Петте вида богатство

До момента, в който навърших трийсет, вече бях придобил всички отличителни белези на успеха, какъвто си го представях. Имах високоплатена работа, титла, къща, кола – всичко. Но под повърхността бях нещастен. Започнах да мисля, че нещо с мен не е наред. Бях прекарал години над бюрото, вярвайки че все повече приближавам обетованата земя на успеха. На всяка крачка си казвах, че от нея ме делят само един бонус, едно повишение или една бутилка хубаво вино.

Един ден осъзнах, че съм постигнал всичко, но въпреки това продължавам да се питам: Това ли е?

Заблудата на преуспяването е илюзорното убеждение, че постигането на дадена цел ще ни донесе трайно удовлетворение в живота. Погрешно приемаме, че ще се почувстваме преуспели, когато най-сетне стигнем до дестинацията, която сме си определили. Аз бях трийсетгодишен и правех милиони. Бях преуспял. Но така и не усещах щастие и удовлетворение. Вместо това ме изпълваше познатият страх, че трябва да правя повече, че никога няма да имам достатъчно.

Готов съм да се обзаложа, че не съм единственият, който е имал подобно преживяване. Колко пъти онова, за което някога сте мечтали, ви е донесло разочарование, след като сте го постигнали? Къщата, за която сте копнели, в един момент се е оказала твърде малка или се е нуждаела от ремонт? Колата, от която сте били обсебен, се е превърнала в бреме, от което искате да се отървете при първа възможност, защото вечно е в автосервиза? Годежният пръстен, който е карал очите ви да блестят, вече ви се струва несъвършен?

И най-лошото – неспирното ламтене за повече ме беше направило сляп за красотата на това, което беше пред очите ми. В едно от ранните произведения на Платон се разказва как философът Талес от Милет се разхождал една вечер. Хипнотизиран от звездите, той вървял с поглед в небето, без да гледа в краката си, и паднал в един кладенец. Поетичният преразказ на Жан дьо Лафонтен завършва така:

Да си припомним ние за звездоброеца,

принудил се да пие вода, пропаднал сам в дълбокия бунар.

И той, подобно на ловците на миражи,

най-очевиден риск не забеляза даже:

За случая му няма цяр.¹

Същото правех и аз – преследвах миражи, сляп за истинската опасност. Здравето ми се беше влошило от липсата на сън и постоянното натоварване, връзките ми страдаха, лишени от енергия, и както математиката на моя приятел неумолимо показваше, времето ми с хората, които най-много обичах, бе потискащо ограничено и бързо се топеше.

Преследването на парите бавно и методично ме лишаваше от пълноценен живот.

В онази топла майска вечер, след като приятелят ми си тръгна, обърнах още няколко питиета и си дадох сметка, че със сигурност ми е нужна промяна. Бях дал приоритет на едно нещо за сметка на всичко останало.

Отстрани погледнато, бях победител, но ако това беше вкусът на победата, започвах да се чудя дали не играя грешната игра.

Проблемът с информационното табло

Най-големите открития в живота са резултат не от достигането до правилните отговори, а от поставянето на правилните въпроси.

Ако играех грешната игра, коя беше правилната?

Тъкмо с този въпрос започна и моето откривателско пътешествие. Трябваше да открия правилната игра, която действително щеше да ме доведе до живота от мечтите ми. В търсене на изход от лабиринта, в който бях попаднал, започнах да чета всичко, което ми попадаше: стотици книги и десетки хиляди страници – от древни класически произведения до модни бестселъри в сферата на самопомощта, биографии на велики личности, религиозни текстове, епоси на най-различни култури и легенди за пътя на героя.

В един момент обаче осъзнах, че само с четене не можех да стигна твърде далече. Ако искаш да разбереш нещо дълбоко човешко, трябва да се потопиш в човешкия опит.

Тогава започнах да разговарям с хора от всички сфери на живота – от наскоро завършили студенти до изпълнителни директори, чиито компании попадаха в класацията на „Форчън“ за 100-те най-богати компании в света; от родители, които си стояха вкъщи, за да гледат децата си, до хора, които работеха на няколко места, за да свържат двата края; от професионални спортисти, които вечно ходеха по състезания, до ски маниаци и дигитални номади; от житейски наставници и духовни водачи до работници във фабрики и автомеханици. Сам търсех тези хора. Качвах се на самолета и отивах при тях. Сядах и ги слушах. Станах изследовател на човешкия опит.

Прекарах часове с мъж, който скърбеше за загубата на съпругата си, починала неотдавна, оставяйки го сам да се грижи за невръстната им дъщеря. Той сподели виждането си за дълбините на човешката любов, достъпни за всички нас. Сближих се с двайсет и осем годишен мъж, който малко преди да започне мечтаната работа, беше диагностициран с мозъчен тумор. Туморът не можеше да бъде опериран и тази нова реалност го бе принудила изцяло да пренареди приоритетите и очакванията си. Говорих с млада майка, която се мъчеше да постигне трудния баланс между отговорностите си на изпълнителен директор и желанието да бъде силно присъстваща фигура в живота на сина си. Срещнах се с мъж, който наскоро беше освободен от затвора след излежана двайсет и пет годишна присъда. Бях погълнат от думите му за динамичната и променлива природа на времето и за това как търсенето на по-висш смисъл и духовна цел му е помогнало да издържи. Разговарях с четиридесет и шест годишен бръснар, който ухилен ми каза:

- Мога да си плащам сметките и да водя момичетата си на почивка два пъти годишно. Ако питаш мен, аз съм богат човек.

Вечерях с деветдесетгодишна жена, неотдавна започнала курс по рисуване, която с широка усмивка ми каза, че творчеството и общуването с хората ѝ дават живот. Говорих с безброй млади хора, които се лутаха в избора на професия, мъчейки се да съвместят очакванията на своите близки и обществото с това, което сърцето им диктуваше. Срещнах се с баща, който при трагични обстоятелства беше изгубил своите момчета близнаци и който, макар и потънал в невъобразима печал, беше открил лек и дори радост в ежедневните разходки сред природата.

При всеки разговор правехме едно прекрасно упражнение за визуализация, препоръчано ми от ментор. Затворете очи и си представете идеалния ден, когато сте на осемдесет години (или на сто, в случай че в момента сте на деветдесет!). Представете си го съвсем ясно. Какво правите? Къде сте? Как се чувствате? Това упражнение ви помага да визуализирате вашето идеално бъдеще и да стигнете до личното си определение за успешен живот. Използвайте тази дефиниция като ориентир, спрямо който да пренаредите приоритетите и действията си в настоящето.

Благодарение на това упражнение, стотиците прочетени книги и хилядите разговори, изпълнени с усмивки, сълзи, смях и мълчание, аз стигнах до един важен извод:

Всички искаме едно и също нещо – и то няма почти нищо общо с парите.

От младия предприемач до възрастния пенсионер, от майката на пеленаче до родителя, останал сам в празното семейно гнездо, от богатия адвокат до гимназиалния учител всички виждат идеалното бъдеще по забележително сходен начин:

Време, хора, цел, здраве.

Средоточие на представата за идеалния бъдещ ден на всеки човек без изключение беше комбинация от тези стълбове. Споделяне на време с любими хора, практикуване на дейности, носещи смисъл и израстване, здраво тяло, ум и дух.

Парите бяха средство за постигане на тези цели, но не и цел сами по себе си.

Тогава ми просветна: не играех грешната игра, а играех играта грешно.

Проблемът беше в таблото за резултати.

Нашето табло за резултати е повредено. То ни принуждава да измерваме богатството, успеха, щастието и удовлетворението само и единствено чрез парите. А е важно с какъв аршин мерим. Според известния цитат, най-често приписван на Питър Дръкър, австралийския гуру в мениджмънта, „Това, което се измерва, се управлява“. Твърдението предполага, че човек дава приоритет на това, което може да измери. С други думи, таблото за резултати е важно, защото диктува действията ни – определя как играем играта.

Повреденото табло може да показва, че печелите, но в дългосрочен план ви чакат неприятности:

- Времето изтича между пръстите ви.

- Връзките ви започват да се пропукват.

- Усещането за цел и израстване угасва.

- Физическата ви жизненост отслабва.

Повредено табло, грешни действия. Ако мерим само парите, всичките ни действия ще се въртят около тях. Това означава, че играем играта грешно.

Но ако поправим таблото, за да оценяваме богатството си по-цялостно, действията ни ще го последват. Ще започнем да играем играта правилно. Функциониращо табло, правилни действия.

Осъзнавайки това, аз започнах да търся нов инструмент за измерване на успеха в живота, инструмент, основаващ се на вечните житейски стожери – времето, хората, житейската цел и здравето, които отново и отново срещах в книгите, разговорите и преживяванията си. Не беше достатъчно обаче да знам, че тези стълбове са важни. Трябваше ми начин да ги измеря – средство да следя прогреса си и да оценявам дали ежедневните действия ме водят към тях.

Тази книга е проявление на моето пътуване.