Количка 0
0,00 лв.

Перфектната лъжа

От: Джо Спейн

Специална цена 15,26 лв. Редовна цена 17,95 лв.

2,69 лв. 15 %

Тя е смятала, че той е идеален. И животът им съвършен. Но всичко се оказва перфектна лъжа.

След семейна трагедия ирландката Ерин се мести в Ню Йорк, където намира работа в престижно издателство. Тя се омъжва за детектив Дани Раян, когото познава едва от шест месеца, и двамата заживяват щастливо в Лонг Айлънд. Но когато една сутрин на вратата им се появяват колегите от отдела на Дани, той се отправя към прозореца и скача от четвъртия етаж. Жилището им е обискирано, а вещите му – конфискувани. Младата жена трябва сама да се изправи пред шока и ужаса от случилото се.

Тя е смятала, че той е идеален. И животът им съвършен. Но всичко се оказва перфектна лъжа.

След семейна трагедия ирландката Ерин се мести в Ню Йорк, където намира работа в престижно издателство. Тя се омъжва за детектив Дани Раян, когото познава едва от шест месеца, и двамата заживяват щастливо в Лонг Айлънд. Но когато една сутрин на вратата им се появяват колегите от отдела на Дани, той се отправя към прозореца и скача от четвъртия етаж. Жилището им е обискирано, а вещите му – конфискувани. Младата жена трябва сама да се изправи пред шока и ужаса от случилото се.

Осемнайсет месеца по-късно Ерин е на подсъдимата скамейка, обвинена в убийството на съпруга си. През изминалата година и половина тя е научила неща за Дани, които я карат да се съмнява, че изобщо го е познавала. Възможно ли е милият и грижовен мъж всъщност да не е бил този, за когото се е представял? Да си е затварял очите пред престъпления, да е изтръгвал самопризнания с бой и да е взимал подкупи? Докато Ерин се опитва да разкрие истината за миналото на съпруга си, собствените ѝ репутация и свобода са заложени на карта.

 

 

Повече информация
ISBN 9789542622024
Тегло 0.290000
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Преводач Дори Габровска
Брой страници 392
Дата на издаване 2022 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Перфектната лъжа
Вашият рейтинг

Ерин

 

Преди

Юли 2019

 

Докато кафето стане готово и душът спре, успях да отметна едно приемливо повърхностно почистване. Чудех се дали мога да убедя Дани да не прави бъркани яйца, а да се отбием в новата закусвалня на Мейпъл Стрийт, преди да тръгне за работа. Можехме да обсъдим дългоочаквания уикенд, който планирахме. Дани бе обещал, че ще си вземе отпуск, и възнамерявахме да отидем с колата до Хартфорд, да отседнем в някое чаровно хотелче, да хапваме и пийваме, обикаляйки из Нова Англия.

И точно в този момент – полицейско почукване на вратата. Каква изненада.

Звучаха по особен начин тези почуквания с юмрук, които полицаите владеят до съвършенство.

Изругах под носа си. Още нямаше 7,15 във вторник сутрин и вече викаха Дани на работа. Дотук с мечтите да закусим палачинки заедно.

Още едно почукване по вратата, само секунди след първото.

Добре де, идвам.

Можех да им отстъпя съпруга си за остатъка от седмицата, напомних си, защото после щеше да бъде изцяло мой цели седемдесет и два часа.

Пренебрегнах вътрешния си глас, който опитваше да ме отрезви, напомняйки ми за всичките пъти през последните две години, когато си бях правила планове, забравяйки, че живея с ченге.

Отворих вратата и видях Бен Мичъл, партньора на Дани.

Дани ми беше казал, че в началото, когато станали партньори, още в отдел „Убийства“ в Манхатън, колегите им тананикали „Абанос и слонова кост“ всеки път, когато двамата влизали в управлението. Бен бе рус и кожата му бе почти прозрачна. Дани бе черен като нощта. Не е паднало кой знае колко мислене, за да се сетят за тази песен.

 

Двамата мъже се погаждаха, но ние с Бен – не. Още в началото усетих, че той не ме харесва. Мисля, че това се дължеше на факта, че преди мен Дани е следвал Бен по петите като предано кученце. Всъщност Бен бе причината Дани да работи и живее в окръг Съфолк. А после се появих аз и се озовах помежду им.

В коридора ни имаше и двама униформени полицаи и изражението на Бен ми подсказа, че – честен кръст – се е случило нещо голямо и предстоящият уикенд отива на кино.

Как не се научих!

Зад мен Дани се появи в дневната и разбрах, че и той е видял изражението на Бен. Сигурно вече планираше как да ми се реваншира.

– Ерин – каза Бен със сериозен тон. – Боя се, че имам лоши новини.

Денят, в който животът ти ще се промени напълно, може да започне съвсем обикновено.

Преживявала съм подобно нещо веднъж. Просто така, едно почукване на вратата.

Чаках напрегнато, готова за удара като обръгнал в битки войник.

Кой бе починал?

Изражението на Бен се промени – вниманието му се насочи над рамото ми, към Дани.

Обърнах се, очаквайки, че Дани е доловил тона на Бен, усетил е какво предстои и се кани да ме утеши. Може и да бях далече от семейството ми, но той щеше да ги повика възможно най-бързо. Той щеше да се погрижи за всичко.

Но Дани не гледаше към мен.

Той се взираше в Бен, а на лицето му бе изписано поражение.

После съпругът ми отиде до френските прозорци и излезе на малкия балкон.

Гледах го объркана.

Той се обърна и срещнах погледа му.

Дани изобщо не приличаше на себе си.

Изражението му не можеше да се опише с думи. Смесица от болка и извинение. Отвори уста да каже нещо, но вместо това само преглътна. Извърна поглед, сякаш дори видът ми му причиняваше болка.

Вдигна единия си крак през парапета на балкона.

Какво правиш, мамка му – помислих си, но бях прекалено объркана, за да го изрека.

После вдигна и другия си крак и седна на желязната решетка.

Отблъсна се с ръце.

Изчезна.

Внезапно движение до вратата – Бен и другите двама нахълтаха в апартамента ни.

Бях като парализирана.

Четири етажа по-долу се чу тежко тупване.

Това бе тялото на съпруга ми.

Всичко свърши за секунди.

 

Ерин

Сега

Декември 2020

 

Някой е опитал да придаде празничен вид на Окръжния съд на Съфолк. Малко коледно дърво с евтини гирлянди изпълва помещението на охраната с мирис на бор, а портативното радио е на станция, която нонстоп върти коледни песни.

Весела Коледа.

Нелепо весело.

Мисля си за Коледа преди три години, първата в новия ни апартамент. Бяхме женени само от няколко седмици. Бях купила евтина изкуствена бяла елхичка от магазин втора употреба просто за да имаме някаква коледна украса. Не си падах по този празник. Бях го намразила още в Ирландия, по времето, когато светът ми напомняше, че няма Дядо Коледа, няма вълшебство, няма невинност.

Обаче Дани беше като преродена коледна фея. Метър и осемдесет, здравеняк, който обожаваше да гледа „Сам вкъщи“, докато хруска захарни пръчици.

Чух го, преди да го видя: пред входната ни врата, мъчеше се да вкара ключа в ключалката, ругаеше, докато опитваше да улучи правилната посока, като едновременно въртеше и буташе. Обичаше да казва, че вратата иска да ѝ шепнеш като любовник, преди да се отвори.

Беше довлякъл близо двуметров бор и се разсмя на изражението ми, съчетаващо изненада и ужас.

– Нямаме достатъчно играчки за елха – изтъкнах. – И как, по дяволите, събра това чудо в асансьора?

– Качих се по стълбите.

После обви ръце около мен.

– Тя би искала да се насладиш на първата ни Коледа тук – прошепна в ухото ми.

Онази Коледа Дани ми припомни, че не съм виновна, че съм жива.

Той приготви кулинарния си специалитет: пържени филийки с канела и бъркани яйца, после ми връчи една красиво опакована кутия. Беше ми купил зелен кашмирен шал, който идеално подхождаше на черната ми коса и изумруденозелени очи. В единайсет вече бяхме изпили цяла бутилка шампанско. Обядвахме в „Макналис“ в компанията на собственика на заведението и наш приятел Бъд, преживяване, което ставаше поносимо благодарение на количеството изпито вино. Щедра комбинация от празнични коктейли след връщането ни в апартамента, после малко търкаляне на килима, при което открихме точно какво имаха предвид хората, които казваха, че боровите иглички се завират навсякъде.

Толкова щастливи спомени.

Карат ме да примигвам болезнено.

Карла пристига и сяда до мен с грамада от абсурдно лъскава черна коса и скъпи дрехи, каквито и обикновено не носи. Ухае на червени ябълки и мразовит въздух.

– Блузата ти отива – казва тя и закопчава едно копче, после намества кичур зад ухото ми. Приличам на монахиня – това е целта ѝ. Посети ме вчера, за да ми донесе един нов тоалет и ми каза да се стегна, за да изглеждам, все едно имам желание за живот. Освен това опита да пъхне един религиозен медальон в дланта ми, но аз отказах да го взема. Тя може да си се моли на Бога, в когото вярва. Аз се доверявам на правосъдието. Не съм сигурна коя от двете ни е по-заблудена.

Когато влязох за пръв път в офиса на Карла Делгадо в Пачоуг, нямах представа как ще се развият нещата. Но само час след като се запознах с нея, знаех, че ако някога изпадна в беда, бих искала тя да е на моя страна. Тя е на трийсет и пет, само три години по-голяма от мен, но разчитам най-вече на нея.

Нямам подкрепата на семейството си.

Те очакват справедливост.

Не разбират какъв е животът тук. Не разбират колко е прогнила системата.

– Готова ли си? – пита Карла.

– Не – отвръщам честно.

Тя се вглежда в мен, знае, че ще стана и ще вляза в съда, когато ми кажат.

Повтарям думата „не“ от седемнайсет месеца и живея някак, ден за ден.

Тя тръгва и ми казва, че ще се видим там.

Когато влизам в съдебната зала, се изненадвам от размера ѝ.

Малка е – миниатюрна – с дървена ламперия по стените, дървени пейки като в църква, свидетелска и съдийска скамейки, маси за защитата и обвинението.

С ъгълчето на окото си забелязвам някои от бившите колеги на Дани в дъното на залата. Разпознавам ги дори и облечени в цивилни дрехи. Колеги и приятели уж.

Един от тях поглежда към мен и останалите проследяват погледа му.

Какви изражения са изписани на лицата им.

Извръщам глава с пламнали страни.

Всички тук искат да научат истината.

Не всички сме на едно мнение какво означава това.

Настъпва някакво раздвижване.

Появява се шерифът и обявява влизането на съдия Джеймс С. Палмър. Местен, от Саг Харбър, както разбрах от Карла. Завършил право в Йейл и навремето прочут прокурор. Опитен, консервативен, но справедлив.

Карла пъха ръка под лакътя ми и ми помага да се изправя.

Време е.

Ще ме съдят за убийството на съпруга ми.