Количка
0
0,00 лв.
Търсене
Пеша по поречието на Нил
От: Левисън Уд
Налично при доставчик – доставка между 1-5 дни
SKU
ВКН0344
21,00 лв.
Най-добър пътешественик за 2020 г.
През декември 2013 г. английският пътешественик Левисън Уд отпива от изворче в гората Нюнгве в Руанда и се отправя на приключението на живота си: да извърви пеша поречието на река Нил!
Разказът му е толкова жив, че почти можем да усетим изгарящия пясък под краката му или да чуем тежките стъпки на гонещия го разярен хипопотам.
През декември 2013 г. английският пътешественик Левисън Уд отпива от изворче в гората Нюнгве в Руанда и се отправя на приключението на живота си: да извърви пеша поречието на река Нил. Малката струйка вода, която той следва на север, ще се превърне в най-великата река на Земята, завладявала въображението на хората още от времената на фараоните.
В продължение на девет месеца Левисън изминава пеша близо 7000 километра през шест държави - Руанда, Танзания, Уганда, Южен Судан, Судан и Египет. Прекосява джунгли, блата и пустини, сблъсква се с пясъчни бури, лечителки вещици и кръвожадни крокодили и дори е арестуван от тайната полиция в Южен Судан. Разказът му е толкова жив, че почти можем да усетим изгарящия пясък под краката му или да чуем тежките стъпки на гонещия го разярен хипопотам.
Опасностите дебнат на всяка крачка, но Левисън е твърдо решен да следва бурния път на реката от извора до делтата ѝ. „Пеша по поречието на Нил“ е вълнуващата история на този смел мечтател, чието епично приключение ни потапя в Африка от миналото, настоящето и бъдещето.
***
Левисън Уд е писател, фотограф и пътешественик. Роден е в Стафордшър, Англия, през 1982 г., завършил е университета в Нотингам и Кралската военна академия "Сандхърст". Служил е в Парашутния полк на Британската армия и има военен опит в Афганистан и в тренировъчни мисии по света. Водил е експедиции на пет континента и е пътувал в над осемдесет страни. Автор е на няколко пътеписа, сред които "Пеша из Хималаите" (издателство "Вакон"). Член е на Кралското географско дружество и на Международния клуб на изследователите. Когато не пътешества, живее в Лондон.
Левисън Уд е писател, фотограф и пътешественик. Роден е в Стафордшър, Англия, през 1982 г., завършил е университета в Нотингам и Кралската военна академия "Сандхърст". Служил е в Парашутния полк на Британската армия и има военен опит в Афганистан и в тренировъчни мисии по света. Водил е експедиции на пет континента и е пътувал в над осемдесет страни. Автор е на няколко пътеписа, сред които "Пеша из Хималаите" (издателство "Вакон"). Член е на Кралското географско дружество и на Международния клуб на изследователите. Когато не пътешества, живее в Лондон.
Предоставяме Ви откъс от книгата на Левисън Уд:
"Не знам как ми хрумна идеята да извървя пеша цялото поречие на река Нил. В седмиците преди да се отправя на път, ми задаваха този въпрос стотици пъти - най-вече семейството и приятелите ми, а от време на време и някой журналист. На всеки от тях давах различен отговор, но те всички сами по себе си бяха истина. Когато един репортер от "Ню Йорк Таймс" попитал Джордж Мелъри защо иска да изкачи връх Еверест, той отвърнал с трите най-прочути думи в историята на алпинизма: "Защото е там". Накрая не успявах да измисля по-подходящ отговор, за да изразя копнежа, който ме отведе в Африка. Исках да стана част от една велика традиция, да постигна нещо необикновено и да предам на други хора жаждата да сторят същото. Разбира се, водеха ме най-вече чисто егоистични подбуди - да се отправя на най-голямото приключение в живота си, да видя неща, за които хората можеха само да мечтаят, и да подложа на изпитание възможностите си. Но в крайна сметка всичко се свеждаше само до едно: река Нил беше там и аз исках да извървя пеша нейното поречие.
Седях в камиона, който се изкачваше по прочутите хълмове на Руанда. Дори и сега продължавах да си задавам същия въпрос. Мъжът до мен се взираше през прозореца. Беше облечен спретнато, а косата му беше късо подстригана. С усмивка на лице той наблюдаваше банановите плантации, покрай които преминавахме.
Харесвах Бостън, тъй като не ме беше питал защо го правя. Той беше различен - инстинктивно знаеше, че хората, които питаха "защо", никога нямаше да разберат отговора. Ндооле Бостън, потомък на Нгумбирва - крал на племето нянга, щеше да бъде мой водач през първия етап от това пътешествие и се интересуваше най-вече от практичната страна на нашата мисия.
‒ Колко е разстоянието? - попита той, когато пред нас се появи зеленият простор на дъждовната гора Нюнгве.
‒ Над 6500 километра.
Всъщност километрите бяха 6849 - при това, без да включваме отклоненията от маршрута, които щеше да се наложи да правим в опитите си да прекосим най-негостоприемните райони по течението на реката.
Предишния ден бяхме пътували от зори до мрак и през нощта бяхме разпънали палатките си на тези подгизнали от дъжда хълмове, но тази сутрин чакането отиваше към своя край. Изкачвахме се все по-нависоко, от гората се стелеше мъгла, но от време на време заобикаляхме някоя голяма скала и аз виждах как джунглата се спускаше рязко надолу под нас. Знаех, че моментът наближава.
Най-накрая камионът спря точно пред гората Нюнгве. Местните наричаха този район "буферна зона" и той представляваше обширна територия, залесена с борове и евкалиптови дървета, напълно чужди за Африка, засадени през колониалната епоха в отговор на нарастващата нужда от дърва за огрев. Слязох от камиона и си помислих, че всичко наоколо ми изглежда типично английско, сякаш бяха изтръгнали от мястото ѝ малка част от Стафордшър и я бяха пренесли сред местната тропическа гора. При други обстоятелства това би разочаровало някого - но не и мен, не и днес.
Местният водач ни чакаше под дърветата. Амани беше представител на Националната туристическа организация на Руанда от племето тутси. Нямаше как да остане незабелязан на фона на гъстите зелени дървета наоколо: беше облечен с червен флуоресциращ дъждобран, а на рамото си носеше окъсана детска раница. В мига, в който слязох от камиона, той вече стискаше настойчиво ръката ми.
‒ Елате, хайде насам! - каза той и се шмугна в храстите, преди да успеем да се запознаем както трябва.
Последвахме го, а Бостън прошепна в ухото ми:
‒ Не се доверявай на този човек. Той е агент на правителството.
Хвърлих му кос поглед; Бостън изглеждаше напълно сериозен, но Амани, който вървеше напред, ни махаше енергично - типично за млад мъж, който обича работата си.
‒ Туристически агент на правителството - отвърнах аз и последвах Амани.
Амани наистина беше водач по професия, но щом навлязохме в гората, аз си помислих, че сигурно имаше много по-голям опит в развеждането на дебели руски бизнесмени из нощните атракции в Кигали, отколкото в проправянето на път в джунглата. Не след дълго той, изглежда, се изгуби и аз започнах да се съмнявам дали ще успее отново да намери пътеката, по която бяхме тръгнали. Но въпреки това той положи неимоверни усилия да се преструва, че знае къде точно се намира реката, и след известно време ‒ дали случайно, или не ‒ ние открихме някаква пътека. По всичко си личеше, че това е "туристически маршрут". Ясно се виждаше, че пътеката е отъпкана, защото беше добре очертана, а спускащата се от всички страни растителност бе изчистена. Чисто новите табели и кошчетата за боклук допълнително затвърдиха впечатлението ми, че това място бе опитомено и подготвено за туристи, точно като горите в Англия.
Докато вървяхме, Амани ни разказа увлекателна история, която сигурно хиляди други посетители бяха чували.
‒ Повечето хора мислят, че Нил извира от езерото Виктория в Уганда - каза той, ‒ но те грешат. Сега ще видите истинските извори на реката - нейния най-далечен приток.
Бостън отново не изглеждаше особено впечатлен. Крачеше редом с мен и пуфтеше. Изглежда, че той имаше свое мнение по въпроса за истинските извори на Нил, но хората спорят за произхода на тази велика река от най-древни времена и навярно точно сега не беше подходящият момент да решим този спор веднъж завинаги.
‒ Ето - рече Амани. ‒ Надявам се, че не сте разочаровани.
Спряхме до него. Въпреки маркираната туристическа пътека миниатюрното изворче под нас беше съвсем незначително и имаше напълно естествен вид, точно както се и надявах. От една дупка в скалата извираше тънка струйка вода, която бе толкова чиста, че блещукаше в мъглата. Коленичих, извадих армейското метално канче от раницата си и го напълних с вода. Беше студена и сладка, а вкусът ѝ щеше да остане завинаги жив на върха на езика ми.
‒ Ни най-малко - отвърнах аз и подадох канчето на Бостън."
| ISBN | 9786192500344 |
|---|---|
| Тегло | 0.400000 |
| Цветност | черно/бяла |
| Издател | Вакон |
| Корица | мека |
| Размери | 14х21 |
| Брой страници | 356 + 14 цветни страници с 30 снимки |
| Дата на издаване | 2021 г. |
| Език | български |
Напишете вашето мнение
