглав, в средата на празна стая?
Пристъп на страх? – Той преглътна.
Ухапване от насекомо?
Може би го бяха отровили?
Преди да намери приемлив отговор, зениците на чужденеца се разшириха докрай. С ужас установи, че не само краката не му се подчиняват. Беше изгубил контрол върху движенията на врата и пръстите на ръцете си. За този млад мъж на почти трийсет години, здрав допреди минута, нямаше почти никаква полза даускори ритъма си на дишане в отчаян опит да се съвземе. Да гребе във въздуха с ръце, докато е легнал по гръб, също не му помогна. И те губеха сила с тревожна скорост, като че ли всичко в него, освен паниката, щеше да угасне всеки момент.
– Какво ми става? – извика той с поглед, взрян в нищото, правейки свръхчовешко усилие. – Извадете ме оттук!
И тогава гласът му също заглъхна. Убеден, че ще умре, премигна за последен път.
Внезапната парализа го остави безжизнен на пода за неопределено време. Стаята, в която се намираше – едно заграждение от стени, паваж и покрив от полиран червен гранит, дълго около десет и широко пет метра, – беше напълно потънала в мрак. Димът от факлата се изпари от носа му и онези, които дотогава бяха единствените признаци на живот в това място – двойка пискливи прилепи, висящи от тавана, и някой и друг щурец, – млъкнаха, сякаш и те заговорничеха с мрака.
Скоро войникът дори не усещаше твърдостта на земята. Гърбът му се бе наместил удобно на пода и гърдите му престанаха да се тресат неконтролируемо. Докато лежеше там, неспособен да реагира, умът му сам изтласкваше военните заслуги и мисиите, които го бяха довели до тази ситуация.
„Боже мой! – Изведнъж всичко му стана ясно. – Умирам!“
Не му отне много време да разбере, че парализата не се дължи само на външни фактори. Каквото и да го беше повалило, страхът бе този, който го възпираше да си върне контрола над положението. Трябваше да прекъсне инерцията на събитията. Беше обучен да пази хладнокръвие и в най-лоши ситуации... а тази, без съмнение, бе една от най-ужасните, които можеше да си представи. Така че в едно скъпоструващо му упражнение за проясняване реши да отдалечи съзнанието си от страха и да се съсредоточи само върху онова, което би му дало сили. Първо в ума му изплуваха сцени от детството. Средиземноморието. Боровите дървета по крайбрежието. Варосаните къщи. Безкрайните склонове. Корсика. Времето, когато всеки ден слизаше да играе с братята си на плажа, мечтаейки да се качи на някой от големите кораби, които спираха в Аячо. Още тогава знаеше, че ще кръстосва моретата! Веднага му дойдоха на помощ и други преживявания. Годините, прекарани в Академията в Париж. Първите флиртове на брега на Сена. Мечтите за величие. Книгите за героите на класическия свят. Но нищо не беше толкова силно, колкото споменът за ръцете на Летиция, майка му... „Ще те наричат Наполеон, Неаполон, Новия Аполон... Спомняй си го винаги когато си в опасност, сине мой, защото си призван да блестиш. Да победиш всички!“
Да заблести?
Да победи?
Войникът искаше да заплаче. Някъде бе чувал, че споменът за майката те спохожда винаги точно преди да издъхнеш. Но и очите не му се подчиняваха.
Гражданинът Наполеон Бонапарт – или каквото бе останало от него – беше абсолютно сам в тази ситуация, изолиран под тонове камъни, в тъмнина, без проклета карта, която да му посочи пътя към изхода, без резервна прахан, без вода, храна... или някаква идея.
„Как съм бил толкова непохватен?“
Ако можеше, щеше да се удари със собствените си юмруци.
„Как така аз, който съм участвал в толкова засади, забравих да взема предпазни мерки?“
„Как реших да остана тук, във вътрешността на най-старата сграда на Земята, сам, без моите хора?“
Тези упреци минаха през ума му на един дъх. Сякаш самоличността му бързаше да се размие в потока на емоциите, отприщени от това падане. Точно когато щеше да притвори клепачи и да се отдаде на вечен сън, парализираният чужденец получи последен проблясък.
Той чу нещо.
Далечен вик.
Почти шепот.
„Провидение!“
Тази дума като че ли просветна в дъното на съзнанието му. Въпреки че пробивът беше мимолетен, Бонапарт веднага разпозна произхода му. Познаваше този глас много добре. Беше на друга изключителна жена. Създание с несравнима красота, с най-необикновените очи в цвят аквамарин, които някога бе виждал. Фактът, че този почти небесен образ дойде да го спаси в последния му според него миг, му вдъхна неочаквана сила.
„Провидение!“ – повтори си той.
И порой от думи, произнесени от същия този женски глас – силен и чувствен едновременно, – го опияни напълно.
„Съдба!“
„Непреодолима сила!“
„Карма!“
„Върховен план!“
Еуфорията вече не го напускаше.
„Предопределение!“
„Бъдеще!“ Рецитираше по памет.
Тогава главнокомандващият на френските окупационни сили в Египет се вкопчи с необичайна решителност в единственото нещо, което – най-накрая разбра – можеше да го измъкне оттам: доверието.
„Това е!“, ликуваше той.
Трябваше да си върне вярата. Онази негова провиденческа самоувереност в победата, която имаше, когато предишната година прекоси Алпите и завладя Италия. Неговата надежда в бляскавата съдба, за която майка му вярваше, че вече е предопределена и която последната жена, преминала през живота му, току-що бе потвърдила, изплувайки отново от дебрите на съзнанието му. Увереността, че в крайна сметка съществуването му не може да приключи само три дни преди да навърши трийсет.
„Призван съм да блестя!“, припомни си.
Въодушевен, той издаде няколко бързи и ясни заповеди на тялото си. Първо опита да помръдне пръстите на краката си в ботушите и успя. После стисна зъби и прочисти гърлото си с кратки, сухи прокашляния. Насърчен от този малък напредък, накрая дори успя да помръдне едната си ръка.
За съжаление, напредъкът му спря дотук. Концентрацията му намаля, спомените за онези силни жени се изпариха и когато установи, че все още е неспособен да се изправи, се отчая.
Добрата новина бе, че още е жив, но сега страхът го обземаше отново.
„Ами ако нямам съдба?“
„Ами ако... всичко свърши тук?“
Тогава дойде студът.
Температурата в стаята внезапно спадна и скова тялото му още повече. Всъщност беше необяснимо, че се случва подобно нещо. Той лежеше във Великата египетска пирамида, пред портите на Сахара, в средата на август, по време на най-големите горещини през годината. Въпреки че вече бе нощ и температурите бяха паднали, беше невъзможно този спад да се усети вътре в такъв гигант, какъвто е Великата пирамида. Войникът беше приклещен на петдесет метра над нивото на платото, отделен от външния свят със стена, дебела поне още шейсет метра. Всъщност никога, дори нощувайки на открито, не беше усещал подобен топлинен срив. Сякаш атмосферата в тази стая се беше сгъстила, отстъпвайки място на болезнена за дишане плетеница от ледени карфици.
Тогава Бонапарт разбра – с една ирационална, но безусловна убеденост, – че предстои да му се случи нещо решаващо.
През следващите няколко секунди дори не мигна.
Не можеше.
Най-накрая, след незнайно колко време, зениците му повярваха, че различават в тъмнината някаква едва доловима суматоха.
Беше абсурдно и го знаеше.
Беше решил да се затвори в това място по собствена воля. Бяха го убедили да постави на изпитание смелостта си. Ако успееше, репутацията му пред войските, които не бяха изпитвали нищо друго освен трудности, откакто дебаркираха в Египет, щеше да нарасне неимоверно. Беше сигурен, че тогава никой – нито французин, нито турчин, нито египтянин – не би дръзнал да се противопостави на заповедите му и да се изкачи по неудобните галерии, които бе оставил зад себе си, за да му се притече на помощ.
Но тогава?
„Не съм сам!“ Тази мисъл почти накара отпуснатото тяло на Бонапарт да подскочи. „Тук има някого!“
Немощен, но нащрек, той събра последните си сили. Трябваше
да накара тялото си да му се подчини. Със свито сърце и стискайки зъби, които вече бе укротил, успя да наклони глава настрани.
„Ще заблестя!“
Доволен, Бонапарт обърна поглед натам, накъдето имаше чувството, че се намира входът на гробницата.
„Боже!“
Отначало не знаеше как да си обясни онова, което видяха очите му. Не беше възможно облак прах отвън да е достигнал толкова навътре. В пирамидата няма въздушни течения. Но това не беше каквото изглежда. Един висящ облак, чиято фосфоресценция напомняше лунна светлина, се бе спуснал близо до бузите му. Не беше достатъчно мощен, за да освети наоколо, но гравитираше като закотвен насред нищото.
Бонапарт го наблюдаваше внимателно, като омагьосан. Скоро се убеди, че е само предупреждение за нещо по-значимо. Това, че в дъното на стаята, далеч зад светлината пред лицето му, се бяха очертали силуетите на двама души.
Не беше лесно да ги разпознае.
Те, подобно на облака, изглеждаха направени от ефирно вещество. Излъчваха едва забележимо зелено сияние. Не помръдваха, нито изглеждаше да проявяват някакъв интерес към мъжа, лежащ в средата на стаята. Вероятно бяха плод на силни халюцинации, но толкова осезаеми, че за момент Бонапарт се помъчи да стане и да хукне към тях.
– Кои сте... вие? – заекна отчаяно от земята.
Никой не отговори.
Полудяваше ли?
Обезсърчен, Наполеон Бонапарт направи единственото, което тялото му позволяваше: пое дъх в напразен опит да изчисти ума си и да се върне отново към спомените, които го бяха съживили. Точно както се бе научил преди няколко месеца в Назарет, той затвори очи и изпразни дробовете си. Направи го веднъж, два пъти, дори три пъти, но беше безполезно. Нито за миг не успя да се отърси от мисълта, че току-що е бил погребан жив. И най-лошото: че някой наблюдаваше отблизо агонията му.
И тогава високоуважаваният генерал Наполеон Бонапарт, господар на Египет, главнокомандващ на френските окупационни войски, рухна.