Количка 0
0,00 лв.

Изгубеният ангел

От: Хавиер Сиера

Специална цена 15,26 лв. Редовна цена 17,95 лв.

2,69 лв. 15 %

Докато работи по реставрацията на катедралата в Сантяго де Компостела, Хулия Алварес получава опустошителна новина – съпругът ѝ Мартин е бил отвлечен край връх Арарат в Североизточна Турция. 

Единствената надежда за спасение на Мартин е съпругата му да събере кураж и да се довери на собствените си способности.

Докато работи по реставрацията на катедралата в Сантяго де Компостела, Хулия Алварес получава опустошителна новина – съпругът ѝ Мартин е бил отвлечен край връх Арарат в Североизточна Турция. Зад похищението стои мистериозна секта от Близкия изток, чиито последователи вярват, че са наследници на ангелите. Тяхната цел е Мартин да им помогне да се върнат у дома, в райските градини.

Единствената надежда за спасение на Мартин е съпругата му да събере кураж и да се довери на собствените си способности. Неусетно Хулия е въвлечена в опасна надпревара за контрола над два древни камъка, които според легендите могат да установят връзка директно с Всевишния. Само че от тази невиждана власт са поблазнени не само религиозните екстремисти, но и самият президент на САЩ.

 

 

Повече информация
ISBN 9789542621737
Тегло 0.400000
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Преводач Людмила Ненкова
Брой страници 384
Дата на издаване 2022 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Изгубеният ангел
Вашият рейтинг

По някаква странна причина си бях втълпила, че когато умра, душата ми ще се отдели от тялото и безтегловно ще се понесе към висините. Бях убедена, че щом вече съм там, водена от неустоимата сила на привличане, ще стигна до лицето на Господ и ще мога да го погледна в очите. В този момент щях да разбера всичко. Моето място във Вселената. Произхода ми. Съдбата ми. И дори защо моето възприятие за нещата е толкова... особено. Така ми беше обяснила майка ми, когато я питах за смъртта. А също и свещенникът от моята енория. Двамата знаеха как да успокоят моята католическа душа. Решителността, с която защитаваха всичко, свързано с отвъдното, задгробния живот или страдащите души, беше завидна. И сега започвах да разбирам защо.

В тази първа ноемврийска нощ аз, разбира се, не бях мъртва. Напротив, ето каква беше гледката, която се разкриваше пред мен: едно гигантско омиротворено лице, свързано към седящо на трон тяло и извисяващо се на почти пет метра над земята, което беше приковало очите си в моите, докато кръжах на няколко педи от бузите му.

– Не оставай до много късно, момиче.

Мануел Мира, отговарящ за охраната на катедралата в Сантяго де Компостела, ме извади от унеса ми, викайки отдолу. Беше прекарал следобеда си, наблюдавайки как инсталирам екипировката за катерене срещу строгия Христос Вседържител на Портала на Славата, в най-западната част на храма, и сега, тъй като смяната му приключваше, сигурно имаше угризения, че ме оставя там сама, в плен на въжета и куки, от които нямаше понятие.

Всъщност нямаше от какво да се притеснява. Аз бях в отлична физическа форма, имах много голям опит в техниките по планинско катерене и алармата на системата за наблюдение в тази част на катедралата дни наред ме издаваше, че напускам скелето преди полунощ.

– Не е добре да се работи на толкова безлюдно място. – Охранителят се оплака на висок глас, за да мога да го чуя.

– Хайде, Мануел. Не смятам да оставя костите си тук – възразих с усмивка, без да откъсвам погледа си от това, което правех.

– Вижте, Хулия. Ако паднете или вашата конструкция поддаде, никой няма да разбере до сутринта в седем. Помислете за това.

– Ще рискувам. Та това не е Еверест, знаете. И винаги нося у себе си мобилен телефон!

– Знам, знам, разбира се, че знам – промърмори той. – И все пак бъдете предпазлива. Лека нощ.

Мануел, който беше с двайсет и пет или трийсет години по-голям от мен и имаше дъщеря на моята възраст, намести шапката си, намирайки ме за невъзможна. Знаех, че докато бях увиснала на височината на втория етаж, напъхана в работен бял гащеризон, с каска с логото на фондация „Барие де ла Маса“, пластмасови очила, светещ челник на главата и найлонова тръба, свързана от едната страна с малък преносим компютър, а в другия край с игла за сплави, забодена под левия хълбок на Христос, беше по-добре да не противореча. Работата ми изискваше хирургическо спокойствие и пълна концентрация.

– Лека нощ – отзовах се любезно, благодарна за предпазливостта му.

– И внимавайте с душите – добави без никакъв хумор. – Днес е нощта на мъртвите и те винаги мародерстват наоколо. Харесва им това място.

Дори не се усмихнах. В ръцете си държах ендоскоп за трийсет хиляди евро, изработен в Швейцария специално за тази работа. Въпреки току-що изникналия спомен мъртвите бяха някак далеч от мен.

Или може би не.

/…/

Още от епохата на кръстоносните походи нито едно човешко същество не беше разглеждало тези фигури от толкова близо, нито толкова задълбочено като мен. Фондация „Барие“ смяташе, че са атакувани от влагата и от бактерии, но аз не бях толкова сигурна. Затова работех извънредно, когато нямаше туристи, които да ме гледат, нито поклонници, които да питат защо сме скрили шедьовъра на Камино зад почти затулващото го скеле. Нито, разбира се, други техници, които можеха да подлагат на съмнение идеите ми.

Към един без двайсет, след като вече от доста време вкарвах ендоскопа във всяка от деветте пукнатини, картографирани от нашият екип, устройството в ръцете ми издаде три остри пиукания, съобщавайки, че вече прехвърля първите данни в компютъра, който бях инсталирала срещу Портала. Въздъхнах с облекчение. Ако всичко се развиеше по план, на следващия ден университетът в Сантяго щеше да обработи данните ми в катедрата по минералогия към факултета за геоложки науки и в рамките на трийсет и шест часа можехме да обсъдим първите резултати.

Уморена, но изпълнена с очакване, се освободих от каишите, за да се уверя, че изпращането на записите от ендоскопа се осъществяваше както трябва. Не можех да си позволя никаква грешка. Твърдият диск с пет терабайта памет мъркаше като доволен котарак, изпълвайки пространството с тихо жужене, което ме развесели. Вътре в него фактически се настаняваха микротопографските очертания на всяка пукнатина, анализите на спектрографа и дори видеоархивът, който документираше всяко едно от моите прониквания в камъка. На пръв поглед всичко изглеждаше наред, така че, спокойна и доволна от добре свършената работа, започнах да свалям защитния екип и да събирам всичко. Нуждаех се от един хубав душ, да хапна нещо топло, да хидратирам кожата си и да почета нещо, което да ме разсее.

Заслужавах го.

Но човек не може да избяга от съдбата и точно тази нощ тя ми беше подготвила нещо, което не очаквах. Нещо... ужасно.

Тъкмо когато изключвах силните светлини на челника си и свалях каската, някакво необичайно движение в дъното на храма ме стресна. Изпитах чувството, че въздухът сякаш изведнъж се бе изпълнил със статично електричество. Целият кораб – със своите деветдесет и шест метра дължина и сто и осемнайсет балкона – сякаш потръпна от някакво „присъствие“. Мозъкът ми се опита да го проумее. Всъщност бе ми се сторило само, че виждам бърз отблясък, една бегла искра. Безшумна. Светлинка, появила се почти на нивото на пода, безобидна на вид, която сякаш се придвижи към напречната галерия, на десет-дванайсет метра от мястото, където се намирах.

„Не съм сама“, бе първата ми мисъл. Усетих, че пулсът ми се ускорява.